Трогателните последни думи на Георги Русев, преди да се отправи към небето
Георги Русев: “Обичам дъщерите, обичам внучките и правнучката, но най-много обичам теб! Обичайте се и след мене…” Това са последните му думи, които актьорът прошепва на съпругата си Надежда.
След масивен инфаркт той отпътува към небето при Въло Радев, който го откри за киното в “Най-дългата нощ”, при Людмил Кирков, който го направи известен във филмите си, при състудента си Георги Георгиев-Гец.
38 дни не му достигнаха да навърши 83 години.
Отиде си на 1 април 2011 г., но уви, това не беше една от шегите на Георги, с които той щедро даряваше приятелите и почитателите си. Беше жестоката истина. Няма как Господ да не направи звездна трупа от толкова много наши режисьори и артисти и да не се смее на изпълненията на Гочето.
Георги Русев е роден през 1928 г. в гара Костенец, Ихтиманско, в семейството на свещеник, преселил се от Македония. След като завършва гимназията, една година даскалува. Веднъж при него идва някакъв младеж и казва: “Аз знам буквите, ама не мога да ги снаждам. Обаче ми трябва удостоверение, че съм завършил 7-и клас, отивам да ставам милиционер в София.”
“Ето така и аз укрепвах народната власт”, смееше се Георги, когато ми разказа тази история.
Завършва ВИТИЗ през 1952 г. в класа на проф. Филип Филипов. По разпределение е изпратен в Пловдив, където играе 9 години. От 1962 г. е в Младежкия театър и след големия скандал там през 1966 г. е в групата на изгонените. В нея са Вили Цанков, Петър Слабаков, Коста Цонев и др.
Заминава за Перник и от 1977 до 1990 г. е несменяем директор на местния театър “Боян Дановски”. Това са златните години на трупата, на националните прегледи побеждава дори Народния театър.
Русев напуска директорския пост сам, когато вижда, че театрите вече не могат да поддържат такива огромни щатове и той трябва да съкращава и уволнява колегите си. В София става един от основателите на Малък градски театър “Зад канала”. Играе и в Народния театър, както и в Театър 199.
Никой никога не поиска той да бъде пенсиониран.
Сам слезе и от сцената през 2006-а на 78-годишна възраст. Въпреки че пиесата “Нищо не помня” продължаваше да се радва на зрителски успех в Театър 199.
Георги Русев е известен най-много от филмите си, но той има и върховни изпълнения на театралната сцена.
Ролите на нея са повече от 170. Награждаван е за играта си в “Опит за летене”, „Рейс”, “Суматоха”, “Последната нощ на Сократ”, “Цялата истина за св. Георги”, “Езоп”, “На дъното” и др.
В киното влиза чак когато е на 37 г. Ето личното му обяснение от интервюто ми с него през 2007 г.:
“Бях с изградени принципи още в театралния институт. Тогава всички колеги ходеха да се снимат в масовките на филмите.
Аз казвах, че в масови сцени не играя, играя само роли!
(Смее се.) И не отидох нито веднъж. А колегите ми през това време печелеха пари и познанства с режисьорите. Друга причина беше, че не харесвах тогавашното кино – беше прекалено емоционално, показно и малко натруфено. Аз не ставам за такова кино. Трябваше да дойде друг тип автор и той се появи в лицето на Георги Мишев. Ако имам някакво значение в българското кино, то е преди всичко заради явлението Мишев. Ако той не се беше появил, сигурно щях да заиграя във филми още по-късно…”
Моят първи филмов спомен за Георги Русев е от “Черните ангели”. Героят му посочи на полицаите накъде е избягал с колелото си преследваният от тях Андро (Йосиф Сърчаджиев) и един от тях, вместо да благодари, му шибна 2-3 шамара. Мъжът (Георги Русев) се свлече до някаква тараба и на лицето му се изписаха целият срам, потрес и обида на света. Казах си: Гледай го тоя натуршчик как страхотно изигра епизодичната си роля?!
Възходът му в киното започна след 10-ия филм – “Преброяване на дивите зайци” по сценарий на Георги Мишев. От всички негови творби Гочето не играе само в “Момчето си отива”, просто е зает в друга продукция.
