Последното интервю и снимки на Филип Трифонов: Сигурно като умра, ще се сетят за мен
И бълхата може да е главен герой, стига да е независима и свободна
Кой е той
Филип Трифонов завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Апостол Карамитев. През 70-те и 80-те години на XX век изиграва главни роли в знакови за българското кино филми като „Момчето си отива“ и „Оркестър без име“. Репликата му „Една боза от 6 стотинки“ от филма „Момчето си отива“ е считана за култова от много негови почитатели. Трифонов играе и в популярния филм „Лавина“ с Иван Иванов и Ваня Цветкова. Сред театралните изяви на актьора са постановките „Аудиенция“, „Секънд хенд“, „Западна Германия – отечество мое“, „Тя“ и др. Съосновател е на Естествен театър „Трифоноф & Гундеров“ заедно с режисьора Николай Гундеров. Филип Трифонов почина на 6 януари тази година. Предлагаме на читателите на вестник „България Днес“ неговото последно интервю, както и последните му снимки, правени в края на миналата година пред любимия ну Народен театър. Поклон пред паметта му!
– Г-н Трифонов, и тази година не дадоха пенсия „за принос в изкуството“. Изобщо надявахте ли се?
– Сигурно като умра, ще се сетят за мен и ще ми дадат пожизнена пенсия. Ще ми обърнат внимание. Не знам. Сега ми остава да продължавам да спя с кожух през зимата или да си помагам с тото комбинация и играта „тука има – тука нема“. Не искам да се сравнявам с другите колеги, всеки е сам за себе си. Но аз не заслужавам ли подобно отношение? Трябва ли да изброя всички филми, в които съм участвал, а те са над 37, плюс театрални постановки, имам повече от 9 награди? Нямам ли и аз принос към изкуството у нас? Нека да застанат тези хора от комисията и открито да заявят критериите, според които на едни хора се дават пожизнени пенсии, на други не. Много ще е любопитно за обществото това. Сумати народ си отиде от тоя свят в нищета, ето го един Борис Гуджунов, Боян Иванов, Борислав Грънчаров… Това да не са хора, които не са дали нещо на България?
– Не ви канят в момента да играете, знам, че синът ви е безработен, както и снаха ви. Да почнете в НАТФИЗ например като преподавател, защо не?
– Не знам. Много съм тъжен за всичко, което ни се случва. От всеки, с който съм работил, съм взел различни полезни съвети, но не знам дали аз ставам да давам такива. Но все пак може да се направи малко обобщение: много хора се превръщат в клоуни, шутове и палячовци, но малко клоуни, шутове и палячовци си остават хора.
– Тези негативни емоции от случващото се около вас рефлектират ли върху творчеството ви?
– Негативите са важни за изкуството, а всичко положително нека остане в живота. За да снимаш доброто, трябва да си изхабил много ленти за лошото. Струва ми се, че живеем в постоянен стопкадър и е трудно да се каже кой е красив и кой грозен. Някога в забранения ни албум ще надникне времето и ще продуха прахта. И тогава отвратителното може да изглежда смешно…
– Трагичното или комичното в живота по-лесно се интерпретира на сцената?
– Обикновено българските приказки завършват така: „Три дни яли, пили и се веселили“… но никой не казва дали някой не е извадил нож по време на сватбата, колко е боляла главата след пиянството и какво се е случило след тридневното веселие, никой не знае. Трагичното и комичното са сиамски близнаци, баща им е животът, чиято съпруга е смъртта. И още едно сравнение, ако позволите, в една електронна игра можеш за секунда да убиеш сто човека, а в живота ти трябват поне девет месеца, за да го създадеш, и пак не знаеш ще го бъде ли… Има научни изследвания, че смехът удължава живота, но как пък не излезе поне едно кое съкращава смъртта!
– Вярно ли е, че в „Оркестър без име“ сами сте избирали прословутите си реплики?
– Има нещо такова. Вероятно Людмил Кирков, режисьорът, е казал на сценариста Станислав Стратиев кой ще участва и заради това играем със собствените си имена. Помня, че помолих Кирков да задраска всичките ми приказки, за да остане само репликата: „Ай сиктир, десет дена ще й свиря под прозореца… Да не е Лайза Минели“? По това време бях влюбен в Лайза Минели. И много се зарадвах, че Людмил се съобрази с моето желание.
– Тези дни отново имаше инциденти в планината. Снимахте се във филма „Лавина“ заедно с Ваня Цветкова и Иван Иванов. Какво помните оттогава?
– Ох, не са хубави тези неща. Какво мога да кажа? Планината винаги е била опасна и ако не спазваш правилата й, трудно можеш да оцелееш. Знаете ли какво помня? Когато снимахме край Мальовица, истинска лавина затрупа Любен Чаталов, който вървеше начело на нашата колона. Само метър и той щеше да загине. Но най-зрелищният момент във филма – падането на лавината, която ни затрупа нас, алпинистите, беше монтаж от три различни места.
– Харесвахте ли Ваня Цветкова?
– Е, кой не я харесва? Помня, че това й беше първата сцена, в която я видяхме гола до кръста. Главните герои бяха Дара и Асен, алпинисти. Ръцете на Ваня не спряха да треперят. Тогава тя беше някъде 20-годишна. Всички я разсмивахме, дори й дадоха уиски за еротичната сцена в банята.
– Работили сте в Чехия с водещи театрални трупи, непрекъснато получавате покани да режисирате нови спектакли там, участвали сте във филми с престижни международни отличия, чувствате ли се недооценен в България, както се случи с други хора на изкуството?
– О, да заменя деянието с бездействие у нас понякога е хигиенично. Този български санитарен полуден за мен е продължавал и по половин година. По-големите вътрешни ревизии ти помагат да не трупаш картофи на местата за книги. Представете си, че участвам в плосък телевизионен сериал, гледан от Куртово Конаре до Кондофрей, и след това ставам министър на културата или пък, че озвучавам реклами на краставици в хипермаркети, докато съм началник на Сатиричния театър! Ето каква е картинката, но пък щепселът е винаги в ръката ми и изключването е лесно.
– Но в чужбина ви оцениха. Получихте наградата на публиката на Гранд фестивала на смеха в Чехия за постановката „Слуга на двама господари“. Какво са отличията за вас – знак за ниво или импулс?
– Въпреки че в гранулите има доста минерали, не съм от котките, които се възхищават от косъма си или пък са си помислили, че са динозаври. Че си хванал някоя и друга мишка, не е въпрос на състезание или на неутолим апетит, а на искрен глад. В наградите понякога има капан, ако не излезеш от него, няма как да ловуваш в безкрайните степи на живота.
– В „Слуга на двама господари“ сравнявате главния герой с бълха, която може да живее без храна, но не и без любов. Какви са посланията в тази пиеса?
– Да, и бълхата може да е главен герой, особено ако е свободна и независима.
