Преди малко повече от седмица един човек се превърна в герой, като в последните секунди от живота си успя да спаси цял футболен отбор, предава NOVA.

В злополучната вечер Нако Велянов получава масивен инфаркт докато е зад волана на автобус, но успява да направи последна, решаваща за пътниците маневра. Оказва се, че историята на живота на Нако е достойна за филм.

Няколко часа преди да се случи инцидентът, 67-годишният Нако Велянов и част от отбора на „Беласица” Петрич случайно са заснети от съотборник пред автобуса. В този момент никой не знае, че само след няколко минути Нако ще поеме по последния си път.

След поредната зовоювана победа настроението в автобуса е приповдигнато. Щастлив е отборът, щастлив е и шофьорът, който е един от най-големите фенове на „Беласица” Петрич.

Всичко изглежда прекрасно. До един момент, когато на 70-ия километър на автомагистрала „Тракия” автобусът се накланя и попада в близката канавка. „Видях, че автобусът напуска пътното платно и се провикнах: „Излизаш от платното, излизаш от платното. Върни се, върни се”, разказва Иван Златински, управител на ОФК „Беласица – Петрич”.

Причината шофьорът да изгуби контрол над превозното средство е масивен инфаркт. С последни сили приживе обаче успява да направи последна маневра, благодарение на която автобусът не се преобръща. И така в последните си секунди Нако Велянов спасява повече от 20 живота.

„В един такъв случай, в който като си помислим какво можеше да се случи – действително може да се кажа, че е герой. Отборът оцеля … благодарение на шофьора и помощта на Господ”, споделя Златински.

„Това все пак си е геройство – да усетиш, че си отиваш и да спасиш хората”, казва и синът на починалия шофьор  Стоян Велянов. Нако и синът му се чуват за последно два часа преди инцидента. „Доста добре си звучеше по телефона, радваше се за победата на клуба”, спомня си Стоян.

За случилото се с баща му обаче разбира от социалните мрежи. „Вдигнах телефона да звъня, но той не отговори, след което тръгнахме директно към мястото на катастрофата”, разказва той.

Нако се оказва обикновен човек с необикновена съдба. Екипът ни се срещна с него преди 4 години. За да ни разкаже живота си. И само в архивите на NOVA има неизлъчената му досега история – такава, каквато само животът може да режисира.

„Нако е човек, който няма как да се забрави. Историята му е достойна за филм. През годините поддържахме контакт, защото той много искаше да разкажем неговата история. Поради различни обстоятелства досега не я разказахме”, сподели репортерът на NOVA Владислава Тричкова, която заснема Нако преди 4 години.

По документи той е роден в Майчин дом в София, а след това е изоставен. На годинка го осиновяват. И от тогава до последния си ден живее в Петрич. От приятели разбира и, че някъде в Перник има мъж, който много прилича на него.

„Те са го виждали в Перник и казват: имаш един дето много прилича на тебе. Аз го имах като двойник“. „В момента, в който се срещнахме. Това се случва през 1973 година, когато бяхме войници с него, съвсем случайно. Той е бил войник в Благоевград.

Аз бях в София и тренирах в „Славия” лека атлетика. След тренировки аз тръгнах за автобуса да отида до поделението и към спирката чух един глас, който казва: я се огледай без огледало – до тук без фокус, аз си завъртях главата и в тоя момент видях моя образ да седи на пейка.”

Оказва се, че осиновителите на Нако през целия си живот са знаели за съществуването на близнака му. „Аз тогава с тях почнах да разговарям… защо са ни разделили и те ми казват: той беше взет, ти беше сам. После с течение на времето, когато същия въпрос зададох на неговите родители и те казаха същото: ти беше взет, той беше сам”, разказва Нако.

От адреналина по време на първата им среща, Нако и брат му Христо не разменят контакти. Така пътят им отново се разделя. „Исках да се видя с него, но нямах връзка. Докато един път, един от съседите, изпратен командировка в Перник среща брат ми, започва да  му говори.

Брат ми не му обръща никакво внимание, защото не го познава и идва тук и казва: „Абе, аз те видях в Перник, исках нещо, ти ме подмина”. И аз му казах: „Отиваш ли пак в Перник?” „Да, казва, заминавам пак”.

И викам – тоя човек като го видиш да му кажеш да заповяда в Петрич да се видим. Той му предал думите ми, брат ми дошъл тук, без да ме уведомят, че идва, отишъл е при моите родители, те са го изгонили.

За случилото се Нако разбира при следващия опит на брат му да се срещнат. „Това се случва 3-4 месеца след този случай. Той е казал на комшията, че ще дойде на тоя ден и аз го чакам на гарата. Обаче съдбата така си играе с нас, аз не можах да го видя на гарата. И си казвам: той ако е хванал градския автобус ще слезе на центъра и тръгвам пеша.

Виждам един съсед отдолу идва и ми казва: „Абе ти преди малко не си ли дойде вкъщи? Направо замръзнах на място, завъртях се и обратно към дома. Брат ми седнал на маса, баща ми от другата страна и нямаме ни кавга, нито нищо.

И от тогава вече връзката ни стана с него. Ако бяхме двуяйчни с него нямаше да се срещнем, но ние сме еднояйчни, ние си приличаме. Съдбата е добър сценарист – много голям. И така аз бях семеен. Синът ми беше се родил. Запознахме го с една братовчедка на моята съпруга и те се ожениха и си има семейство“.

С годините двамата вече пораснали братя разбират подробности за биологичния си произход. Научават, че при раждането биологичната  им  майка им е дала имена  – така през първата година от живота си Нако се е казвал Божидар, а брат му Христо – Богомил.

„Божи дар – божи дар и богомил – дали за нея сте бил божи дар – може и да съм бил божи дар, но като Господ й е дал този дар защо ни е оставила?”, пита се Нако. На този въпрос двамата никога не успяват да си отговорят. Съдбата обаче показва, че освен за семейството си – Нако е божи дар и за цял един футболен отбор.