Принуден съм да се присъединя към редиците на конспираторите и да се извиня на доц. Мангъров и скодоумната му фейсбук агитка. Този път правителството, кунчевците и мутафчийците съвсем оплетоха конците и ни пробутаха долен фейк. Димо Стоянов от P. I. F. не е жертва на коронавируса. Да, сигурно е бил инфектиран, но не зловредните външни протеини ни лишиха от гласа на поколението „Х“. Нито закъснялото преливане на плазма, нито органната недостатъчност.
Ако не вчера от пневмония, Димо щеше да си отиде след седмица, тримесечие, година. Защото се опитваше да прави нещо немислимо – да се занимава с алтернативно изкуство в България. Дори в най-ценящите духовния дискурс общества това е самоубийствена задача, която обикновено води до депресия, маргинализация, разпад на личността, алкохолизъм, наркомания, тежки психични отклонения. Тук директно убива.
Ако сте адвокат, никой не очаква от вас да достигнете пика на юридическата си експертиза преди да закръглите 50-ака, да пуснете три гуши и да сте изпили шест цистерни уиски с приятелчетата си от съдийската и прокурорската колегия. Ако сте хирург и нямате поне 40, пациентите не биха ви дали дори да им отрежете ноктите на краката, ако ще да имате дузина специализации в „Джонс Хопкинс“. За политик трябва да помните ако не Априлския пленум, то поне перестроечните полюции на Миша Горбачов, иначе няма да стигнете по-далеч от площада с вувузел в ръка. Като изключим разбира се рано узрели хубавици като Калинка Крумова, Юлиана Дончева или аптекарките на Марешки.
С изкуството и в частност музиката работата е съвсем различна. Тук ако не са те завъртели по радиото на 14 и не си ли си показала кльощавия, недорасъл задник в някой клип преди да ти издадат лична карта, вече си провал. От Сузанита до Крисия и от Мишо Шамара до Криско, в този бизнес се пробива преди 20. Ако не си част от хвърлящата салфетки парадигма на селското себеостояване, си обречен или да твориш за шепа идейни съмишленици, или шизофренично да се самоцитираш при мимилетния си достъп до някой медиен излаз.
Всичко това не е изолиран феномен, а следствие от българското отвращение към образованието в сферата на културата и изкуството. Тук с диплома от Художествената академия или Консерваторията не можеш дори задника да си избършеш, защото са твърде гланцирани. Те са синоним на доброволното аутсайдерство и невъзможността да осигуриш нещо различно от боб и ориз на семейната трапеза. И най-здравата психика би рухнала пред този цивилизационен модел.
Ако не пееш малоумен рап на отвратителен, селски диалект, отиваш в канала. Ако не играеш в третокласен сериал по Би Ти Ви или Нова със сюжет от помощното училище, заминаваш на бунището. Ако не рисуваш стикери с комиксови герои и щампи за тениски, разчиташ на социални помощи.
Няма нужда да гледаме Кърт Кобейн, Джими Хендрикс, Джон Ленън или Ейми Уайнхаус. Да оставим тях на митологията на Олимпийските богове и да си спомним колко млади хора на изкуството загубихме в последните години, затънали в алкохол и наркотици, неспособни да надигнат глава от крисковщината и сузанитството ни. Андрей Баташов, Петър Попйорданов, Стефан Щерев, Йосиф Шамли… само преди броени дни един от най-талантливите ни млади поети Стефан Кичев тури край на живота си на 23.
Не ми се изброява, това не е сводка от Афганистан или Сирия. Или всъщност е? Защото обществото ни води война за културното си оцеляване и я губи убедително. Особено с жертви като Димо Стоянов.
