Тъжно! Дете с увреждания чака своя предизвестен край, държавата нехае
Държавата отдавна е абдикирала от хората с проблеми, поредното доказателство е и примерът с едно от многото деца с увреждания у нас. Стефчо едва ли ще издържи още дълго, а майка му Рени също е на ръба на търпението. Няма помощ отникъде, а когато има нужда от такава, тя е или неадекватна, или тотално липсва.
„Едва ли двамата ще издържат още дълго в това състояние и непрестанна борба. Преди събирахме средства, за да помогнем, но съвсем скоро сигурно ще се наложи отново да събираме пари, но този път за погребение, тъй като семейството не разполага с такива“, коментира пред Lupa.bg Любов Любомирова от добротворческа организация „Екип Лайкучка“.
Майката на Стефчо – Рени Григорова, написа преди време отворено писмо до Бойко Борисов, до Министерство на здравеопазването и още редица институции, за да позволят евтаназия на нея и сина й. Тъй като всичко това е извън силите човешки.
Диагнозата? Много проблеми има Стефчо, а помощ никаква. Дълбоко забавяне в развитието, аутизъм, дислексия, диабет, малформации на органите, епилепсия, уголемени ограни още с раждането! На 18 депакин, който го прави от 60 на 120 кг, и се обездвижва, не излиза от 7 години!
Ражда се с три мозъчни хематома и живее 31 години само от ината на майка му, която непрестанно се бори и разправя с институциите.
„Е, аз знам… След всеки припадък чакам, за съжаление. Трябва палеативна грижа за тези хора, не да умират сами, като моя син, но уви! Бършем лайна и пикня, даваме му да хапва каквото може още и това е! Поне няма да умре в някой коридор поради липса на специално легло! Така стоят нещата! Аз съм горда до грях и няма да се дам!“, са едни от искрените и неподправени словоизлияния на майката пред близки приятели на семейството.
Тази сутрин Рени Григорова написа своя пореден пост в профила си във Фейсбук, за да информира близки и приятели какво се случва с тях двамата и как усеща, че краят е близо. Краят на мъките, за които никой не помогна, за които никой не си мръдна и пръста.
„Добро утро и от двама ни! Той вече е в едно безтегловно състояние и положението е „или-дали“… и аз не знам! Вчера, след поредното посещение на Спешна помощ, реших да се боря, пък да става каквото ще! Защото помощ няма да има!
Накратко – дойде лекар, даде да се направи тест за коронавирус, оказа се, че и той ни е напуснал! След това реши да го кара в болницата, като събра пожарна, община и какво ли още не. Браво за организацията, само където при въпроса на човек от общината какво ще му направят в болницата в Перник, се отговори, че ние само да го закараме. А там как ще качат 200 килограма по стълбите, как ще го озаптят, после какво ще излезе от всичко, се отговори, че те трябва да го изнесат първо, което не е лека задача при липсата на оборудване и линейка непригодна за него – трябва пикапче, камионче, да сложим матрака му и да го караме, като бик за разплод в чуждо село!
И като пристигнем, да чакаме ония от Перник да звънят на София, за щото там били възможностите. И така…
А пък от Стефан се очаква евентуално да не умре по пътя, защото и това било възможно! Да, възможен бил сепсис. Не възможен, той е на път! Сърцето му е слабо, вчера пулсът му беше 43 и пак се бори!
Всичко е под него – почистване, дезинфектиране и така! Ако си отиде, ще е достойно, защото няма да му направят нищо в болницата, няма накъде, ако има дни, ние ще го изкараме за пореден път, ако не – поне няма да е в ужас на чуждо място, в някой коридор забравен и ненужен!
И не ми говорете, че в България има грижа за хората с увреждания – НЯМА! За нормалните няма, за нашите деца – изобщо! Проклинам я тая държава, не Родината си! Бъдете здрави, грижете се за близките си, защото никой не помага, хокат те, обиждат те, присмиват се на килограмите му, които не са вследствие на храна, а на лекарство, което пое преди години без да трябва, благодарение на една отвратителна лекарка!
И знаете ли? Гневна съм, защото синът ми не заслужава подобно отношение! Нито един жив човек не заслужава! Плача и се грижа, това мога!
P.S.: На снимката е в приличен вид, в тоя му сега – подгизнал от екскременти, неподвижен, труден за изчистване – няма да го видите! Но отиде ли си, така ще ги види Страсбург заедно с безумните писания и лечения!“
Ден преди това, на 25 март 2021 година – на Благовещение, майката на Стефчо публикува и Отворено писмо. До всички. За да прочетат, да видят, да чуят и да прогледнат.
„Днес, на един хубав християнски празник, аз плача! Сълзи, събирани с годините, да идва и този момент! Допреди няколко дни детето ми беше жизнено и усмихнато, до вчера! Да, човек с увреждания, има своите специфични потребности и прояви, но Ковида го превърна в пихтия буквално!
Измъкна се от лапите на температурата и уж тежките последици от нея, а всъщност – един припадък предрешава сякаш всичко! След припадък, детето ми обикновено е като парцал, с дни се съвзема! Сега, от вчера той няма сила да мръдне, всичко е под него!
Пие нон стоп водичка, агресивен е и не е на себе си! Няма го в буквалния смисъл! Приятели се опитват да помогнат, лекари идват и ще ги осигурявам с цената на всичко, но не знам вече изобщо какво ме чака или знам! Нека всички настоящи политици и тия, дето са се устремили към предстоящото управление, погледнат детето ми, и да се закълнат, че хората в България ще имат възможност да се лекуват достойно, независимо от това дали са с увреждания или не!
Да се закълнат, че няма да ги оставят, като сина ми и нас, да се мъчим сами! Да не допускат унижение и страдания, защото това са непростими грехове към човечеството и в частност към децата ни! Човешкият живот е висше благо, спокойната смърт в България – явно привилегия!
Молете се за сина ми и за опрощение на греховете си, защото суетата, меркантилизмът и незачитането на други хора, особено такива, като детето ми, е грях!
На мен ми остава да се моля да се случи каквото е писано с детето ми и да говоря!
Това никой не може да ми отнеме!
25.03.2021 година,
град Радомир“.
Думи, които едва ли се нуждаят от коментар, а по-скоро от действия.
