Спомен за Пепа Николова – фурията на българското кино
Пепа Николова е актрисата с може би най-драматичната творческа съдба в българското кино. Тя можеше да стане много голяма звезда, ако идеологическата цензура не й беше подложила крак в дебютния филм „Понеделник сутрин“. Когато започват снимките му, тя няма навършени 19 години и е абсолютна непрофесионалистка. „Много са ме млатили в това българско кино“, каза ми Пепа в едно интервю през 2006 г., малко преди завинаги да напусне житейската сцена. Тя нямаше предвид само екранните шамари, получени от Григор Вачков, Димитър Манчев, Ролан Биков и др. Пепа Николова е родена на 23 декември 1946 г. в Харманли. Този град е дал на българското кино и театър още Йорданка Кузманова, Стоян Стоев, Михаил Мутафов и Живко Гарванов. Всички те са завършили ВИТИЗ, малшансът спира Пепа за този мечтан институт
През 1964 г. тя завършва гимназия в родния си град, кандидатства в естрадния отдел на консерваторията и е приета. Там Вили Цанков преподава режисура и я кани да участва в новата му постановка по пиесата на Дамян Дамянов „Преди всичко любов“. Всъщност участието й е доста ефимерно – облечена в ефирна бяла рокля, тя минава пред завесата в края на спектакъла. И ето само това единствено преминаване на премиерата хваща окото на режисьорите Ирина и Христо Пискови, който започват да се интересуват от непознатата девойка. Между другото, научават и че след няколко участия в масовките на местния театър в Харманли започват да я наричат житен бегач – заради слабото й тяло и дългите й ръце и крака. Пискови й правят пробни снимки и я предпочитат пред Илка Зафирова, Людмила Чешмеджиева и други млади, но вече познати актриси. За ролите на работниците от бригадата режисьорите грабят с шепи от ВИТИЗ и ангажират неприлично младите Стефан Данаилов, Руси Чанев, Кирил Господинов, Пламен Дончев, Катя Паскалева… На пробите някои от тях се бъзикат с непрофесионалистката Николова и нарочно бъркат репликите си. Нафуканата харманлийка обаче им тегли по една майна и казва да идват на снимки само след като си научат репликите.
„В ролята на героинята си Тони Пепа Николова вложи голяма част от самата себе си – тя и в живота беше пряма, нестандартна, неочаквана, нецепеща басма никому“, разказаха ми преди години Пискови. Неин основен партньор е Асен Ангелов Кисимов, малко по-голям от групата на студентите, който изглежда органически достоверен в положителната роля на бригадира Йордан. Като директор на корабостроителния завод режисьорите снимат Петър Слабаков, един от любимците им, вече играл главната роля в „Смърт няма“. „Понеделник сутрин“ започва със смеха на Тони – чист, прекрасен момичешки смях. И после тя започва да пее една много хубава италианска песен: „Аз, която плаках за тебе, молейки те да останеш с мен, сега не те искам, не те искам и затова стой далече от мене…“
После зрителят разбира, че Тони е „момиче с леко поведение“. В него обаче се влюбва работникът Йордан, бригадир на бригада, която печели званието „за комунистически труд“. За да я превъзпита, Йордан я взема на работа при себе си. Това, разбира се, поражда конфликти с мъжете в бригадата. А и Тони не обича фалша, лицемерието и нагласените работи. Като шампионската титла по бокс на работника Велко (Руси Чанев), която той печели без бой на финала, защото няма противник. На Тони принадлежат впечатляващо смелите за времето реплики: „Социализъм като нашия на Запад отдавна са построили“ и „Да ви пикая на този социализъм!“. Според първоначалния сценарий Тони е трябвало да бъде сгазена от черна волга. След дълги спорове помежду си и със сценариста Никола Тихолов режисьорите променят финала. И то не само заради логичната зрителска асоциация на черната волга с властта. За Пискови Тони е най-чистият човек във филма и те искат да запазят ефекта му върху зрителите. Така филмът завършва със стоп кадър на Тони почти като на литнала птица. Все пак надеждата трябва да живее, нали?
