Христо Кидиков: Щях да загина с Паша Христова, за малко да се оженя за италианска комунистка!
Пловдивската звезда на естрадата Христо Кидиков навърши солидните 75 години, но демонстрира добре познатия момчешки дух. Юбилейният му концерт събра всички естрадни певци от времето на соца на Античния театър. За пореден път Кидиков заяви, че се отказва от голямата сцена, но вероятно пак няма да изпълни заканата си. „От 60-ия си юбилей все се каня да се отказвам. Не става! Когато те канят на концерти, как да се откажеш”, призна легендарният певец пред „Марица”.
Изкарах първите пари от забава на Бунарджика, в „Ченгелов“ ме водеха работник, а аз пеех
Още пазя снимка на внука ми от първия му учебен ден с бадж на ревера „Христо Кидиков – 1 В клас”
Лафът „Цъкни, майна, вефа, та да чуйм Кидика” се роди заради Чико
– Г-н Кидиков, роден сте в центъра на Пловдив. Откъде са корените на вашия род?
– Аз и братята ми сме родени тук. Родителите ми са бежанци от Беломорска Тракия. Дядо ми е избягал оттам през 1920 година. Първо отиват в Асеновград, а след това през 1927 година дядо купува празно място на улица „Захари Стоянов”, в центъра. Бил е производител на зеленчуци и идвайки на Четвъртък пазара, решава да се премести. Имал е голямо семейство – три момичета и три момчета. Купува мястото и си прави къщата. Ние сме родени тук. Големият ми брат е Станко, аз съм втори, а най-малкият ми брат е Емил, когото, за съжаление, загубихме тази година. Големият ми брат е юрист – първо започна в Асеновград, после бе окръжен съдия, мина в Апелативния съд, а накрая стана и член на Висшият съдебен съвет. Сега има кантора в Пловдив. Дъщеря му Силвана Кидикова също завърши право. Малкият ми брат Емил работеше като фотограф и имаше две студия.
– Като студент сте били в един клас с Мустафа Чаушев, Петър Чернев, Михаил Йончев, Маргарита Хранова… Представяхте ли си, че всички ще сте толкова успешни?
– Не очаквахме, че бързо ще стават нещата, но аз от малък мечтаех и драпах с нокти да се добера до голямата сцена. Преди това също имах публика – още когато бях ученик в Пловдив. Бе сформиран един оркестър – квинтет „Пловдив“, който го ръководеше Георги Аргиров, и аз се озовах в него. Вече мечтаех да покоря голямата сцена! Още първите години след като завърших, влязох в оркестър „София”. И тогава стана една голяма беда – самолетната катастрофа, при която загина Паша Христова. Беше декември 1971 година. Вече бях на пробен период от 6 месеца в оркестър „София” и се снимах в забавната програма на Хачо Бояджиев „Козя пътека”. На 21 декември и аз трябваше да летя за Алжир със самолета, който се разби. Тогава щеше да има Седмица на българската култура. И аз за първи път щях да летя! Месец преди това кметът на София Иван Панев повикал диригента и го попитал кои ще ходят. Той изброил: Мими Иванова, Паша Христова, Мария Нейкова и едно младо момче от Пловдив – Христо Кидиков. И Панев казал: Абе той е много млад – Мими и Мария тепърва тръгват. Вземете някой по-известен – Борис Годжунов, примерно. И тръгна той вместо мен. Господ ме е пазил!
– Знае се, че имате и втори случай на чудодейно спасение?
– Така е! Пътувахме след концерт от Варна със съпругата ми. Преди Търново аз си карам моята „Лада 1500“ в тъмното и изведнъж – една светлина отляво. Като пинг-понг – продължава да стои отляво на нас и да се движи с нас. Аз я виждам на половин метър от стъклото. Намалявам – и тя намалява. Засилвам до 120 – тя с нас. И изведнъж чувам как някой казва в главата ми: „Спри да си налееш бензин и си провери колата!“.
Влязохме в Търново и на бензиностанцията казвам да напълнят резервоара догоре. Като плащах, момчето на бензиностанцията ми казва: Другарю Кидиков, много мирише на бензин. И не е от резервоара – трябва да е от мотора. Дадохме напред колата, а отдолу цяло петно. А жена ми бе търновка – имаше къде да отседнем. На сутринта се оказа, че маркучът, който е до двигателя, при даване на газ и при големи обороти започвал да изхвърля бензин. Аз съм вярващ човек и вярвам, че не сме сами. И би било глупаво да сме сами! Ние сме една прашинка във времето.
– Имате ли любимо място в Пловдив?
