Легендарният ресторантьор Никола Антикаджиев: Мери вече ме вика бяха последните думи на Стефан Данаилов

RSS
Follow by Email
Facebook
Twitter

Никола Антикаджиев е един от най-известните ресторантьори от миналото на София. От 60-те години до началото на новото хилядолетие Антиката, както го наричат приятелите му, последователно е управител на прочутия Кулинарен магазин в центъра на столицата, на ресторанта на хотел „Славия“, на Клуба на актьора на бул. „Руски“, на клубовете на Сатиричния и Народния театър, на „Булгартабак“, на ресторант „Антик“. През годините той създава големи приятелства с брилянтни актьори от родната сцена като Стефан Данаилов, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Невена Коканова, Григор Вачков и много, много други личности от културата, политиката и спорта. Антикаджиев, който наскоро навърши 90 години, е един от най-близките приятели на Стефан Данаилов. Потърсиха легендарния ресторантьор по повод кончината на големия актьор.– Г-н Антикаджиев, с какво ще запомните Стефан Данаилов?

– Много ми е тъжно. Отиде си. А можеше да поживее още… Беше прекрасен човек, много сърдечен и топъл.

– От кога се познавахте с него?

– На 11 май т.г. направихме 51 години откакто сме приятели. 51 години непрекъснато сме били близки – в добри и в лоши моменти винаги сме били заедно. Когато се запознахме със Стефан, бях управител на ресторант “Славия” в квартал Лагера. Доведе го Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев, съпруг на Невена Коканова, също близка приятелка на Антикаджиев, б.а.). Това беше на 11 май 1968 г., малко преди да започнат снимките на сериала “На всеки километър“. Тогава Шарланджиев, който заедно с Неделчо Чернев бе режисьор на филма, ми каза следното за Стефан: “Да знаеш, той ще стане голям артист.” А Стефан беше един висок, красив младеж, нямаше още 26 години… Знаех за „На всеки километър“ от Неделчо Чернев, който все ме кодошеше: “Ще ти намерим и на теб една малка роля”. И това наистина се случи – за съвсем малко бях третото дърво вляво – един немски офицер.

– „На всеки километър“ превръща Стефан Данаилов в звезда буквално за един ден и то само на 27 години. Как той приемаше славата? 

–  Той беше абсолютна звезда. Когато даваха сериите по телевизията, улиците опустяваха, цяла България гледаше „На всеки километър“. Стефан си партнираше страхотно с Гец, с Черкела, с Григор Вачков. Да, той стана любимец на зрителите, благодарение именно на този сериал. Където и да отидехме след това, за всички хора той беше майор Деянов и Бате Серго. През 1970 г. започнаха вторите снимки в Печ, Унгария. След месец той имаше рожден ден – тогава навърши 28 години. Направи цял банкет – една голяма софра, а на другата вечер гледахме какво сме снимали.

– През последните години, когато бе с влошено здраве и се наложи да стои повече вкъщи, вие сте ходили да го видите всяка седмица. Падна ли духом особено след смъртта на съпругата си Мария?  

– До заминаването му за Царево през юли т.г. всяка седмица ходихме с един приятел да пием кафе у Стефан. И той все ни викаше: „Сега съм добре, добре!” Иначе със Стефан се чувахме през ден по телефона. Той много искаше да играе още и даде всичко от себе си да направи постановката „Актрисата“. Тя беше последната му. Много хубав спектакъл. Преживя много тежко смъртта на Мери, която беше прекрасна жена. Тя много се грижеше за него.

– Били сте много близки.

– Много. Идвал е на сватбите на моите дъщери, на всичките ми рождени дни, аз на неговите. Такъв човек рядко се ражда. Освен че е голям артист, той беше и много щедър човек. Много щедър. Той като беше на маса никой не плащаше. Никой освен него. Щедър, щедър. Бохем.

– Вярно ли е, че вие сте опазвали да не изхарчи поредния си хонорар, черпейки големи компании?

– Има нещо такова. Помня, че снимахме поредната серия на „На всеки километър“ в Печ, Унгария. И празнувахме рождения ден на Стефан на 9 декември. Наскоро той беше получил Димитровска награда и беше взел със себе си 200 долара. Банкнотите бяха все по 20 долара. Имаше и форинти от командировката за снимките. Доларите пазеше, защото искаше да купи нещо от Виена за семейството си. Малко преди купона му казах: „Я ми дай тук парите!“. Прибрах ги. Както се видя по-късно, правилно съм постъпил. Вечерта беше много весела, по едно време чисто по унгарски оркестърът дойде да свири близо до рожденика. Стефан се въодушеви: „Давай парите! Лепим!“. Давам му аз, но от форинтите. Лепи, весели се, накрая се прибра все пак в стаята си.

