Израснах сирак при живи родители: Не знаех какво е да живея с тях и сигурно затова никога не ми липсваха
Сигурен съм, че редакторите на вестника, после и читателите, ще бъдат изненадани от писмото ми. Няма как да не се запитате този пък дядко на 70 какво е тръгнал да се жалва пред хората. Само че аз не искам да хленча, не търся съжаление или съчувствие. Искам с писмото си да кажа на мъжете никога да не престъпват думата, която са си дали. Особено ако причина за това е някоя жена.
За да ме разберете, трябва да уточня, че на 14 септември навърших 70. Хубава възраст, казаха двамата приятели, с които отпразнувах юбилея. Единият никога не е минавал границата на България – нито на север, нито на запад, нито на юг.
Имат ли край паденията? Личната трагедия на родните президенти – политически провали и ожълтен живот*Дефилето на президентските Десита по публичната сцена навежда на дълбоки размисли за безрадостната с…Dec 22 2018vijti.com
Другият от 40 г. живее в Марсилия и долетя от там заради мен. Тези хора са единствените близки, които имам. Тъжно е да го призная, но сърцето ми отдавна се научи да бие само.
Аз съм едно от момчетата, които са порасли като сираци при живи родители. Още преди да навърша годинка, са ме оставили на баба. Тя ме отгледа, докато те много работеха. Баща ми обикаляше големите строежи, а стотинка от парите му не влизаше вкъщи. Майка ми работеше в окръжната болница и все беше на повикване.
Аз не знаех какво е да живея с тях и сигурно затова никога не ми липсваха. За първи път се изплаших, когато баба се разболя. Не ми казваше, но усещаше, че часът й наближава. Една от заръките й беше да разчитам само на себе си, да вървя, където ми видят очите и от нищо да не се страхувам.
През 81-ва избягах от България, тогава само така можех да напусна страната. Без капчица съжаление и без да погледна назад. През много перипетии минах, обаче вече бях корав мъж и не се огънах. 15 години по-късно имах живота, който исках.
Работех, все още бях под наем, но се оглеждах за свой дом. Добре си пресмятах парите, планирах всичко до най-малката подробност и нещата ми се получаваха. Нищо не ми липсваше, жени – също. С никоя не се обвързах – това беше моето основно мъжко правило. Не съм ги използвал само като компания или единствено за секс. Наистина обичах една от тях, но за брак не помислях. Бях се зарекъл, че няма да бъда като баща си, не искам да заблуждавам и обърквам живота й, за нищо на света не можех да допусна да се роди дете, което ще е самотно като мен. Достатъчно хора се размножават по света, на мен това „продължение“ не ми беше необходимо.
Приятели и познати се грижеха да не остана стар ерген, всичките им опити обаче се разбиваха в моето „никога“.
Ние, българите, имаме една много хубава приказка: голям залък лапни, голяма дума не казвай. И друга истина знаем – всеки си намира майстора. Моят се казва Росица и като тайфун преобърна живота ми. Не беше най-голямата красавица на земята, нито невиждана секс бомба, още по-малко жена, която като хрътка гони жертвата си. В нея имаше нещо, което не бях виждал в никоя преди.
Не знам какво събуди у мен и как го направи, но за първи път разбрах какво е някой да ти липсва. Винаги, навсякъде, до болка. Градът, в който се срещнахме, е огромен. Живеехме в далечни квартали, работехме много и аз набързо реших, за да не губим време и енергия, да я поканя при себе си. Да остане и да заживее с мен. Страхувах се повече от нея от това съжителство. Никого преди не бях допускал толкова опасно близо. Тя не бързаше – докарах багажа й цели 6 месеца по-късно. Колкото по-дълго Росица отлагаше, толкова повече аз разбирах, че това е неизбежно.
Три години по-късно се роди дъщеря ни Кристина.
Дойде на бял свят преди Коледа и сърцето ми едва не се пръсна от щастие и любов. Моите две момичета ме накараха да се чувствам истински и завършен мъж. Всичко се завъртя около тях и единственото ми желание беше да сме заедно, те да имат всичко, да са усмихнати и да се обичаме. Спокойствието, което преживях в следващите години, изтри горчивото ми минало и ме накара да вярвам, че семейството е нещо велико и напълно възможно.
Мина време, родителите на жена ми остаряха, трудно им беше да пътуват надалече, а когато се разболяха по-сериозно, Росица настоя да се приберем в България.
За мен беше все едно къде ще живеем, стига да съм с нея и детето ни. Продадох без съжаление всичко, което имах, и така за втори път започнах живота си отначало. Върнахме се в Бургас – родния град на съпругата ми. Веднъж ме попита ще мога ли да свикна там, без познати, без роднини, без приятели. Засмях се, че мога да пусна корени навсякъде, стига тя да е там. Този път не беше толкова лесно, колкото си го представях. Освен че вече бях на години, понякога се чувствах пренебрегнат – не бях единственият, с когото Росица прекарва времето си. Все по-често излизаше сама, вечер закъсняваше след работа, прекарваше някой от почивните си дни извън дома. Понякога взимаше и Кристина със себе си. И тогава в мен се надигаха старите страхове – че може да спре да ме обича и да ме остави сам.
Случи се точно преди дъщеря ми да навърши 12 г.
Една вечер жена ми прекалено спокойно, едва ли не някак между другото, каза, че е влюбена в друг. Бил датчанин и смятала да заживее с него в Копенхаген. Чувал съм за инфарктна болка, но онази, която изпитах тогава, беше десеторно по-страшна. Мисля, че в един момент сърцето ми просто спря… Опитах да я спра. Какво ли не направих, как ли не я молих, колко се унижавах! Росица замина и взе Кристина със себе си. Просто така, сякаш разпределяше куфарите – единият лети с мен, другият остава.
Не знам как живях. Чудя се как душата ми е още цяла, след като малко по малко загубих и всякаква връзка с детето си. В началото често се чувахме, настоявах дъщеря ми да си идва, пращах пари, купувах билети – за нея, мен никой не ме канеше там… Вече не пресмятам откога не съм я виждал. Отдавна и по скайп не контактуваме. Представа нямам как изглежда.
Сигурно е красива. Някаква хилава надежда имах, че поне за юбилея ще ме потърси. Но един глас в главата ми говореше, че Кристина вероятно отдавна е забравила рождения ми ден. За съжаление се оказа истина.
На 14-и, минути преди полунощ и преди да изпратя гостите си, не издържах и й позвъних. Вместо нейния глас чух, че съм набрал грешен или несъществуващ номер. Дъщеря ми очевидно имаше нов телефон, който аз не знам. И едва ли ще науча. На вратата единият приятел попита да остане ли при мен все пак, имаше цял ден преди обратния полет до Франция. Другият каза, че трябва да разкажа своята история на повече хора – не за да обясня колко лоши и неверни са жените, а как в един момент мъжете оглупяват от любов и изневеряват на себе си. И така написах писмото си до „Лична драма“.
Владо
Източник: Лична драма
Докато бях в командировка, жена ми забременя „мистериозно“Когато се ожених за Симона, вярвах, че ще бъдем заедно завинаги. Обичах я толкова много, че не можех…Sep 29 2019vijti.com
