Коя съм аз? Италианка и българка са с еднакви имена, рождени дати и биологична майка
32-годишната Кристиана от Сардиния търси кога, къде и от кого е родена в България. Надява се, ако жената, която я е родила, прочете тези редове, да се свърже с нея, пише 24 часа.
Представете си, че научите, че в друга страна живее човек с вашето име, презиме, фамилия, роден на същата дата и година и на същото място като вас. А рождената му майка е същата, която фигурира и във вашите документи.
В тази абсурдна ситуация се озовава 32-годишната Кристиана от остров Сардиния, която е била осиновена от италианските си родители преди 25 години в Стара Загора. Те никога не са крили от Кристиана историята на осиновяването ѝ, затова и тя не е имала проблеми с него.
Допреди година момичето знае или поне е мислело, че знае всичко около биологичната си майка, датата и мястото на раждането си в България. Знае, че майка ѝ била навремето вдовица с двама големи синове, която не искала друго дете и била принудена от обстоятелствата да я остави три месеца след раждането ѝ в дома за новородени в Зелениково, а после била прехвърлена в дом в Стара Загора за деца до 7 г.
Кристиана е виждала и всички документи по осиновяването си, където са описани произходът и рождените ѝ данни. Затова и никога преди не е имала повод, нито пък ѝ е хрумвало да разследва каквото и да било около българския си произход.
Преди време обаче, говорейки с позната на семейството си, Кристиана чува предположението, че данните от “онези” документи може и да не са нейните. У нея сякаш нещо трепва и тя започва да се съмнява и да се пита – а дали наистина всичко в тях отговаря на истината? И как да разбере това?
Решава да се запише в българска група във Фейсбук, в която участват стотици осиновени или изоставени деца, както и хора, оставили навремето децата си. Много от тях са в търсене на биологичния си произход, други пък копнеят да издирят децата, които по една или друга причина са изоставили навремето. Обменят опит и информация помежду си, помагат си взаимно и достигат сами до имена и произход, които не биха могли да разберат, ако се обърнат към официални институции.
“В България се казвах Милена. В Италия всички ме знаят като Кристиана При осиновяването в България човек може да смени името си. Затова и на 1 юни 1995 г., когато ме осиновяват, родителите ми ме кръщават Кристиана, приемам и тяхното фамилно име. Така че от 25 г. в Италия аз съм Кристиана”, разказва младата жена. Тя допълва, че не обича българското си име Милена.
Всичко, което знае за произхода си, обаче се преобръща за нея преди година по време на локдауна.
Кристиана влиза във въпросната група във фейсбук и на развален български, използвайки преводача на Google, се представя с името и фамилията си. Намерението на Кристиана (или Милена, както се е казвала в България) е да събере данни за миналото си и за дома, в който е била. Вместо това обаче разбира, че в групата има и друго момиче със същите като нейните рождени имена. Презимето и фамилията на Милена Г. Б. са изключително редки, така че е невъзможно да има втори човек със съчетанието от същите имена. Оказва се обаче, че другата Милена носи не само същите имена, а и като “италианската” Милена е родена на 31.10.1988 г. в Пловдив. И двете Милени, поне по документи, имат една и съща биологична майка – Г. И. Б. от малка община до Пловдив.
Достоверността на тези факти е проверена, пише още 24 часа. Не съобщаваме презимето и фамилията на Милена, за да защитим самоличността на другото момиче в България. Така през 2020 г. идва моментът и на виртуалната среща между двете Милени – италианската и българската. Първата е осиновена и е продължила живота си след седмата година в Италия – в Парма, а после и в Сардиния.
Втората пък никога не е била осиновена и е прекарала живота си по детски домове в България. Двете Милени имат много общи неща, но само по документи. Момичетата се “срещат”, говорят си чрез гугъл преводача, питат се за миналото си.
“Документите, с които разполагат родителите ми, твърдят, че аз съм родена в Пловдив на 31.10.1988 г. с името Милена Г. Б., че биологичната ми майка е Г. И. Б, а баща ми е неизвестен”, разказва италианката Кристиана.
Същото обаче важи и за нейния български “аватар”.
Българската Милена Г. Б. също е родена на същата дата и година в Пловдив и “24 часа” провери този факт.
Италианката е объркана и развълнувана от откритията, които прави за себе си с помощта на българки от групата, които също са били осиновени и са намерили сами след много препятствия биологичните си майки. Сред тях е Лина, която сама преди 6 месеца стига до жената, която я е родила. В опитите си да научи нещо за българския си произход по съвет на приятели Кристиана се обръща към 24 часа.