Стефан беше настанен в една стая заедно с Григор Вачков, който отдавна беше заспал. Преди да си легна, реших да надникна за всеки случай в стаята им. Гледам – по мокета тече вода. Гришата спи. Отварям вратата на банята – във ваната спи и Стефан. А до него плува един транзистор. Спрях водата, замъкнах го до леглото му. На другия ден тъжно каза: „Намокрихме мокета, похарчихме и доларите!“. Зарадвах го, като му показах, че всичките му долари са у мен. Че и форинти бях спасил.

Стефан Данаилов и Никола Антикаджиев в сериала „На всеки километър“

– В този тъжен момент, когато него вече го няма се сещате все весели случки за него.

– Той е светла личност и имаше невероятно чувство за хумор. Обичаше живота. Обажда ми се през 2007 г. и ми казва: „Аз съм в Триест и трябва да дойдете да ме вземете.” Питам го: „Защо?” И той отговаря: „Ами, защото в събота трябва да съм в София, а пък после трябва да летя до Рим, а оттук няма самолет.” И тръгвам аз с един приятел и по пътя след Загреб му звъня и Стефан ми казва: „Аз няма да ви чакам, вие отивате на крайбрежната улица, в хотел еди-кой си, запазен е, аз отивам в 3 часа на снимки.” Обаче ние пришпорихме и успяхме около 2,30 ч. да пристигнем. Той седи пред хотела и чака да го вземат. Много ни се зарадва.

Ние прекарахме няколко дни в Италия и вече сме готови за път на обратно. Ламбо обаче ми вика: „Не мога да си събера багажа”. Отидох в стаята му и гледам 17 плика. Аз ги направих на четири. Тръгнахме с колата и спряхме да хапнем в един хотел в Сърбия. От Ниш към София ни спира един полицай за превишена скорост. Аз бях на предната седалка до шофьора. Стефан лежеше на задната седалка. Полицаят ни взе паспортите за проверка, видя дипломатическия паспорт на Данаилов, който тогава беше министър на културата, и ни вика: „Айде, карайте по-бавно” и ни пусна. На „Калотина” веднага ни пуснаха да минем границата щом видяха Стефан. Звезда. Много му се радваха всички.

– Проявяваше ли надменност към непознати?

– О, не! Каква надменност? Той имаше най-много приятели. Той дойде от Военния в Народния театър и се сприятели с всички. Публиката го обожаваше. По време на срещите със зрителите из цялата страна го носеха на ръце. А той само викаше: „Айде, айде” и черпеше. На моята 80-та годишнина той държа реч в Народния театър и каза: „Няма да давате никакви подаръци на Антиката. Да съберем пари. Кольо трябва да отиде до Египет, не е ходил там.“ И после с внуците отидохме на екскурзия в Египет.” Сега на 9 декември щеше да навърши 77 години. Не доживя. Голяма личност, голям артист и голям човек. Щедър. Добронамерен. През 90-те години имаше периоди, когато го псуваха в театъра по политически причини, но той не им обръщаше внимание.

– Кога за последно се чухте със Стефан Данаилов?

– Последно се чухме с него, когато бе на рехабилитация във военния санаториум в Хисаря. Каза ми: „Николайчо, тук малко се ремонтирам”. Имаше предвид, че се възстановява след операцията по смяна на ставата.

– Усещаше ли, че си отива?

– Мисля, че да. Не говореше пряко за смъртта, но последното, което ми каза, когато се видяхме беше: „Сега ще си бъда скоро до Мери. Мери ме вика вече. Всичко съм си оправил.” Аз му казах да не говори глупости. Стефан ми каза: „Ти си с 13 години по-стар от мен, пък гледай как тичаш. Аз не мога да ходя”. Отговорих му: „Спокойно, не тичам и аз едвам ходя”. Светла му памет!

Снимка горе: Любомир Асенов

Източник: ЛУПА.БГ

Facebook Comments
Facebook Comments

Още интересни публикации

error: Content is protected !!