2 месеца преди аварията в „Чернобил“ пожарникарят Игнатенко казал: „Станах на 25 г., стигат ми“
– Майка му Татяна разказва що за човек е бил прототипът на един от героите в сериала
– До умрелия от лъчева болест Василий е погребана и дъщеричката му на 4 дни
Повечето герои от сериала “Чернобил” имат свои прототипи. Един от тях е пожарникарят Василий Игнатенко. Той е сред първите, които отиват на мястото на експлозията, за да гасят пожара в нощта срещу 26 април 1986 г.
На 13 май младият мъж умира в Москва от остра лъчева болест. Людмила – бременната по онова време съпруга на Василий, успява да се промъкне с него в болницата и двамата остават заедно до последния му миг. Людмила ражда момиченце, което живее само 4 дни.
Британският актьор Адам Нагаитис, който изиграва беларуския пожарникар в сериала, разказва, че е изучавал образа на героя си по книгата на Светлана Алексиевич “Чернобилска молитва”. Беларуската писателка получи Нобелова награда за литература, включително и за тази си творба.
Журналисти от Би Би Си се срещнаха с майката на пожарникаря Василий Игнатенко, която още е жива. 80-годишната Татяна Игнатенко живее в Березино – районен център на 100 км от Минск. Тя няма представа от сериала, защото няма пари да плати, за да го гледа. Журналистите ѝ показали трейлъра, както и сцените, в които Нагаитис играе сина ѝ. “Прилича малко на него.
Само брадичката
не е като на Вася
И в дрехи на пожарникар никога не съм го виждала”, казва жената.
Над дивана в хола на малкия ѝ апартамент виси рисуван портрет на сина ѝ. Разбира се, той не прилича на образа от сериала. “Прилича, не прилича – все едно, трябва да се разказва. Хората свикнаха и забравиха, а и не знаеха всичко”, продължава майката на пожарникаря.
Татяна Игнатенко навършила 80 г. тази пролет. През 1986 г. била на 47 г. и имала голямо семейство – мъж и 4 деца, а най-малката – Наташа, тогава била на 14 г. В началото на 80-те години на миналия век семейството си построило нова къща в село Сперижие в Гомелска област.
“Дървената къща беше намазана със смола, имаше златист цвят.
А цялата улица беше
в цветни градини Никъде по-късно, където и да са ни предлагали жилище, не съм виждала такава красота”, разказва Татяна.
През 1986 г. селото се оказва в заразената зона и е изселено. Няколко месеца след евакуацията къщата на семейството и няколко наоколо изгарят. Татяна предполага, че някой е хвърлил фас и така я е подпалил. Тя си спомня, че през лятото и есента на 1986 г. се е връщала няколко пъти в опасната зона заради животните от колхоза. Всички лични животни на жителите на селото били прибрани от извършващите евакуацията и отнесени нанякъде с камиони.
Жителите идвали и да работят на нивите на колхоза – събирали лен, картофи и цвекло. Според Игнатенко цялата тази реколта била прибирана в продоволствените фондове. Никой не знае къде отивали после тези продукти.
През 1986 г. семейство Игнатенко със собствени спестявания няколко пъти отива в Москва – в началото, за да подкрепят сина си в болницата, а после заради погребението му. Василий, работещ в пожарната в Припят,
попада в първата
смяна, която отива
да гаси пожара
в АЕЦ-а.
“Не знам как би постъпил днес, ако знаеше всичко, което знаем сега, но тогава бе невъзможно да откаже. Бяха млади момчета, смели: кой, ако не ние!”, спомня си Татяна.
В пожарната Василий попада 7 години по-рано, когато е мобилизиран. Военната си служба прекарва в пожарните части в Москва.
“Когато се уволни, каза – отивам в пожарната. Баща му го убеждаваше да започне работа в колхоза като шофьор или тракторист. Или да си намери нещо в града. А Вася – раз-два и прескачаше за миг най-високата ограда: виждате ли какво мога. И баща му се примири”, разказва възрастната жена.
Малко преди аварията Василий започнал да майстори пейка – да могат няколко души да седят в двора. “Ето, ще остане с какво да ме помнят” – казвал. А майката се възмущавала: “За какво говориш? Как така да те помнят?”.
След като погребала сина си Татяна Игнатенко взела пейката със себе си, въпреки че било забранено да се изнасят от района каквито и да било вещи. Сега пейката е поставена в малката ѝ дача в съседното село. Дали от нея излиза радиация, семейството не е проверявало. “Имахме дозиметър, но никога не сме мерили. И защо да го правим?”, въздъхва жената.
Тя си спомня и други пророчески съвпадения от онези години. На 13 март 1986 г. Василий навършил 25 г. След два дни, на 15 март, празнували с роднини и приятели, а Вася казал: “Навърших 25 г., стига ми толкова.”
Василий Игнатенко умира от остра лъчева болест на 13 май. Погребват го на 15 май – точно два месеца след като произнася тези думи на празника си.
Жената на Игнатенко Людмила, майка му Татяна и другите роднини на загиналите при гасенето на пожара били допуснати от спецслужбите само на погребението.
“В началото ковчегът беше цинков, след това дървен. Не знам дали Вася беше вътре, или имаше камъни.
Аз не видях сина си
в гроба”,
казва Татяна. Освен сина ѝ на гробището в московския район Митино са погребани 28 души – 6-има пожарникари, останалите – работници от централата.
Чак след 5 или 6 години Людмила Игнатенко казала на свекърва си, че в гроба, в краката на сина ѝ, е погребана и внучка ѝ. Бременната Людмила се грижела в болницата за облъчения си с високи дози радиация мъж и когато родила дъщеря си, тя починала след 4 дни. Майката успяла да я нарече Наташа.
Девет години след
“Чернобил” умира и
бащата на Василий –
Иван Тарасович Игнатенко. Той не успява да навърши 60. Татяна го погребала в село Сперижие, където двамата са се женили и където бил домът им в златист цвят.
През 1986 г. голямата сестра на Василий, която също се казва Людмила, опитвала да стане донор на костен мозък за брат си. Преживяла операцията много тежко. Преди 4 г. тя си отива от онкологично заболяване.
Властите в СССР награждават посмъртно младия пожарникар с орден “Червено знаме”. През 1996 г. украинските власти го награждават с президентско отличие – кръст “За мъжество”. През 2006 г. му дават званието “Герой на Украйна”. Беларус обаче не му дава това звание, защото предадените от майката документи някъде се изгубили.
Източник: 24 часа