“Родителите ми не са имали никога контакти с биологичната майка, вписана в документите по осиновяването ми”, разказва Кристиана. Тя посочва, че подобно на “българската” Милена е била оставена в дома за деца до 3 г. в Зелениково, до Пловдив, в един и същ период – в края на 1988 г. Когато поотраснали, и двете били прехвърлени в дом в Стара Загора за деца между 3 и 7 г. Става въпрос за известния навремето Дом 44, който през 2007 г. става “Незабравка”, а преди пет години е закрит.
“По мое време директорката на дома в Стара Загора се казваше Петкова. Тя е починала преди години. Много неща са изтрити от паметта ми. Част от спомените ми са като блокирани за оня период. Помня обаче много добре как директорката ме наричаше Милена – така се обръща към мен и на видеото, заснето от родителите ми при осиновяването през 1995 г. Имам снимка на 6 г., но помня и как един път на 5 г. директорката ме изведе извън дома, за да ме снимат. Това беше единственият път, когато съм излизала от дома – разказва Кристиана (Милена). – Спомням си как в дома ни караха непрекъснато да ядем попара и ни миеха с ледена вода. Биеха ни. Нощем пък ни плашеха, правейки се на призраци. Друго не помня.”
В същия старозагорски дом според Кристиана била и другата Милена, която след навършването на седмата си година е преместена в дом в Пловдив. Никога не е била осиновена.
Когато става на 14 години и трябва да си извади лична карта в Пловдив, на искането за документа в полицията отговорили, че лицето Милена Г. Б. “е осиновено в Италия”, разказва Кристиана.
Според нея директорката на пловдивския дом вдигнала скандал, твърдейки, че момичето се казва именно така по документи и че рождената ѝ дата е 31.10.1988 г. в Пловдив. Картата в крайна сметка била издадена, но проблемът се повторил и при навършването на пълнолетие.
Факт е, че българската Милена Г. Б. е с тези имена и рождена дата и днес, а проверка показа, че момичето фигурира така и в последните избирателни списъци в Пловдив.
Съществува и снимка, на която като тийнейджърка българската Милена е до обявената ѝ като биологична майка Г. И. Б., с която се е срещнала навремето. Прилика между двете има, но, разбира се, това не значи нищо.
С регистрираната като нейна биологична майка Г. И. Б. “се среща”, макар и виртуално, и “италианската” Милена – Кристиана.
Това става миналата година. На видеосрещата, осъществена с помощта на българката Лина, която владее перфектно италиански, присъства не само г-жа Г. И. Б., а и единият от синовете ѝ. По думите на Кристиана и Лина още в началото на срещата биологичната “майка” казала, че Кристиана е твърде светла, за да бъде нейна дъщеря.
Г-жа Г. И. Б., както и синовете ѝ, са с маслинен цвят на кожата. Това е първият и единствен разговор между тях. Никога повече Г. И. Б. не изявява желание да контактува отново с италианската си “дъщеря”.
“Питам се коя е тогава истинската ми биологична майка? Бих искала да разбера коя съм аз, как съм се казвала и кога всъщност съм родена”, казва Кристиана. Тя не е сигурна дали иска да се срещне с рождената си майка. Единственото, което би желала, е да разбере какъв е произходът ѝ, и се надява, ако истинската ѝ биологична майка прочете тези редове, да се свърже с нея.
Българският Семеен кодекс предвижда доста ограничена възможност осиновен да стигне до биологичния си произход. Член 105 позволява на лице, навършило 16 години, или на неговите осиновители да поискат от окръжния съд да разкрие тайната на осиновяването, ако има важни обстоятелства, които налагат това. Кои точно са тези “важни” причини, не е ясно, защото те могат да бъдат различни според отделните случаи. Това зависи много от преценката на конкретния съдия.
Кристиана, осиновена на 6,5-годишна възраст като Милена Г. Б., има пълното право да разбере коя е всъщност, след като в България живее момиче със същите като нейните данни.
Какво е довело до този парадокс – грешка с документите при прехвърлянето от един дом в друг или нечия измама?
За да се разбере това, е необходимо да се прочетат архивите на несъществуващите вече домове в Зелениково и Стара Загора от онова време.
Там Кристиана може да види с какви имена и биологични майки са вписани навремето двете Милени.
Кристиана твърди, че според нейни “разследвания” тя много вероятно е била оставена в дома в Зелениково от биологичната си майка само с искане за отглеждане, а не за осиновяване. Години по-късно, когато се върнала за нея, ѝ било казано, че е осиновена в Италия. Доколко тази версия е достоверна, не може да се каже.
