Тежи ли да бъдеш герой на социалистическия труд в България
Срамно ли е да си герой на социалистическия труд в България? Този въпрос задава в репортажа си Еми Мариянска в dir.bg. Публикуваме го без намеса!
Медал „Златна звезда със сърп и чук“ – това представлява почетното звание „Герой на социалистическия труд“, учредено по соц време от Държавния съвет на Народна Република България.
Званието беше присъждано за „изключителни и трайни постижения от особено голямо значение за развитието на народното стопанство, просветата, културата, изкуството, техническия прогрес, и за изключителни заслуги в строителството и защитата на Народна република България“.Защо цели поколения изпитват носталгия по Татово време: 6 уникални символа на зрелия социализъмАко беше доживял до наши дни, социализмът в България щеше да навърши 74 години. Много негови съвреме…May 7 2019vijti.com
Учредено през юни 1948 г., до момента на премахването си /б.а. последно присъдено през 1987 г./ званието притежават избрано число българи и чужденци, за разлика от девалвиралия орден „Стара планина“, който първите ни постдемократични президенти раздаваха „на килограм“.
Да си припомним част от лауреатите на званието Герой на социалистическия труд: Сред тях са писателите Павел Вежинов, Андрей Гуляшки и Богомил Райнов, поетесите Елисавета Багряна и Дора Габе, оперните певци Мими Балканска и Николай Гяуров, композиторите Марин Големинов, Панчо Владигеров и Филип Кутев, художниците Златю Бояджиев, Цанко Лавренов и Дечко Узунов,
треньорката на Златните момичета Жулиета Шишманова, Златните момичета Мария Гигова и Нешка Робева, спортистите Боян Радев и Янко Русев, алпинистът Христо Проданов, миньорът Димитър Биков, строителят на АЕЦ Козлодуй Златко Стоянов, животновъдът Димитър Бинев, тъкачката Найда Манчева, строителят от Стражица Игнат Раденков и мн. други знайни и незнайни трудови хора – забравени строители на България, които ни оставиха съграденото с труда им, за да го „похарчим“ по най-безотговорния начин в годините на демокрацията… Такава е неудобната истина, и затова припомнянето на званието, не се харесва на мнозина. Сигурно, защото им внушава чувство за вина…
Званието Герой на социалистическия труд беше второто по старшинство признание в наградната система на НРБългария – аналогично на почетното звание Герой на Народна република България.
Наградените бяха истински герои – трудови хора, всеки с принос за благоденствието на родината, в своята си област. Презряхме „соц“званието им, когато отхвърлихме соца. Без да се замислим, че човешкият труд никога не е имал партиен цвят, и че при всеки икономически строй единственото му предназначение е било да съгражда, а не да руши. Години наред други български „герои“ ни демонстрират обратното, като съсипват съграденото и не създават нищо ново на негово място. Кражбите и празните обещания се превърнаха в начин на съществуване на тази нетрудова прослойка от населението, която я мързи и на банката си в парламента да седне!…
Закрихме предприятия, заводи, училища, библиотеки, народни читалища, отменихме дори професионалните звания на хората в сферата на изкуствата. Теглихме чертата на всички звания, т.е. признания на хората, които ги заслужават. Защо ли?! Може би защото днес липсват дори обективни критерии, по които да различим трудолюбивия и умния, от глупака, хитреца и мързеливеца. Не раздаваме звания за трудови и творчески постижения, а гръмогласно хвалим и тачим празнодумци и популисти.
„Дайте да дадете!“, стана принцип на управление в държавата ни, а призваните за герои на труда са все по-уморени от празните обещания за разцвет!… На обикновения трудов човек му изглежда все по-утопичен смисъла да се труди и да гради планове за „светло бъдеще“. Затова носталгично започнаха да му липсват дори някогашните смешни табелки из заводите. „Петилетките“ ни от 1990-а – вярно, не гонят планове и рекорди в производството, но то и производство няма. А смехотворната рекапитулация на днешните ни политици за някакви имажинерни „постигнати успехи“ е в пълен дисонанс с реалността. Тези „успехи“ изглеждат по-утопични и от речите за завоеванията на социализЪма и комунизЪма на бай Тошо.
На българите отдавна им стана ясно, че равни с обществата отвъд уж съборената Желязна завеса, няма да станем. Дори храната, която тези европейски човеколюбци внасят у нас, се оказа „неравноправна“. Този израз на презрение от страна на Запада към българите става все по-очеваден в много области на живота ни. И ние, вместо да се хванем за нашенското и да запретнем ръкави, с лека ръка погубихме и продължаваме да погубваме и „реформираме“ всичко създадено от онези „със соц значките и медалите“. Последното ярко „завоевание“ на политиците ни бе да „самоубият“ родното животновъдство. У нас се извърши истинско езическо жертвоприношение на цели стада с добитък. Селата ни опустяха, опустошиха се и душите на хората.
И като гледаха всичко това през годините, много от лауреатите на званието Герой на социалистическия труд си отидоха от този свят, освен забравени, и огорчени. Болшинството пък от останалите живи – по-„обикновените“ от тях, боледуват двойно – един път от възрастта и болестите си, и втори път – като гледат как се съсипва труда им – как се руши смисълът на живота им…Свиват се тези хора и предпочитат да пазят в анонимност някогашното си гордо звание за постижения в труда…
И се питам: Как така стана срамна дума да си Герой на социалистическия труд в България?! Изобщо, защо не е препоръчително да си истински герой в държавата ни?! Докога у нас, за по-изтъкнати от трудовите хора, ще минават самозвани бърборковци, безродници и парвенюта?!Спомени от соца: Най-мразя носталгично да ми хленчи някой, който е бил с памперс, когато социализмът приключиВ соца най-отвратителното нещо беше всеобщото преструване на всички, че са щастливи.
Ако имаш, си ща…May 4 2019vijti.com
Източник: Булмедия