После изиграва знакови герои:
Дочо Булгуров в “Селянинът с колелото”, виладжията във “Вилна зона”, учителят Ветев в “Не си отивай”, собственика на изложбената зала в “Самодивско хора”, вуйчото Бойчев в “Матриархат”, адвоката Балтиев в “Дами канят”…
Георги беше особено благодарен на Людмил Кирков, тъй като открил у него като актьор неща, на които киното не е обръщало внимание. А специално за образа на Дочо Булгуров казваше, че му е позволил да го изиграе като герой с разнообразно поведение. Булгуров може всяка минута да сменя това си поведение и в същото време да бъде убедителен.
От Дочо Булгуров остана прословутата реплика:
“Кучета и котки може, а прасета не може! Айде де!” Дълго време след прожекцията на “Селянинът с колелето”, когато актьорът се качвал в трамвая, някой от пътниците високо я подвиквал.
Бързо се усетиха и другите режисьори и Георги Русев стана най-сниманият български актьор. През 70-те и 80-те имаше години, в които Гочето е участвал в по 4-5 филма.
Така се появиха и ролите му шедьоври в “Оркестър без име”, “Покрив”, “Илюзия”, “Вчера”, “Зона Б-2”, “Адио, Рио!”, “Дунав мост”, “След края на света”… И, разбира се, в “Опасен чар” с паметната реплика на Тодор Колев към героя на Георги Русев:
“Лошо, Седларов, лошо!”
Както и на дъщерята: “Стига простотии бе, тате!”
Промяната през ноември 1989 г. го заварва в източногерманския град Карлмарксщат, където се снима комедията на Иванка Гръбчева “13-ата годеница на принца”. Когато научават, че Тодор Живков е свален от власт, Георги Русев прогнозира, че България вече ще има и сенат, за който той може да се кандидатира. Което не може да остане в тайна, ако наблизо са Поппандов и Мамалев, и така Георги Русев е произведен в сенатор.
Зрителите го смятаха за комик. А той казваше, че е актьор, който може да играе и комедийни роли.
“Аз не съм мек актьор, мога само да се преструвам на такъв. Всъщност съм изключително остър актьор, стигам до крайност особено когато трябва да се направи конфликт.
След тази крайност остава само да се грабне оръжието…”
С Георги бяхме (трудно ми е да изпиша този глагол в минало свършено време) съседи в кв. Стрелбище. Често, обикновено в събота и неделя, сядахме в близката пицария и дълго си говорехме – за кино, театър, за ролите му. Той е невероятен сладкодумец и съм се смял до сълзи на многобройните му истории.
Когато идваше време за сметката, той ме спираше с жест и пускаше дяволитата си усмивка: “Тук аз плащам с 30% намаление. Защото съм нещо като талисман на заведението…”
През 2006 г. беше обявено, че Георги Русев получава наградата “Аскеер” за цялостно творчество. Един ден ми се обади, каза, че е написал словото си за тържествената вечер, и поиска да ми го прочете. Беше нещо великолепно, смешно и закачливо – в десетината реда сякаш беше събрал хумора на целия си творчески живот. Не посмях да му предложа никаква поправка.
На самото награждаване обаче той произнесе съвсем друго слово. Не бих казал банално, но беше в рамките на традиционните слова при такива поводи. Попитах го защо не каза онези весели изречения. Вместо отговор той само леко се усмихна. Сякаш ми каза, че всичко трябва да е с мярка. Разбрах го като скромност, като нежелание колегите му да си помислят, че прекалено се величае.
Георги Русев никога не се съгласи да се снима за реклами. Въпреки че са му предлагали хонорари, пред които трудно се устоява. Не искаше да смесва високото изкуство, което е изповядвал цял живот, с комерсиализма. Живееше в неголям, най-обикновен панелен апартамент, нямаше кола и сметки в банките.
Живееше скромно, но щастлив със семейството и ролите си.
Със смъртта му осиротя несамо киното и театърът ни.
Осиротя и почтеността.
Източник: Спомен