Много въпросителни обаче будят документите по осиновяването в България на Кристиана, с чиито копия разполагаме. На два от тях на печатите е изписано “Народна република България”, въпреки че става въпрос за 1995 г. Единият от документите удостоверява как живеещата в селище до Пловдив Г. И. Б. на 10.11.1994 г. дава съгласието си пред нотариус за пълно осиновяване на дъщеря ѝ Милена и как още същия ден на момичето е издадено удостоверение за раждане от община Пловдив.
И всичко това, при положение че Г. И. Б. е оставила бебето си за пълно осиновяване още на 3 месеца и никога повече не е отишла да го види, както твърди Кристиана. Въпросът е защо тогава е било необходимо 6 години след това тя да подписва отново разрешение за осиновяване?
24 часа се свърза с последната директорка на старозагорския дом “Незабравка”, закрит преди пет години. Радина Стоянова идва във въпросното заведение, което преди се е наричало Дом 44, през 2006 г., или след смъртта на предишната директорка Петкова. “Когато постъпих на работа, предходните домови книги отидоха в архива на Стара Загора. Навремето осиновяванията са ставали директно чрез директорите на домовете. По мое време обаче имаше отдел “Закрила на детето”, който поемаше всички неща около осиновяванията”, казва г-жа Стоянова. Според нея по времето на г-жа Петкова в дома е имало около 85 деца на възраст от 3 до 7 години.
“Законът казваше така: ако дете постъпи в дома, в рамките на 6 месеца родителят трябва да предяви искане да си го вземе, ако представи съответните гаранции за условия на живот, т.е. така се изчиства проблемът, заради който то е настанено в институция. Ако това семейство няма финансови възможности, се търсят близки и роднини, където да се настани за грижи. Този период също е 6 месеца. Ако и през него не се осигурят условия за връщане в семейна среда, детето се предоставя за осиновяване. Има обаче и деца, които пристигат с отказ, ако родителите им са ги предоставили за осиновяване.”
Къде са обаче сега тези прошнуровани и подвързани домови книги на старозагорския дом, в които Кристиана би могла да прочете как е била регистрирана при постъпването си? Дали е дошла с объркани документи, или пък те са били променени по-късно, след като на хоризонта са се появили кандидати от Италия? И как тогава в нейните документи за осиновяване от италианските ѝ родители се твърди, че тя е била отказана три пъти преди това от български семейства, при положение че “биологичната” ѝ майка Г. И. Б. подписва съгласие пред нотариус малко преди това?
Мария Николова от отдел “Закрила на детето” към дирекция “Социално подпомагане” в Стара Загора каза, че няма как подобен вид информация да бъде предоставена на трето лице и заинтересованото лице, т.е. Кристиана, трябва да се обърне към съда.
Дали обаче тези архиви се пазят някъде? Попитахме д-р Антония Тодорова-Стайкова, директор на отдел “Здравеопазване и социални дейности” в община Стара Загора, за съдбата на архивите на Дом 44.
“Зависи за какви документи става въпрос и колко време трябва да се пазят. Някои са предадени в Държавен архив при закриването, други се съхраняват в архиви на различни институции. Има архив на дома, но дали тези досиета попадат в този архив, не мога да отговоря.” Според д-р Стайкова при закриването му домът е бил към общината, но дали от архивите там ще изскочи истината за Кристиана, не може да се каже. Има документи, които се съхраняват 20, други 30 години.
С други думи, дори да не са били унищожени още навремето досиетата за двете Милени, те може вече и да не се пазят заради давност на фактите.
Разбира се, преди четвърт век никой не е могъл да предположи, че един ден ще има фейсбук и две момичета от България и Италия с едни и същи имена и биологична майка ще се намерят сами.
Днес Кристиана живее до Каляри, самата тя е майка на 3-годишен син, има приятел, търси работа, а неотдавна написа и книга за детството си, в която се преплитат реалност и фантазия.
Подобно на всеки нормален човек, 32-годишната жена иска да знае кои са корените ѝ и няма претенции да влиза в живота на никого. Надява се, ако биологичната ѝ майка или хора, знаещи нещо, прочетат тези редове, да се свържат с вестника, за да ѝ помогнат да научи коя е. Кристиана обича да пише и стихове – за 9 май, Деня на майката в Италия, тя посвети свои стихове и на биологичната, и на осиновилата я майка.
“Ние сме майка и дъщеря и ще бъдем такива завинаги. Дори да не знам коя си, чувствам в душата си, че се търсим”, обръща се Кристиана към биологичната си майка, на която един ден би искала да прочете и останалата част от стиховете си.
