Доц. Милен Иванов за убийството в Пловдив: „Глутницата“ се ражда, когато никой не каже „Стига“
„Глутницата“ – така доц. Милен Иванов, ръководител на катедра „Сигурност“ в Русенския университет и дългогодишен служител на МВР, озаглавява анализа си за убийството на 37-годишния Георги Кузев в Пловдив. Той разглежда не само жестокото насилие, но и психологическата динамика в групата от непълнолетни, при която никой не намира смелост да каже „Стига“ и да спре ескалацията.
Доц. Милен Иванов-ръководител катедра „Сигурност“ в Русенския университет, с богат опит като оперативен служител на МВР от 1997 г. ,който е бил и заместник-ректор на Академията на МВР, работил е и в отдел „Вътрешна сигурност“, коментира във фейсбук профила си случая с убийството в Пловдив.
Доц. Милен Иванов
Той е озаглавил поста си „Глутницата“, анализирайки страшното поведение на групата младежи, които са се забавлявали, докато повече от час са се гаврили жестоко, били и убили 37-годишния Георги Кузев от Пловдив. Публикуваме неговия анализ без редакторска намеса:
ГЛУТНИЦАТА:
Случаят с убийството в Пловдив ме кара да мисля не само за извършителите, а за нещо много по-опасно — психологията на групата при деца на 15–16 години.
Обвиняемите са петима. Но участниците и присъстващите са повече.
И никой не е казал:
„Стига.“
Били сме на същата възраст. Аз самият съм преживявал подобна групова динамика, разбира се, далеч не в такава брутална форма. Затова много добре разбирам колко внезапно може да започне всичко.
Една дума. Едно предложение. Един удар.
След това групата започва да живее собствен живот.
На тази възраст принадлежността към групата е изключително силна. Авторитетът на родителите постепенно отстъпва място на авторитета на връстниците. Индивидуалното критично мислене може да бъде потиснато от колективното поведение.
Получава се своеобразно групово психическо заразяване.
Един предлага. Друг одобрява. Трети действа. Четвърти снима. Останалите гледат.
И никой не казва „Стига“.
Точно това е страшното.
Защото мълчанието на групата започва да се възприема като одобрение. Всеки наблюдава останалите и си казва: щом никой не възразява, значи случващото се все още е допустимо.
Следващото действие става малко по-жестоко. После още малко.
Границата непрекъснато се премества.
Това, което отделното дете вероятно никога не би направило само, става възможно, когато около него има десет други, които го приемат.
Отговорността също се размива.
Не „аз го направих“, а „ние го направихме“.
А „ние“ няма лице.
Още по-опасно е, когато групата си създаде морално оправдание. В случая в Пловдив публично беше съобщено, че част от младежите са се възприемали като „ловци на педофили“. Какви са действителните факти, трябва да установи разследването и съдът. Но психологически механизмът е важен.
Жертвата престава да бъде човек и се превръща в категория:
„Той е лошият.“
И тогава насилието вече не се преживява като престъпление, а като „наказание“.
Това отключва изключително опасен процес — морално дистанциране и дехуманизация.
И тук стигаме до думата, която използвах още когато прочетох за случая:
Глутница.
Не защото тези деца са животни. А защото индивидуалното „аз“ може временно да бъде погълнато от груповото „ние“. Разумът отстъпва пред конформизма, емоционалното заразяване, инстинкта за принадлежност и страха да не бъдеш отхвърлен.
Защото да извикаш „Стига!“ означава да се противопоставиш не на един човек, а на собствената си група.
Изведнъж можеш да станеш страхливецът. Предателят. Слабият.
А понякога — следващият обект на агресия.
Затова подобна групова агресия е като бензин.
Натрупва се напрежение, желание за признание, агресия, фрустрация, стремеж към риск, необходимост да доказваш себе си пред останалите.
Това е бензинът.
После е необходима само искра.
И ако няма коректив, процесът започва да се самоускорява.
И не е задължително децата да са „лоши“. Напълно обикновени юноши могат при определена комбинация от групова идентичност, морално оправдание, дехуманизация на жертвата, дифузия на отговорността и ескалация да извършат действия, които поотделно вероятно не биха извършили.
Тук е големият проблем на възрастните.
Ние много често не познаваме живота на собствените си деца.
Родителят познава детето вкъщи. Учителят познава ученика в класната стая.
Но съществува още едно дете — това, което живее сред своите връстници.
А там има друг свят.
Друга йерархия. Други авторитети. Друг език. Друг морал.
Децата знаят кой продава наркотици. Знаят кой употребява. Знаят кой упражнява насилие. Знаят кой краде. Знаят кои възрастни имат определена репутация.
И най-опасното е, че виждат кога възрастните и институциите не правят нищо.
Преди години участвах в инициатива с Русенската община, в която разговаряхме с родители за наркотиците и опасностите пред децата.
Отказах се.
Не защото проблемът беше малък, а защото непрекъснато се сблъсквах с една и съща реакция:
„Моето дете не е такова.“
Родителят много трудно допуска, че собственото му дете може да употребява наркотици, да продава наркотици, да участва в насилие или да бъде въвлечено в сексуална експлоатация.
По-лесно е да повярваме, че това се случва с „някакви други деца“.
Но децата живеят в един изключително жесток техен свят, който възрастните виждат само частично.
И това не е проблем единствено на сегашното поколение. Подобна групова агресия съществуваше и когато ние бяхме на 15–16 години.
Съществуваше и при социализма.
Разликата е в коректива.
Семейството. Учителят. Треньорът. По-големият брат. Кварталният полицай. Съседът. Авторитетът на възрастния. Страхът от последствията…
Обществото… Държавата!
Когато тези корективи изчезнат или загубят авторитет, групата започва сама да определя правилата си.
А група от петнадесетгодишни деца не може да бъде собствен морален коректив.
Затова въпросът след Пловдив не трябва да бъде само:
„Как пет деца са могли да направят това?“
По-страшният въпрос е:
Как е възможно около тях да има и други деца и в продължение на цялата ескалация да не се намери един достатъчно силен глас, който да каже:
„СТИГА!“
Трагедията започва с този, който прави първата крачка.
Но глутницата се ражда в момента, в който останалите тръгнат след него.
И става неудържима, когато никой не каже „Стига“.
А за това се иска силна личност. Характер!
Та на въпроса какво трябва да правят родителите с децата си, отговорът е прост:
Изграждайте им характер. Всичко друго е второстепенно.
Така те ще станат самодостатъчни личности, а не плуващи по течението индивиди…
Красимира ГЕШЕВА, БЛИЦ