„В ролята на Тони вложих всичко от себе си – разказваше Пепа Николова. – Аз винаги така играя, не мога да се преструвам. Както го чувствам, така го играя. Вярвам много на първия дубъл, за мен той е истинският, след това започваме да се повтаряме…“ „Понеделник сутрин“ бе може би най-страстният апел за честност, появил се на българския екран, пише Георги Марков в есето си „Забраната“ от „Задочни репортажи за България“. В него писателят изразява почудата си защо са спрени филмите „Партизани“, „Понеделник сутрин“, „Привързаният балон“ и „Подводничари“, нарича ги „образец на искрено и честно гражданско отношение и художествени качества“. Ако „Понеделник сутрин“ не беше спрян за екрана и забранен, българското кино може би щеше да тръгне по друг път. Гледан от французи, филмът има официална покана за фестивала в Кан. Интерес към него проявяват и от Венеция и Испания. Но началници в партията и кинематографията лъжат, че филмът още не е готов и трябва да се изчака. „За мен се говореше, че съм българската Жулиета Мазина, после писаха, че това е чешкото чудо в България… Но от този филм ми тръгна характеристиката – странна, остро характерна, непредвидима, непредсказуема… И често ми сечеше главата“, разказваше още Пепа Николова. „Понеделник сутрин“ възкръсна в края на 1988 г. И зрителите видяха, че филмът е запазил виталността си, че проблемите за фалша в живота, за лакирането на реалността и свободата на личността звучат съвсем съвременно. Тонусът на филма продължава да е бодър и посланията му никак не са повехнали. През 1990 г. филмът е отличен със Специалната награда на СБФД, Пепа Николова получава приза за най-добра женска роля А тя казваше, че на прожекцията на филма се чувствала като на панихида. Попитах Пепа как е приела наградата. „Като посмъртна. Така го запиши!“
През 1989 г. филмът участва в кинофестивалите в Швеция и Берлин. През 1990 г. обира лаврите в Лос Анджелис на Международния фестивал на забранените филми от комунистическите режими в Централна и Източна Европа. Най-високо признание „Понеделник сутрин“ получава на международния фестивал в Ротердам през 1990 г. От 160 прожектирани игрални филма творбата на Пискови влиза в топ 10 на най-качествените. През 2002 г. филмът отново участва в Берлинския фестивал. За съжаление, забраната на филма слага много бариери пред летящия старт на Пепа Николова в българското кино. Тя не е приета във ВИТИЗ. След големия скандал в Младежкия театър, когато са прогонени Вили Цанков и част от най-известните актьори (Коста Цонев, Георги Русев, Петър Слабаков и др.), тя е принудена да се върне в родния си край и няколко години се подвизава в Хасковския театър. Пропада възможността да играе в новия филм на режисьорите Пискови – „Двама в новия град“ по едноименния роман на Камен Калчев. Забраняват им да го снимат.
Най-голямата болка на Пепа Николова, която остава до края на живота й, е пропуснатият шанс да играе ролята на Дара в „Лавина“. След като я гледа на предварителна прожекция в „Понеделник сутрин“, Блага Димитрова е толкова впечатлена, че я нарича „дар божи“. Така и кръщава героинята си в „Лавина“ – Дара, чийто образ е написан специално за Пепа. Но и този проект на Пискови е забранен. Шансът за актрисата се появява в лицето на Атанас Киряков, който е помощник-режисьор в екипа на ударно снимащия се сериал „На всеки километър“. Киряков и Пепа се знаят от 1964 г., когато той е асистент-режисьор на Людмил Кирков при снимането на „Късче небе за трима“ в Харманли. Една вечер двамата танцуват туист в лятната градина, милицията ги арестува и осъждат Киряков на 5 дни за дребно хулиганство, а нея пускат, тъй като е малолетна. Тя му носи скришом цигари в ареста. Киряков предлага на Неделчо Чернев, единия от режисьорите на „На всеки километър“, да пробва Пепа Николова за ролята на циганката Джалма, въпреки че тогава тя ходела с руса коса. Чернев, естествено, отказва, но след дълъг спор стигат до компромис: ще й направят пробни снимки, но не като блондинка. Снимат и няколко млади момичета, фаворитката на Неделчо Чернев е една много хубава балерина. Шансът обаче помага на таланта на Пепа Николова. Когато гледат пробните снимки в телевизията, в стаята влиза Любомир Шарланджиев, другият режисьор на сериала, вижда харманлийката и спонтанно възкликва: „Ей, Неделчо, пак удари късмета…“ За да влезе в образа си, докато снимат серията „Циганката“ край Пасарел, Пепа 10 дни не се разделя със сценичните си дрехи и не напуска истинския катун. „Имам слабост към циганите, защото съм първична като тях“, признава години по-късно Пепа Николова. Тогава те толкова я харесали, че накрая поискали да я омъжат за един от техните момци. Режисьорът пък е впечатлен от играта на Пепа и имал желание да продължи ролята й. Но серията завършва с гроба на Джалма и няма как сценаристите да я съживят. След ролята на циганката снимат актрисата все в някакви особени роли – руса чужденка в „Бягаща по вълните“, индианка в „Оцеола“, шпионка в „Няма нищо по-хубаво от лошото врем“, женска маймуна в „Трета след слънцето“.
