Падането под турско робство – причини и факти
Най-трагичният период в историята на България обхваща около 50 години от края на ХІV век, това е времето на падането на България под турско робство. Този кратък отрязък от време, на фона на вековното съществуване на държавата ни, има характерните черти на героичен епос, толкова много трагични, паметни и съдбовни събития могат да бъдат отбелязани. Почти като в антична трагедия в този период има всичко – всеобщ народен отпор, героичен по своя характер, измама, предателства, страх и непрежалими духовни и човешки жертви.
Тази толкова трудна за възприемане част от историята ни заслужава да бъде добре проучена, внимателно осмислена и запомнена от народа ни, защото преломните времена трябва да бъдат най-добър учител на всеки народ. Ще опитаме на анализираме събитията в последния свободен половин век на Второто българско царство преди да потъне завинаги в ужасяващо по своята същност робство.
Идването на селджукските турци в областта на Мала Азия и трайно установяване в близост до българските земи
Около 1350 година турците не са новост на политическата карта в тази част на Европа. Те пристигат още през 1071 година в западната част на Мала Азия и още от този момент започват да играят роля в политиката в региона главно като наемници във византийската армия.
При първоначалните сблъсъци между тях и империята, турците взимат надмощие над Византия за около три десетилетия. После Източната римска империя, подкрепена от рицарите от първия кръстоносен поход, ги разбива и ги изтласква от Анадола, където са се настанили. Следващите десетилетия Византия е в настъпление спрямо турците и това продължава до 1280 година, когато започва цяла поредица от турски успехи, при които османците си връщат позициите в Анадола. Причината е, че Византия е изтощена финансово и военно от Балканските страни и от това се възползват турците. Този процес продължава около 50 години, докато през 1330 година империята изгубва окончателно позициите си източно от протока Босфор, след падането на Никея и Никомедия. Въпреки тези факти турците продължават да бъдат наемници във византийската армия и да воюват на Балканите.
Обстановката на Балканите и във Византия в навечерието на османското нашествие
През 1356 година турците завземат Галиполи, но едва за 10 години, защото Византия намира нов приятел в лицето на савойския граф Амедео VІ, наречен Зеленият граф, който завзема Галиполи и Цимпе и по този начин изолира малките турски отряди, останали в Тракия, от основните им сили в Мала Азия. Това е моментът, в който е било възможно турците да бъдат лесно победени от една опитна армия. Тук Византия прави първата си голяма грешка. Император Йоан V Палеолог решава да се възползва от идването на савойците, за да си отмъщава на балканските си врагове, подценявайки напълно турската заплаха. Савойският флот превзема българските пристанища Несебър, Созопол и Поморие и ги предава на Византия.
В България по това време на престола е Иван Александър. Външната му политика е необмислена, той заема неправилна позиция в гражданската война между Палеолог и Кантакузин. Вътрешната политика е също толкова неадекватна и някои боляри се отцепват в своите земи, процес, който владетелят не успява да парира добре.
В Сърбия след смъртта на могъщи владетел Стефан Душан неговите приближени също успяват да раздробят силната му държава.
Отвън в България нахлуват унгарците, но са изтласкани, спрени са и неспирните набези на други външни врагове. Всички те са постоянна заплаха за държавите на Балканите, но винаги са били само временен проблем, на който силните Балкански държави успяват да се противопоставят успешно. Това успива владетелите, защото те смятат, че всяка външна заплаха може да бъде отблъсната и елиминирана.
Едва през 1371 година Вълкашин и Углеша успяват да съберат армия срещу османците, но ги подценяват толкова много, че в навечерието на боя си устройват гуляй. Османците нанасят поражение на враговете си и повечето от тях са избити на бойното поле.
В България обстановката е не по-добра. През същата година умира цар Иван Александър, който преди смъртта си разделя царството си между синовете си и с това нанася най-големия удар на българската държава.