– Израснал съм на Бунарджика и първите ми изяви бяха там. На площадката над Малкия Бунарджик имаше вечерни забави в петък и събота. Един тромпетист Жоро ме чува как пея. А аз в махалата винаги ходех с една диригентска пръчка. Майка ми беше полировачка в ДИП „Напредък” и там ми я изработиха. Жоро ме покани да правим забави на площадката на Бунарджика. Започнах в петък и събота и… получавах по 20 лева на вечер! По 40 лева на седмица! А заплатите тогава бяха по 100 лева. Чу ме един арменец – Саркис Саркисян, и ме покани в състава на завода „Петър Ченгелов”. И там ме водеха лятото като работник, а аз пеех. Той ме запозна с моята професорка по пеене в музикалното училище – Елена Вапцарова. Това са моите спомени – Бунарджика и „Тримона“, майна! И нашият диалектен език – „луда филия, майна!“.
– Имахте ли проблем с прословутото пловдивско произношение?
– Трудно беше – мекото говорене и икането бяха проблем! На всички записи, които правех, операторите ми казваха: „Недей така бе, майна! Не така меко – знаем, че така си говориш!“.
– От „Оркестър без име” помним какво постижение бе през соца да пееш в ГДР. Кой ви уреди там?
– Тончо Русев ме уреди. Там гостувахме 10 години с Оркестър „София”. После заминах като самостоятелен артист. Тончо Русев ме изпращаше там с германски оркестър и правех турнета. 3 години изкарах. Всяка година – голямо турне с техния Берлински биг бенд. Участвах редовно и в предаването „Шарено котле” – бе много престижно. Пеех и на немски. Аз съм на принципа: „На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата“. И научих немски. И италиански добре говоря. Дори щях да се оженя за малко за италианка на морето. За турнетата в Съветския съюз научих и руски.
– Историята с италианката звучи обещаващо. Какво стана?
– Тя работеше към „Италтурист” и посрещаше цяло лято групите с италиански туристи във Варна. А аз пеех в „Кукери” – най-престижното заведение на „Златни пясъци”. Всяка чуждестранна група идваше там – беше само със запазени места. Идваха с кораби от Истанбул. Запознахме се и от дума на дума стигнахме и до по-близки отношения. Есента тя си замина, но по Нова година дойде пак. Беше от Милано. Питах я с какво се занимава баща й. Имал си магазин. Колко е голям? Средна работа – като вашия ЦУМ. Това малко магазинче! Баща й също идва и ми донесе подаръци. Тя обаче искаше да живее тук, защото е член на Италианската комунистическа партия. Била много пъти в ареста заради протести. Каза ми: „Тук е толкова спокойно! Виждам навсякъде портрети на Карл Маркс, на Георги Димитров. Има и книгите им по книжарниците. Ти, вика, в комсомола ли си?“. Аз и казах: „Ние всички сме там – искаш, не искаш!“. Малко по малко се отдръпнах от нея и се разминахме. След това си намерих първата жена, после втора имам, имам трима синове от тях. И накрая – вече 20 години живея с трета жена. Аз държа на патриархалния дух – исках църковен брак и се ожених така. Имам трима внуци. Две момичета и едно момче. Внучката ми Румяна е на 17 години и учи древни езици. След нея се роди Христо-младши. Като ставаше в първи клас, отидохме на първия му учебен ден, бе с бадж на ревера „Христо Кидиков – 1 В клас”. Пазя го на снимка! От другия ми син имам още едно момиченце – Катерина, която ще е в трети клас.
– Приятелството ви с Алла Пугачова продължава и досега. Къде се запознахте?
– Тук се запознахме, при първия й концерт. После я поканих на мой концерт в Одеса. Тогава ми сподели, че ще идва да пее на „Златният Орфей” песента на Емил Димитров „Арлекино”. С бащата на Филип Киркоров – Бедрос, който е от Варна, сме били на две турнета и станахме приятели. В Москва съм му ходил на гости – Филип беше дете, стоеше на краката ми. И казваше: „И аз ще стана певец“!
– Как се роди „Цъкни, майна, вефа, та да чуйм Кидика”?
– Баща ми Димитър беше голям ботевист и все ни водеше на мачове. Познавах покрай него Динко Дерменджиев-Чико и Попето. Като се издигнах през 1977 година, имаше „50 години Ботев Пловдив”. Чико ми се обади – елате с Оркестър „София” и Мария Нейкова да пеете. Чико предупредил всички ботевисти за концерта на „нашето момче”. Оттогава имам тениска на „Ботев”.
Чико минал една вечер през кръчмата и напомнил пак на апапите: „Да не забравите за концерта на нашето момче в неделя!“. И един, ударил няколко ичкии, пита: „Кое е нашето момче бе, майна? Кидика бе, майна! Ей, тоя Кидик какво направи бе! Цъкам вефа – пее Кидика! Цъкам „Свободна Европа“ – пак Кидика! Сега вкъщи имам една консерва с копърка – не смея да я отворя – да не излезе и оттам Кидика!“. Чико ми разказа това и аз го разправих на колегите. Така тръгна. Хората ме познават дори по гласа. Имам случаи как говоря в автобуса, а жена, която е с гръб към мен, ме разпознава веднага по гласа.
Източник: Марица
