Люба Маричкова: Още като ученик Стефан Данаилов бе голям чаровник и всяко момиче искаше да танцува с него
– Г-жо Маричкова, познавахте Стефан Данаилов и като човек, и като актьор. Коя е най-ярката черта на неговия характер, която ви е правила най-силно впечатление?
– Целият ми живот е минал със Стефан Данаилов. Ние живеехме в една махала, на съседни улици и въпреки че той е с 4 години по-голям от мен, се познавахме добре и играехме заедно в Докторската градина. Имам спомен за едно много хубаво момченце, но като че ли този спомен по-скоро е свързан с детския приключенски филм „Следите остават“, който излезе на екран през 1956 г. Тогава много се впечатлих, че Стефан играе във филм и ходихме с приятелки няколко пъти в кино „Левски“ да го гледаме. Всъщност това беше неговият кинодебют. Стефан стана най-хубавото момче в София. Освен че беше най-хубавото момче, той танцуваше страхотно рок. Тези спомени са ми от края на неговата гимназия и от началото на моята. Рокът беше много популярен и понеже бе забранен ние с удоволствие го танцувахме. Всяко момиче искаше да танцува със Стефан, защото той танцуваше много хубаво. А и беше много чаровен.
Кинодебютът на Стефан Данаилов в „Следите остават“ (1956 г.)
По-късно продължихме да се движим в едни и същи компании. Същевременно Стефан израсна като артист, при това много прецизен артист. Той имаше невероятно обаяние, което му бе дадено свише. Освен това притежаваше и особена доброта. Стефан така умееше да предразполага във филмите, в които се снима всички свои партньори, че създаваше неповторима атмосфера на голямо веселие и естественост.
Той не беше егоист артист, който да мисли само за себе си и точно заради това бе много естествен. А Иван Андонов държеше много на тази естественост. Благодарение на това, че Стефан я притежаваше, всичко минаваше като на шега, с една радост и любов. Аз не познавам друг такъв човек като Стефан. Той винаги беше в добро настроение, винаги беше естествен, винаги беше отзивчив, при това помагаше съвсем искрено, без доза фалш.
Неусетно се спуска, прави, струва и всичко оправя. Стефан беше много очарователен и симпатичен и стана много добър артист, защото държеше на правилното говорене. Той се научи да говори изключително добре и си изработи много хубав глас. Казвам го това, защото младите артисти не знаят, че е въпрос на голям труд да станеш такъв, какъвто стана Стефан. Да, той бе много обаятелен, да, той притежаваше качества свише, но той бе и много трудолюбив.
– В деня на смъртта на Стефан Данаилов БНТ го почете с „Дами канят“, режисиран от Иван Андонов по сценарий на Георги Мишев. Какво си мислите днес, когато гледате отново този обичан от зрителите филм?
– Радвам се, че на този голям артист емблемата му стана „Дами канят“, защото там Стефан наистина играе много хубаво. И неговата роля е много по-мъчна отколкото да играеш в сериозен филм, защото в сериозните филми са ти сложени темелите и ти много-много няма накъде да шаваш. А тук Стефан играе в такъв голям диапазон и толкова хубаво играе. Личи си, че всичките му партньорки са били спокойни и се държат все едно си снимал документален филм за тези жени и за този човек. Иван изпитваше голямо удоволствие да работи със Стефан, защото Стефан помагаше наистина със своето държане, с това, че на снимки идваше винаги подготвен. Той до такава степен си знаеше цялата роля и текста, че бе свободен да прави всякакви леки импровизации, които са във връзка с филма.
Иван се радваше много на всичко, което Стефан прави, а пък артиста обича да му се радват и когато го хвалят той дава всичко от себе си. Иван казваше: „Аз като помисля за Стефан Данаилов и веднага имам усмивка на лицето, защото си спомням каква радост е била да работим заедно.“ Те много се обичаха и уважаваха. Когато Иван вече го нямаше и представихме книгата за него в Пловдив Стефан дойде, макар че вече не беше много добре със здравето. Тогава, когато почнаха да го снимат той, милият, каза: „Сега Иван е важен, пък мен имате още да ме гледате.“
Сещам за една случка. Веднъж Стефан правеше някакви записи и извика Иван да седи да слуша хубаво ли говори български език и дали нещо не бърка. Стефан знаеше, че Иван държи на правилния български, а и Стефан вече явно много е държал на това нещо. Кой друг артист ще го направи? Трябва наистина да имаш самочувствие, за да може да извикаш друг човек, когото цениш да слуша и да ти каже, ако има нещо за изглаждане и да разчиташ на някаква творческа подкрепа. А някои артисти и досега не искат да се научат да говорят правилно на български език.
– От думите ви разбирам, че въпреки голямата слава и обожанието на публиката, пък и на режисьорите, Стефан Данаилов не е бил глезен актьор.
