Бременната Людмила е неотлъчно до пожарникаря от Чернобил, докато радиацията го убива с бебето им
В цинкови ковчези мъртвите вече са герои и не принадлежат на семействата си
“Седя на малкия си стол до него през нощта. В осем казвам: “Васенка, отивам на малка разходка”. Той отваря очи и ги затваря, пуска ме. Просто отивам до общежитието, качвам се в стаята си, лягам на пода, не мога да легна на леглото, всичко ме боли твърде много, когато чистачката чука: “Върви! Бягай при него! Той те вика като луд!”
Същата сутрин Таня Кибенок ме помоли: “Ела на гробището, не мога да отида там сама”. Погребваха Витя Кибенок и Володя Правик. Те бяха приятели на моя Вася. Бяхме приятелски семейства. Има една снимка на всички нас в деня преди експлозията. Нашите съпрузи са толкова красиви! И щастливи!
Беше последният ден от този живот. Всички бяхме толкова щастливи!”
Людмила Игнатенко е съпруга на един от първите пожарникари, пристигнали в централата след експлозията – Василий Игнатенко, пише 168 часа. Те нямат никаква защита, тъй като наличието на радиация е установено едва в 3,30 часа през нощта. Към 2,00 часа пожарникарите вече се нуждаят от медицинска помощ. Те са първата човешка вълна, която поема смъртоносни дози радиация. Откарани са в болница в Москва. Когато два дни по-късно там пристига Людмила, за да бъде до мъжа си, тя смята, че той е пострадал при съвсем обикновен пожар, но го намира неузнаваем. Съпругата всеки ден е в болницата неотлъчно до своя любим, докато радиацията постепенно изгаря тялото му и състоянието му се влошава. Людмила никога не взема предпазни мерки от невидимата опасност, излъчвана от нейния собствен мъж. По същото време тя е бременна с първото им дете. Наташа, така ще я кръстят, това име е харесал Василий.
Само на 23 години Людмила остава вдовица.
Игнатенко умира на 18 май 1986 г., а тялото му е поставено в метален ковчег, защото дори след смъртта е високорадиоактивно. За съжаление, бебето им почива 4 часа след раждането от цироза и сърдечни усложнения. Плодът е абсорбирал радиацията от Василий. Наташа е погребана до баща си в бетонния му гроб.
Людмила живее далеч от всякаква публичност в Киев. Никога не се омъжва отново, но има син, макар че здравето ѝ е силно увредено и тя не може да има повече деца. Вдовицата прави своята лична изповед единствено в книгата “Гласове от Чернобил”.
“Върнах се от гробището и веднага се обадих на поста на сестрата. “Как е той?”. “Той почина преди петнадесет минути.” Какво? Бях там цяла нощ. Нямаше ме за три часа! Дойдох до прозореца и започнах да викам: “Защо? Защо?”.
Погледнах към небето и извиках. Цялата сграда ме чуваше. Страхуваха се да дойдат при мен. Тогава си казах: “Ще се видим с него още веднъж! Още веднъж!”. Изтичах по стълбите. Той все още беше в биокамерата си, още не го бяха отвели.
Последните му думи са били: “Люся! Люсенка!”
“Тя просто се отдръпна за малко, веднага ще се върне”, казала му сестрата. Той въздъхнал и си отишъл тихо. След това вече не го напуснах. Конвоирах го чак до гроба. Въпреки че нещото, което си спомням, не е гробът, а найлоновата торба. Тази чанта.”
В моргата питат Людмила дали иска да види в какво ще облекат нейния мъж. Тя, разбира се, казала “да”. Сложили му официално облекло и служебната му шапка. Не успели да го убият, защото краката му били подути. Самото облекло също се наложило да бъде изрязано и наложено по него, защото нямало цяло, което да бъде облечено. Всичко по него е в рани. Последните дни в болницата, когато веднъж Людмила вдига ръката му, костта се разтриса, клати се така, сякаш тялото вече го няма в цялост. Парчета от черния му дроб излизат от устата му. Той се задушава със собствените си вътрешни органи, а жена му вади парчетата от тях със собствената си ръка, увита в превръзка.
“Невъзможно е да се говори за това. Невъзможно е да се пише. И дори да се преживее. Всичко беше мое.
Моя любов. Не можаха да намерят нито един чифт обувки, които да му пасват. Погребаха го бос.
Точно пред очите ми – в официалното му облекло – го сложиха в онзи техен целофанов плик и го завързаха. И след това тази торба я сложиха в дървения ковчег. И овързаха ковчега с друга торба. Пластмасата е прозрачна, но дебела като покривка. И след това сложиха всичко това в цинков ковчег. Притиснаха го. Само капачката не пасваше.
Дойдоха всички – родителите му, родителите ми.
Извънредната комисия се срещна с нас. Казаха на всички едно и също: за нас е невъзможно да ви дадем телата на вашите съпрузи, на синовете ви, те са много радиоактивни и ще бъдат погребани в московско гробище по специален начин. В запечатани цинкови ковчези под циментови плочки. И трябва да подпишете този документ тук.
Ако някой се възмути и иска да прибере ковчега у дома, казват му, че мъртвите вече са герои, разбирате ли, и че вече не принадлежат на семействата си.”
