Българинът, като види глад и безизходица, отива на гурбет
Държавникът идва на власт първо да печели име, второ – да остави име в историята, и трето – за пари
Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.
– Верно ли е, че времето е пари, г-н Буров?
– В капитализма, господин Памукчиев, времето, мястото и хората са едно – те печелят. Те трупат. Те създават блага. Бедата е, че на всеки десет години малка, бедна България се разтърсва от поредната стопанска криза и животът се обърква.
– На десет години? Не е ли много?
– Точно така е. Ще ти кажа случай от нашата история. В 1879 година, както казах, България започна от нулата. Тя работеше много, натрупа пари, натрупа богатство, но дойде в 1885 година Сръбско-българската война и погълна всичко. Всичко. До лев. Хазната се опразни. Народът се съсипа и осиромаша. Започна отново. Но в 1886 година стана превратът на детронаторите. България едва ли не се изправи пред гражданска война. Дойде Фердинанд в 1887 година и до 1897 година – за десет години, България се оправи. Но дойде наводнението в 1897 година и всичко пропадна. Водата заля всичко, унищожи реколтата и гладът дойде. А дъждовете валят и не спират.
Българите се сепнаха и започнаха да заминават за Америка на печалба. А от Америка ли, откъде ли, дявол знае откъде, дойде филоксерата и унищожи лозята. Ново бедствие, ново нещастие.
Българинът, като види глад, като види зор, като види някаква безизходица – заминава да печели пари в чужбина. Най-вече в Америка – за него там е било обетована земя. А ще ти кажа, господин Памукчиев, на всеки хиляда българи на печалба в чужбина успяват само градинарите – и то с кървав, черен труд. Успяват само те, защото българинът няма професия. А който я има, не я владее както евреинът – търговията, както швейцарецът – машиностроенето, както шведът – стоманата.
Но аз говорех за кризите, нали така…
– Да, за кризите.
– На всеки десет години кризата идва. Ето, мина кризата в 1897 година, проточи се още една десетгодишна успешна пътека, дойде 1903 година… Започна въстанието – Илинденското въстание. Турция мобилизира и стовари войски на нашата граница. България отговори със същото. Селяните бяха откъснати от нивите им и пратени в казармите. От въстанието – голи, гладни и разбити – дойдоха в България над двесте хиляди души. А може би и повече. София се изпълни с бежанци македонци. От бюджета на държавата бяха отделени две трети за ново въоръжение и една трета – за бежанците – народът осиромаша, закъса, пропадна. Народът ни изнемогваше. Тогава бе на власт правителството на генерал Рачо Петров. А министър на вътрешните работи бе Димитър Петков… Те двамата се опитаха да направят нещо за бюджета на България, да спасят положението – и предложиха на чужденците-банкери да открият нови банки в България, да оправят страната – както виждате, господин Памукчиев, все ние, банкерите, оправяме работите, когато политиците закъсат или дойде кризата.
– И какво стана, г-н Буров?
– Чужденците претеглиха на везната си положението в България и видяха, че тя има насреща какво да даде, с какво да гарантира инвестициите – а това е много важно – да има основа, да има нещо насреща. Никоя банка не влага нари никъде без гаранции, че ще има сигурен успех.
В 1903 година на всеки българин се падаха по десет овце, по една крава и едно теле, по две кози, по две ярета, по две свине, по две биволици. България бе черна почерняла от биволици – един огромен национален капитал. Чужденците огледаха нашите полета, видяха стадата ни и казаха – с друго да не гарантират, но с жива стока те ще гарантират. И изникнаха Балканската банка, Генералната банка, Кредитната банка, а след тях и другите, по-малките банки.
В 1905-1909 година – за четири години, с четири реколти – България се оправи. Тя се напълни с добитък до козирката. Тя имаше жито и тютюни за износ в цял свят. В 1910 година министър-председател Александър Малинов се чудеше как да се оправя със златото в банките и службите. Злато, злато, злато. Магазини за злато и сарафи, които заменяха златните монети срещу книжни.
Чиновниците плачеха за книжни пари. Молеха сарафите да им ги заменят… златни наполеони – за книга. Но така беше! България пак произвеждаше, пак трупаше национален капитал – защото селянинът лягаше и ставаше на нивата – в два часа е вече буден и храни воловете, в три часа е на нивата – оре с фенер, копае с фенер, прибира с фенер. Българинът работеше по двайсет часа, а спеше само по два-три часа. Така в 1910-1912 година България се изправи в Европа като най-заможната и най-богатата страна.
– С какво?
– Със злато.
– Но не е имало фабрики.
(Смее се.)
– За вас, глупавите комунисти, само фабриката е мерило за богатство. Пълна глупост. Швейцария, като няма фабрични комини, да не е по-бедна от Германия или Белгия, които ги имат в излишък. Не фабричният комин мери висотата на културата и богатството, а какво се произвежда и какво се търси на пазара. Светът се готвеше за война и искаше запаси от храни, от месо, от вълна.
България произвеждаше точно тези неща и потъна в злато.
Светът искаше кожи – поръчваха се 30 милиона чифта ботуши и още 60 милиона чифта чепици.
Войната тропаше. Войната идеше. Тогава България се видя на върха на славата си като стопанска единица и стана най-заможната страна на света. Ние, хората от банките, знаем най-добре това. Но започна войната в 1915 година и ние загубихме всичко.
Дойдохме на власт ние – коалиционният кабинет на Стамболийски, на 6 октомври 1919 година. Аз, както знаеш, господни Памукчиев, станах министър на търговията, промишлеността и труда. Добре, станах. На 7 октомври се събра Министерският съвет и Стамболийски ни попита: „Какво ще правим сега, господа? Как да започнем?“ Беше бледен. Кашляше, бе настинал. Стоеше пред нас един селянин – и ни питаше нас, гражданите – какво да правим.
Той виждаше, че положението е безнадеждно тежко, но нямаше как – трябваше да се оправяме някак. И искаше съвет.
Ние, министрите, мълчахме… После един по един казахме думата си. Стамболийски мълчеше и задаваше от време на време въпроси. Отначало той не прекъсваше – беше спокоен. Но после взе да прекъсва, което иде да подскаже, че нямаше съветник, нямаше учител, който да го учи как да говори и как да се държи в Министерския съвет.
– Ляпчев имаше ли?
– Имаше.
– Професор Цанков?
– Нямаше. И затова пропадна още на втората година.
– Кой бе съветникът на Ляпчев?
– Тук присъствуващият.
– Вие?
– Да, аз.
– Но защо вие?
– А защо не аз? Аз съм изучавал човешка психология. Аз познавам човека само като го видя.
Плахият, несигурният бежанец, какъвто бе Ляпчев в началото, лека полека се изклепа. И стана мой добър ученик. Но професор Цанков – поради лошото си домашно възпитание и жажда за власт – бе лош ученик, лош студент, лош държавник. Той не знаеше, че държавникът идва на власт първо да печели име, второ, да остави име в историята, и трето – за пари.
Труд