– Никога не беше глезен. Никога в нищо. Той беше весел, неподправен човек, готов винаги да предразположи хората, така че да бъде хубаво, да бъде весело, да си свърши добре работата. Това беше при Стефан. Той искаше животът да е приятен.
– Стефан Данаилов признава в автобиографичната си книга „Романът на моя живот: „Пиех, веселях се, излизах с най-хубавите мадами, но имах мярка.“ И в същото време допълва, че никога не си е позволявал да отиде неподготвен на снимачната площадка. Така ли беше в действителност?
– Стефан беше много точен. За Иван времето беше много важно нещо и той презираше хората, които закъсняват. Това беше едно от нещата, за които харесваше Стефан от всичките други. Стефан е закован на място зад гърба на режисьора, седи, знае си текста, подготвен е, знае текста и на другите и е готов да им помага. Той беше забележителен. Когато Иван снимаше филма за Димитър Благоев „Мечтатели“, който бе изигран от Иван Иванов, Стефан имаше хубава роля на градоначалник, но Иван Андонов му каза: „Айде, Стефане, облечи се, вече ще те снимаме“, Стефан отговаряше: „Какво ще ме снимаш мен, снимай Дядото“, т.е Димитър Благоев. А Иван Иванов е по-млад от него. Стефан не беше такъв артист, който на всяка цена да се набута, каквито общо взето са другите – все той да е в центъра, все него да го снимат. Има и такива артисти, които правят забележки: „Защо ме изряза оттук, защо ме изряза оттам.“ Стефан беше много голям професионалист и знаеше, че той трябва да даде всичко от себе си, пък после режисьорът какво ще остави вече е друг въпрос.
Като министър на културата през 2009 г. Стефан Данаилов награждава Иван Андонов по случай 24 май
– Как Стефан Данаилов успя да устои на тази известност и да не проявява високомерие към хората?
– Според мен това е въпрос на характер. Стефан знаеше, че има и по-големи артисти от него. В България той беше велика звезда, но ние сме имали и Апостол Карамитев. Когато човек си обича професията научава много за нея и тогава няма защо да бъде важен. Той иска да върви нагоре и ако мисли, че е стигал върха значи е глупав и тогава вече може да пропадне. Но Стефан беше умен и знаеше много добре как да се съхранява. Той се съхраняваше по този весел начин. В неговия живот никога не се забелязваше, че той е изморен. Никога не е казвал „Аз съм изморен.“ Стефан винаги е работил с такова удоволствие, че все едно отива на най-веселото и най-прекрасното място на света.
– Когато в началото на 80-те излиза „Дами канят“ екипът се среща със зрителите и публиката буквално носи на ръце и режисьора Иван Андонов, и Стефан Данаилов.
– Иван беше по-дистанциран. Той винаги оставаше някакво разстояние между себе си и хората. Такъв беше по характер. Стефан беше като магнит. Виждала съм какво ставаше като влезе в ресторант. Представете си кокошки в пилещарник, които се разхвърчават, когато човек влезе при тях. Това се случваше и когато Стефан влизаше в ресторант – жените веднага го наобикаляха. А той веднага се обръщаше към тях с „Момичета, какво правите?“. Стефан беше много естествен и подкупващ и зрителите му вярваха, вярваха и на думите, които казваше на срещите си с тях. Около него бе стълпотворение. Народен артист – това беше Стефан Данаилов. Но той се държеше с всички хора като с приятели, както се е държал с нас, така се е държал с най-случайни хора. Но на него му идваше отвътре. Това не беше популизъм. Той си беше такъв от дете.
– Позволяваше ли си да се меси в работата на режисьора?
– Стефан никога не си е позволявал, защото той знаеше каква е неговата професия, каква е професията на режисьора, какво представляват колегите му. Той много добре знаеше киното каква професия е. Обаче, когато иска да направи нещо отиваше при Иван и предлагаше разни идеи. Иван или се съгласяваше или пък не. Но в повечето случаи приемаше предложенията на Стефан. Понякога, когато Данаилов направи някаква импровизация Иван седи и се възхищава. Не казва „Стоп камера!“ Много пъти се е случвало, защото Стефан прави нещо, което е решил да си го направи, знаейки, че режисьорът има последната дума и той ще прецени дали да го изреже или не. Но Иван е бил възхитен много пъти. Защото Стефан е вътре в ролята и прави по-хубави оцветявания на ролята.
– Стефан Данаилов приживе споделил на близките си и на студентите си, че не иска да го оплакват. Явно докрай е искал да бъде запомнен като весел човек.
– Знаете ли, наистина много весело си прекарахме целия живот. И понеже сме горе-долу на едни години винаги от дете аз съм със Стефан Данаилов. Може да не го виждам с години, но знам, че той там някъде седи, че той е верен приятел, на когото винаги може да се обадиш и от когото винаги да получиш подкрепа и съдействие, включително и веселба.
Източник: Lupa.bg
