Голямата Йорданка Христова в много лична изповед: Заради децата се разделих с мъжа си
Чета биографията й и съм силно впечатлена, респектирана. Няколко щрихи само: първата българка с голям рецитал в Париж, първата поп изпълнителка, поканена да пее в Северна Америка, наградите й по света и у нас са неизброими, кръстосала е над 100 пъти Земното кълбо, а в Куба, която тя нарича своя “втора родина”, е толкова популярна, че до ден днешен кръщават деца на нейно име, пише mila.bg. Целият ни разговор преминава разпалено – скачаме от тема в тема, но една е основната рамка, в която виждам Йорданка Христова, независимо дали ми разказва как връзва яйца в голямата тенджера или как обича да подарява, а не да получава – просто няма рамка.
След седем десетилетки живот на пълни обороти, падания, изкачвания, загуби и имания тя не е готова да постави точка на интересните си истории и е с един крак в следващото начало. Очаква утрешното слънце, очаква следващата страна, която ще посети, следващата публика, следващия празник със семейството. “Винаги има път напред” – ще запомня тези думи. Сигурно в тях се крие тайната и на опънатата й кожа, и на кипящата й енергия, и на силния й глас, и на топлината на прегръдката, която получавам накрая. Като доказателство ви припомняме това интервю.
Артист от вашата класа какъв е у дома? Домакиня ли сте?
За да има уют в един дом, трябва да замирише на гозби, трябва да има цветя и свещи, нещо леко разхвърляно, за да е по-уютно. Докато пътувах и бях госпожица, моят дом бяха хотелите. Мислех съвсем различно. Но след като създадох семейство и дом, започнах да правя първите си опити като домакиня. И тъй като правя всичко с много обич и желание, няма гозба, която да не ми се получава. Моят скъп приятел Боян Иванов, който вече го няма, беше голям кулинар. Има някои неща, които той смяташе, че правя по-добре дори от него. Горда съм, че имах неговото признание за много работи. Освен това децата ми ме смятат за най-добрата. На всичко отгоре ми доставя удоволствие. Аз обичам да импровизирам. Една рецепта мога да я чета 20 пъти, но предпочитам да взема оттук-оттам по нещо, да добавя от себе си, така се получава най-добре.
Как посрещате великденските празници?
Празниците са за това да събират семейството. И тъй като съм израснала в семейство, което спазваше всички традиции, опитала съм се да ги пренеса и в моето семейство. Например правя много хубави шарени яйца. Имам по 5-6 различни ярки бои и боядисвам по 50-60 яйца най-малко. Връзвам ги в голяма тенджера с една от тензухените пелени на сина ми, за да не се счупят. Дъщеря ми помага. Преди с една приятелка ги правехме с туткал, а сега ги правя с желатин – цветовете се разливат и яйцата стават много хубави.
Цял живот пътувате, обиколили сте света. Стана модерно, дори да не пътуваме, да внасяме чужди традиции. Вие внесохте ли през годините чужди обичаи, или се придържахте към своите?
Да, но единствено в кухнята. Внесла съм тънкости в подправянето на храната, както и любовта към някои подправки – като кърито от Индия например. Започнах да си събирам рецепти на интересни гозби от различни краища на света – например студена рибена торта отгоре с черен хайвер. Държа на детайлите.
Спазвате постите. Коя е най-важната част от поста, това, което никой не бива да пропуска?
Постът е измислен от много мъдри хора. Освен физически да разтоварим организма от отровите, които са навсякъде в храната, добре е да се разтоварим и от отровите, които са навсякъде сред хората. Човек трябва да подбира не само храната си, но и приятелите си. И да се научи да посреща неприятните неща философски. Без нерви, с чувство за хумор. Това се постига трудно. Както се постига трудно тази пуста демокрация, която толкова години не може да ни споходи и само говорим за нея. Но не можеш непрекъснато да критикуваш, да негодуваш, да се държиш гадно и нищо да не правиш за себе си и за околните. Не може да си демократ, а да плюеш хората. Трябва да ги признаеш и да докажеш, че си прав и че си по-добър. Това е демократичното общуване. Въобще животът е толкова кратък – един миг – прекрасен! Аз без слънце не мога. Когато е слънчево утрото, както е казал Петър Димков, протягаш се и се усмихваш – тогава и денят ще ти се усмихне! Щом се усмихнеш отрано, няма да ти се удаде лесно след това веднага да се намръщиш.