През 1378 година събитията придобиват необратим ход. Поредната междуособна война във Византия пречи на империята да забележи най-важната промяна при турците. На власт идва султан Мурад І, чиято цел вече е завладяване на християнските земи. За да спечелят помощта му византийците жертват Цимпе и Галиполи. В Константинопол са уверени, че винаги могат да прогонят турците, както са го правили до момента. Това се оказва голяма заблуда, османците никога повече няма да напуснат земите им.
Падането на Търново и краят на Второто българско царство
След битката при Черномен, където са разбити войските на Углеш и Вълкашин следва мирен период между Второто българско царство и османските турци, постигнато с династичен брак между сестрата на цар Иван Шишман и Мурад І. Само няколко години по-късно мирът е нарушен и турците завземат няколко български крепости между които Пловдив и София. Турците нападат и Сърбия, но са отблъснати.
През следващата година в битката на Косово поле загива Мурад І заедно с княз Лазар, но наследникът на Мурад Баязид І неочаквано обсажда Търново, докато прекосява земите на връщане от военни действия срещу съседни на България земи. По това време българската столица е голям град, естествено укрепен и не е бил подлаган на пълна обсада, тъй като армиите по това време са били малки, за да обсадят толкова голям град с многобройни порти. За първи път обаче Баязид подлага града на пълна обсада, тъй като турските армии са били формирани на различен принцип от европейските и са били в състояние да обсаждат големи крепости като Търново.
Няма сигурни сведения кой е ръководил отбраната на обсадената столица. Тази заслуга се приписва на българския патриарх Евтимий, но някои предания разказват, че цар Иван Шишман и синът му Александър са ръководили отбраната и чак след падането на града успяват да избягат в Никопол. Няма и сигурни сведения колко точно е продължила обсадата. Предположенията са за 3 – месечна обсада.
Търново пада на 17 юли 1393 година. Как точно е станало самото превземане на Търново също не е известно. Има много легенди, според една от тях причината за падането на града е предателство.
Съдбата на столицата е типичното положение на превзет със сила град. Той е подложен на разорение и разграбване. Църквите са превърнати в джамии, най-влиятелните граждани са избити, част от населението на града е изселено, унищожени са безценни културни паметници. Цар Иван Шишман е заловен в Никопол и през 1395 година е убит по нареждане на султана.
Видинското царство на другия син на Иван Александър – Иван Срацимир оцелява съвсем малко след това. Иван Срацимир разчита на кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд, който уплашен от турското настъпление, предприема поход срещу турците.
Рицарите са разбити, а Иван Срацимир е изпратен в плен в Бурса. Годината 1396 се смята за окончателната дата на падане на България под турско робство.
Двадесет години обаче след падането на Търново се случва събитие, известно като Второ разорение на България. През 1413 година Муса Кеседжия напада българските земи на север от Стара планина и ги завоюва отново, тъй като те са били във владение на сина на Иван Срацимир – Константин след като султан Баязид е пленен от Тимур през 1402 година. След смъртта и на Муса българските земи остават под турско владение за следващите 5 века.
Причини, поради които България не успява да запази и отвоюва земите си
Османската империя в продължение на няколко столетия е един могъщ хищник, който постоянно еволюира. Разединената през 1371 година България се изправя срещу най-добре подготвения, амбициозен и методично действащ турски султан Мурад І, който съчетава тактика, визионерство, последователно изпълнение на целите си и изгражда империя, която в последствие успява да сломи всичките си врагове.
Нашите предци се изправят срещу подобен враг в един от най-лошите моменти както във вътрешно-политически план, така и в емоционален. Страната преживява чумна епидемия, която обезлюдява цели райони и населението силно оредява. Хората страдат и от няколкогодишна суша, която предизвиква обедняване и глад. Външните и вътрешни фактори се оказват прекалено силни и народът не успява да отвоюва земята, да опази държавността си и я губи за следващите 5 века.
Източник: sanovnik
