Къде ни прати тая България?
Елена. Стои вдясно от висока, руса, млада жена, която ме спира на ескалатора на летището с въпроса „Извинявайте, за Мюнхен ли пътувате?“. „Не – казвам – за Мадрид.“ „Ами – продължава русата жена – мога ли да Ви помоля да прикрепя майка ми към Вас, защото нея я е страх нещо да не пропусне и… затова? И тя за Мадрид понеже…“ Поглеждам жената, която по-късно за мен вече ще е Елена. Почти не ме гледа в очите. Погледът й бяга по повърхността на очните ми ябълки, хлъзга се и притеснено се спира в пода, някъде между фугите на сивите плочки.
За миг се чудя дали няма някакъв психически проблем. Пълна, малко подпухнала, с онзи корем, който жените придобиват понякога в менопауза, пристъпва от крак на крак и търка ръце в бедрата си все едно търси джобове и не се сеща, че тоя панталон ги няма по принцип. „Разбира се, казвам, аз съм Мария, приятно ми е да пътуваме заедно“. „Аха…, казва Елена. Елена съм аз.“ Елена застава зад гърба ми, леко встрани, все едно ей сега ще се хване за ъгъла на жилетката ми и няма да го пусне, докато не кацнем. Сваля послушно колана си пред проверката за сигурност и тършува притеснено из пластмасовото легенче, за да открие билета и личната си карта след лентата на скенера. „Няма ми картата!!! Няма ми картата, не, няма я! Няма я!“, изкрещява тя, докато нанизва колана си обратно върху широката окръжност на тялото си. Истерията й се покачва нагоре като шампанско, което ще изгърми над дулото на бутилката и след секунда вече почти крещи. Картата й изниква изпод багажа й, тя я хваща с две ръце и я допира в гърдите си. Въздиша. Диша дълбоко.
„Сега къде отиваме?“, пита ме Елена и се застопорява насред коридора с омачканата си дамска чанта.
Имам чувството, че съм Беатриче, която ще води своя Данте из дълбините на отвъдното.
„Ми тук пише В8, значи гледаме табелите и вървим натам, за да го намерим“, отговарям. Елена брои на глас. След В5 изпада в паника, подобна на тази с личната карта, защото изведнъж линията се губи. Като на дете й показвам коридора, бързо отиваме там и сядаме да чакаме. Имаме още четиридесет минути. Елена разказва. От Гоце Делчев е. Имат къща там – „голяма, хубава, стаи, спални, хол да искаш…“ Стои празна по десет месеца в годината, нищо, че е наредена да им е удобно. Дъщеря й е омъжена в София, работи във фирма, висшистка е, не се оплаква. Синът е студент. В Югозпадния, „право нещо..“. Не му се учи, казва, живее му се. Приятелки, това-онова излизане, млад човек, можеш ли да му се сърдиш?! Пари си трябват за студент, пък и не само. Елена е икономист. Работила в една фабрика за шиене, дето гърците ги наотвориха през деветдесетте, ама я съкратили и сега може пак някъде там да намери, ама за 400 лева максимум. За кое по-напред? „Да, имам, имам си мъж. Камион кара по София, към фирма и на частно, оправя се, ама то и това не стига.“
„Къде си в Испания?“, питам. „В Мадрид, по къщите.“, отговаря ми. Елена чисти в ипански къщи. На едно семейство готви, пере, извежда старците на разходка, доверяват й се, ключ й дали от тях, всичко знае къде им е, нищо никога не пипва. От осем години е така. Все си вика, че край ама айде и още една година. Майка й седемдесет и пет станала, всеки път едно и също й говори – „Иди си веке тука, стига си слугувала!“, ама как ще остави сина студент, дъщерята в София и мъжа с камиона?! Пари за всичко си трябват, за всич-ко!
Сега и в България за един месец като си дошла, кое по-напред?! „Тоз буркан да затвориш, па туршийка да направиш, пък чушки да опечеш – нали трябва и зимнинка да им оставиш, не може така!“. Прозорците на къщата измила, опрала пердетата, преподредила гардеробите, от мазето извлекли едни бидони за зеле, дето за нищо не стават вече, та и нови да се купят трябвало. И то, докато се обърнеш, айде пак в Испания.
Дали говоря испански ме пита. „Малко, казвам, на курс ще ходя сега.“ Елена махва с ръка и ми казва, че е лесен. Само да си говоря с местните, че иначе трудно се научава. Тя нищо не знаела преди, като дошла. И е хубаво човек да знае езици, иначе си като сляп, вика. Елена седи до мен на стола и се вглежда в дясната ми буза. „Ма колко си младичка!… Кой набор си?!“ „Абе, младичка! – казвам – хич не съм младичка аз, 69-ти съм!“… „Ееее…“ Елена ме гледа невярващо. Понечва нещо да каже, но се спира внезапно. „Ми аз… аз съм 65-ти, ама гледай каква съм. То виж как веднага си личи на кой му е тежък живота…“ Съгласявам се.
Какво да обяснявам на Елена, която чисти испанските къщи, за моя живот, чийто рани грижливо замазвам с кремове, почивки и тук-таме здравословна храна!
Елена живее в една стая с първата братовчедка на мъжа си, 120 евро плащат на месец, има и други бълари в апартамента. Добре е, изкарват си. Легална е, знаят я хората, и един месец не е оставала без работа. Като не работи ли? Ми събота следобед и неделя почива. Разхожда се, чете вестник „Домашна помощница“, купува си го редовно, малко телевизия гледа, ама не разбира съвсем всичко. Сега ще си иде, един душ ще вземе, ще разтовари багажа (дано да стигне нормално, че колко буркани има вътре!), ще полегне, че изобщо не е спала и от утре – на работа.
Кацаме.
Елена върви към багажа, аз – към трансфера. Отивам да й кажа довиждане, прикрепям я към други пет жени, които се връщат на работа. Всичко знаят, ще й покажат, няма страшно.
Елена се хвърля да ме целува, прегръщам я и аз.
Очите й ме гледат над торбичките, в които на зрънца е събрана цялата самота на света. Всяка вечер, когато заспива, я посажда в сънищата си, където е онова, дето си го е мечтала.
„Къде ни прати тая България, Мария, да сме по света, вместо да си стоя на Гоце Делчев и да си оправям къщата…!“…
Така е, Елена. Така ми се иска да те бях видяла на друго място, в друго време, една друга Елена, която можеше и заслужаваше да бъдеш…
Автор: Мария Касимова, Фейсбук
Източник: lentata