Толкова неща сте изживели, толкова хора сте загубили, но слънцето не. И изглеждате щастлива…
Щастлива съм, защото за тези солидни години, които трупам, аз се чувствам поне с 20 години по-млада. Но не може безотговорно да се храним и да живеем и след това да мърморим, че това или онова не ни е наред.
Четейки вашата биография и интервюта останах с усещането, че тази сърцатост и размахът, с който живеете живота си, идват от вашето детство. Разкажете ми за него и за родителите ви?
Генетично съм много щедро дарена от майка ми. Тя е потомка на един изключителен балкански род – Каралея. Беше изключително витална, с много ведра усмивка и хубави зъби, добър човек, махаше с ръка и си оправяше настроението. От нея имам и еластичната кожа. Родих нормално на средна възраст, синът ми беше 5 кг и не получих нито една стрия. Расла съм с много любов, със семейни тържества, с пеене вкъщи, с гости постоянно. Израснала съм в македонския квартал на бежанците от Беломорска Тракия на „Света Троица“ и това е татковият бежански род. От тях съм наследила певческия талант. Взела съм си от когото каквото ми трябва. Македонците са задружни и много държат на семейството. Винаги съм смятала, че не трябва да се разтрогва семейство, защото е важно за децата, но ето, че и при мен дойде един такъв момент, в който заради спокойствието на децата беше по-добре да сме разделени с мъжа ми. Няма вечни неща и трябва и двамата да полагат много усилия, за да вървят отношенията.
Явно и тази раздяла сте приели с чувството си за ведрост?
И да, и не. Преживяла съм разтърсващо всички промени и раздели с близките ми хора и продължавам, но е ужасно трудно, когато разделите са накуп през няколко години. Освен това и мен не ме подмина преходът. Имаше моменти, когато трябваше да се оцелява. Носех отговорност не само към своето семейство, но и за майка си и баща си. В един момент се почувствах като Чочарка – приемайки ангажимент в Кърджали, поставях условие, че искам да си напълня багажника с продукти. Беше в началото на 90-те и имаше купонна система. Но после бях безумно щастлива, че съм отишла в Кърджали и съм зарадвала един куп хора около мен. Дребните подаръци в ежедневието ме правят най-щастливият човек на света. Аз се чувствам неудобно да получавам, но да подарявам е най-хубавото чувство за мен!
След загубата на майка си преживявате много тежък период. Как излязохте от него, кое ви извади?
Тя беше последната от най-близките ми хора, която неочаквано си отиде, може би заради това се сринах. Татко имаше травма и се залежа почти две години, а даваха само шест месеца. Имаше дух, излизахме в парка. Но за майка ми не очаквах. Тя не искаше да живее при мен, беше витална до края, имаше си приятели. Срина ме това, че мислех, че можех да й помогна. Тя ме беше предупредила, че една от ключалките й заяжда. Все си казвах: „Ако бях успяла сутринта в 8 да отворя вратата, дали тя не била жива още…” Чак в 1 на обяд, като се върнах, нещо ме глождеше. Много хора казват: „Така е трябвало да стане.” Но аз не се успокоих страшно дълго време. И тогава започнах да се занимавам с йога. Това ме извади, помогна ми много. Настъпи нов период в живота ми.
Сигурно е била поредната промяна?
Вили Казасян, Бог да го прости, казва, че преди да създам семейство и деца, въобще не съм била хубава. Била съм с много остри черти, а след това съм станала мека, топла и гостоприемна. Да, променяла съм се неведнъж. Навремето бях наистина остра и нетърпелива – глави режех! За мен имаше само бяло и черно. Не си губех времето за нищо. Но след това станах най-търпеливата на света. Може да мине човек през мен, нищо няма да кажа. Трябва да сме гъвкави, да се променяме. А не да чакаме, да седим затворени.