„Такива са ми давали – коментираше актрисата. – Аз мисля, че от роля не трябва да се отказваш. Макар че имам много хубаво определение за някои роли и съм го казвала. Отказах участие в един двусериен филм и казах откровено на режисьорката: „Прочетох сценария и имах усещането, като да съм се напила вечерта, сутринта се събуждам до един дядо и не знам спала ли съм с него или не съм спала…“ Докато се снима в „Бягаща по вълните“ (1967) Пепа Николова има любовна връзка с известния руски актьор Ролан Биков, който играе ролята на капитан Гез. Тя признава, че дотогава дори не била чувала за него, но интуитивно усеща до какъв голям човек се докосва. „Този човек беше друг, различен от всички, с които дотогава бях общувала. Тогава за малко да се омъжа за него…“, разказа Пепа. До сватба не се стига, но научените уроци от Биков тя помни за цял живот: „Трябва да играя така, че никой да не може да ми каже, че играя. И до ден днешен имам алергия към преструвките на сцената. А как мразя играта с глас! Нали знаете, има такива артисти, които го докарват на глас, а тук (посочва сърцето си – б.а.) няма никой.“ Междувременно актрисата продължава да се разминава с роли.
Тъкмо да и изведнъж – не! Така става в „Процесът“ на Яким Якимов, в „Инструмент ли е гайдата?“, където Асен Шопов я сменя след като вече е утвърдена за ролята. „А сигурно съм изтървала и роли, за които дори не знам. А в киното изпуснеш ли момента, после е късно“, коментираше Пепа Николова. Но, слава богу, не изпуска момента за „Покрив“ (1978), в който Иван Андонов я взема за ролята на жената без име. Във филма я виждаме най-напред през очите на Кирил, шофьор на пикап, който вдига нова къща и прави черни курсове за дефицитни материали. Тя е млада циганка с цвете в косата. И пее хубаво. Кирил я хареса от първия поглед, ние, зрителите, малко по-късно. Между двамата пламва истинска любов, но тя е обречена. След различни перипетии Кирил се връща при семейството си, а жената – при своя съпруг Мургавия (Григор Вачков). На финала Кирил сяда около масата с роднини и приятели да „полеят“ завършването на къщата и побиването на байрака на покрива. Камерата се вдига нависоко, зрителят вижда много покриви, а над тях звучи тъжната песен на младата циганка с цвете в косата. „Как хубаво беше изведено посланието, а – казваше Пепа, – няма покрив, но има любов. Има покрив, но няма любов…“
Артистичното братство знае, че нейната голяма любов в живота е колегата й Йосиф Сърчаджиев. Плод на тази любов е Александра Сърчаджиева, която наследи професията и на двамата. Досегашната кариера на Алекс показва, че е наследила таланта и на двамата. Пепа Николова смяташе, че в творческата си биография има три маркови роли – Тони в „Понеделник сутрин“, жената в „Покрив“ и Мита във „Вампири, таласъми“. Зрителите сигурно я помнят и от „Най-добрият човек, когото познавам“, „Катина“, „Самодивско хоро“, „Ева на третия етаж“, „Веществено доказателство“ и др.
Пепа Николова си отиде внезапно, наразбрана и обидена В онзи наш последен разговор за „24 часа“ в края на февруари 2006 г. тя сякаш се изповяда: „Пенчо, аз не държа да играя централна роля. И малка да е, ама да се запомни. Ако не ме запомнят, защо съм играла в този филм?! И до ден днешен не мога да разбера защо в цял свят търсят характерните, остри актьори, а ние – не. Даже имаше време, когато режисьорите казваха: добре е, обаче да говори като еди-коя си, да ходи като еди-коя си, да се целува като еди-коя си… Хубаво, ама тогава вече не си ти! Важното е да не те бъркат с някого друг. Как ми се играят силни роли сега в киното! Ама не пишат, не пишат…“
На поклонението на актрисата в Сатиричния театър приятелката й Стоянка Мутафова я нарече вселена, а Стефан Данаилов – чудо. Крикор Азарян каза: „Не беше просто актриса, а неопитомено същество. Такава си остана докрая…“
Автор: Пенчо Ковачев
Източник: socbg
