„По цели коли с ковчези“: 60 години от деня, в който калта погълна село Згориград (СНИМКИ)
Днес се навършват 60 години от една от най-тежките производствени аварии в историята на България. На първи май 1966 г. се къса дигата на минното хвостохранилище над врачанското село Згориград. Образувалото се наводнение убива 500 души, унищожава стотици сгради, засегнат е и град Враца.
Социалистическата власт тогава се опитва да омаловажи катастрофата, както и в пъти броя на жертвите. Но разрушенията са толкова големи, че дори издаденото министерско постановление за бързото възстановяване на района не успява да заличи голямата загуба.
Снимка: bTV
1 май 1966-та година. Минути преди 12 на обяд се къса стената на хвостохранилището, събиращо шлаката от флотационната фабрика над село Згориград. Разрушаването започва постепенно, но остава незабелязано, защото целият персонал е откаран на манифестация във Враца. Това, което предстои да се случи, се превръща в неописуема за врачанския край трагедия.
Снимка: bTV
Тонове утайка, вода, камъни, земна маса и дървета се изливат със страшен грохот към населеното място и изравняват половината от него със земята, спомня си тогавашният миньор Иван Павлов, днес на 93. „Една рушава голема, къде имаше къщи, всичко отнесе и немаше нищо“, казва още Павлов.
Снимка: bTV
Димитър Еленков, тогава отговорник на бригада от 12 миньори, току-що се е върнал от манифестацията в града и се готви да отпразнува в дома си Деня на труда с колегите. „Към 11:45 ч. беше, по оня баир хората почнаха да викат оттам: малеее, язовиро се откъсна, а то така прави, като валове, ама носи къщи, дървета, при това утайката е тежка работа и само вика ууу, та бучи“.
Спомня си още, че дни наред преди трагедията в района дъждът не спирал, което отключило аварията, в която загубил близки. „Имах баба, на моя баща майка му, имам братовчедка оттатика реката, има дете, момче едно, отнесе и нея, и детето занесе. От моя набор пет човека отнесе, че ние бехме 35 човека набор 34-а година“.
Снимка: bTV
Известният по онова време ресторант „Москва“ във Враца чакат гости за първомайския банкет. Там работи Татяна Цветанова. „В 12 ч., като почнаха да свирят тия сирени, ние се уплашихме, не знаехме, а чувахме ручевината на водата, осем метра вода е било нагоре, воден стълб. Тогава се носеше слух, че некакъв инженер нещо сгрешил при правенето на подпорната стена, та не е била хубаво направена“.
Сред оцелелите по чудо е Цеца Кръстева, която губи цялото си семейство в наводнението. „Това, което изгубих на 1 май 1966 г., е цялото ми семейство – майка ми, баща, братче, баба и дядо, родители на майка ми. Братчето ми е Митко, което беше само на шест години“.
Снимка: bTV
Събрали се в едната къща да празнуват, а момичето изпратили да свърши нещо в другата и това го спасило. „Спомням си, че непрекъснато притичвах от едната страна, която беше чистата страна, тичах, исках да погледна какво става в къщата на баба и дядо, но не можех да премина улицата, спомням си вуйчо ми, който непрекъснато сновеше напред-назад, и е търсил телата на нашите починали“, разказва още Кръстева.
От Згориград миниатюрната по принцип река Лева се превръща в кално чудовище и стига до центъра на Враца. „След опустошението площад „Ботев“ беше една педя тиня, площад „Ботев“, дето е сега. Една моя селска беше се качила с децата си на покрива на къщето. Водата влачеше леки коли, мотори, колички с деца, то ги беше омотало, много беше страшно и много народ тогава изгинаха, но правителството тогава излъга, 165 човека, какви ти 165, ако бехме броили камионите с ковчезите, по десетина ковчези наслагани, то беше ужас“, спомня си Цветанова.
Снимка: bTV
Властта се опитва да скрие фактите. Централният и местният печат мълчат за събитието. Никой не трябва да знае, че в България се случват трагедии като тази във Враца. Може би най-ужасяващата в новата ни история. Има и безследно изчезнали, сред тях и новородени.
Все пак във вестник „Поглед“ излиза голяма статия седмица и половина по-късно, базирайки се на интервю с тогавашния вътрешен министър. „Хеликоптер идваше нагоре, та ги обираше, кои бяха починали“, споделя Павлов.
Телата на мъртвите отнасяли на градския стадион. „Изваждаха хората и ги носеха на стадиона, и там ги миеха пожарникарите с маркуч, по цели коли с ковчези“, разказва Татяна Симеонова.
Снимка: bTV
Според разследването поне година по-рано е било ясно, че с хвостохранилището, което е било със запълнен капацитет, има проблем и че при продължителни валежи съоръжението няма да издържи, но мерки не са взети. В затвора влизат четирима души от ръководния персонал на хранилището, фабриката и мината. Няколко години по-късно са амнистирани. Постфактум започват проверки на мини и язовири.
„Никога да не се случва такова на хората, това е страхотна трагедия“, заяви Павлов.
А потърпевшите от такива аварии у нас и по света се намират и побратимяват. Площадът на Згориград от няколко години се казва Тезеро. На името на италианския град, преживял същия ужас. А в Тезеро има площад, носещ името Згориград.
Източник: БТВ