А в любовта променяхте ли се?
Продължавам да обичам и да си търся повод да раздавам моята обич. Не мога без това. Обичам да се грижа за някого, да раздавам, да правя някого щастлив. Непрекъснато съм в търсене.
Научавахте ли с годините къде да я търсите тази обич и къде да я давате?
У всеки човек е заложена любовта. Не трябва да очакваме толкова много. Трябва да се задоволяваме с по-малко. Когато става дума за пиене, по-хубаво нещо от водата няма. Пиеш вода и пееш! Така е и с храната. Колкото е по-малко обработвана, толкова е по-здравословна. Не трябва да си усложняваме отношенията. Трябва да се научим да приемаме хората каквито са. Дори на децата си не трябва да се бъркаме толкова. Когато едно дете се опари, то няма повече да пипа там, където може да се опари втори път. Докато ние се опитваме да ги предпазим от всичко, те няма да знаят как да реагират в много ситуации.
Каква майка бяхте и каква сте днес?
Маниачка бях и продължавам да бъда. Защото, като родих децата си, зарязах абсолютно всичко, а „Спок“ ми беше настолната книга. Страдах от мания в отглеждането. Дотам, че кварцирах детската стая всеки път, когато някой външен идваше. А децата ми си лягаха в 8 часа дълги години.
Не липсвахте ли често?
Празници и съботи и недели не съм се занимавала с нищо друго освен с децата си. Отдала съм им всичката си любов и време. Бяха постоянно с мен в колата, за ръката. Като поотраснаха малко, взимахме и техни приятели, за да не им е скучно. Е, доста неща бих променила, ако мога да се върна назад. Например щях да занимавам дъщеря си с музика и да направим страхотен дует. Съжалявам също, че бях прекалено либерална. Хубаво е, но не до такава степен. Когато децата са талантливи, имат нужда да ги насочваш и да ги побутваш малко.
Сигурно десетки пъти са ви питали, но как стана така, че вашето сърце пусна корени точно в Куба, при положение че сте кръстосали целия свят неведнъж?
Кубинците са страшно положителни хора и живеят така, както трябва. Не са вещомани, много добри са, усмихнати. Всичко им е: „Да живее любовта!“ Единствено, че много се женят и развеждат, но пък не таят лошо отношение към първата жена, втората жена. На годишнини или на сватби се събират по няколко бивши жени и мъже в името на детето и на добрите отношения. Те са над нещата. Не издребняват, много са артистични, много музикални. Всички до един са талантливи. Мисля, че съм била преродена испанка – или съм живяла в Испания, или в Мексико, или в Куба. Така да усещам дълбоко няколко вида музика – арабска, гръцка, руска и испанска – усещам ги като свои. А Куба ми е като втора родина.
По-бедни са от нас, а са по-щастливи. Как?
Духовно не са по-бедни. На всичката си немотия с малко музика и приятели светът им се променя. 70-а година беше една от кризите, а аз бях там с оркестър „Балкантон”. Отидохме на гости на Ева Родригес – голяма тяхна звезда. Мъжът й беше изключителен кулинар, цар! Заведох 7-8 човека, купих две бутилки ром от дипломатическия магазин, няколко консерви и някакви зеленчуци и той създаде такова произведение на изкуството на масата само с тези неща – сервира ги, сякаш бяхме в 6-звезден ресторант. Започнахме да пеем, да свирим, беше прекрасна среща с няколко консерви. Важно е да имаш с кого да споделиш момента, а не какво слагаш на масата!
Как бихте кръстили автобиографията си?
От толкова години ту започвам да я пиша, ту я оставям, като си казвам – кой ще чете моите глупости! После продължавам да я пиша, почти накрая съм. Но не мога да измисля заглавие. Обиколила съм Земното кълбо сигурно 100 пъти. Но винаги има още път напред, винаги има утре, сигурно затова още не мога да кръстя книгата си. Аз, като отида в чужда страна и много ми хареса, нарочно не виждам всичко, оставям си нещо, за да отида пак. Така че заглавието не знам какво ще бъде, но ще бъде с продължение, ще има втора част.
