Елена. Стои вдясно от висока, руса, млада жена, която ме спира на ескалатора на летището с въпроса „Извинявайте, за Мюнхен ли пътувате?“. „Не – казвам – за Мадрид.“ „Ами – продължава русата жена – мога ли да Ви помоля да прикрепя майка ми към Вас, защото нея я е страх нещо да не пропусне и… затова? И тя за Мадрид понеже…“ Поглеждам жената, която по-късно за мен вече ще е Елена. Почти не ме гледа в очите. Погледът й бяга по повърхността на очните ми ябълки, хлъзга се и притеснено се спира в пода, някъде между фугите на сивите плочки.
