Ето как учителската завист убива поетесата Петя Дубарова само на 16 (Снимки):
Името на поетесата Петя Дубарова се е превърнало едва ли не в легенда – и заради чудовищния й литературен талант, и заради трагичната й кончина едва на 16 години, и заради множеството анализи на личността и творчеството й, които не секват и до днес.
Всъщност историята на Петя е колкото вдъхновяваща, толкова и тъжна, дори трагична, отчитайки обстоятелствата, довели до решението й да сложи край на живота си.
Гостите на дом „Петя Дубарова“ в Бургас са посрещнати от гледката на самотна китара в ъгъла, жълто мече и тетрадки със стихове. Музеят на известната поетеса бе открит на 7 август 1995 г.
За съжаление преждевременната є смърт е плод на това, което мнозина смятат за най-характерна черта на българите – завистта. Но преди да стигне до фаталния ден, в който изпива пълна шепа с хапчета, бъдещето на Петя е повече от многообещаващо. Стиховете на едва 9-годишната ученичка през 1971 г. сапосрещнати възторжено от Христо Фотев.През следващите години тя получава много дипломи и награди.
„Петя обаче никога не парадираше с таланта си – разказва уредникът на музея Димо Карабелов. – Тя бе много скромна, дори не пазеше стиховете си, които често пъти пишеше на салфетки, когато нямаше лист под ръка. Ако не бяха родителите й да събират творбите й, някои от тях нямаше да бъдат запазени“.
Уредникът, който познавал лично Петя, твърди, че тя – като всички истински талантливи хора – е избягвала да се хвали с постиженията си. „Бе много непринудена и откровена, каквото й бе на сърцето, това й бе на устата“. Изненада за някои от невръстните посетители е ученическият й бележник, пълен изцяло с шестици. Във витрините са подредени и тетрадките, в които с акуратен почерк е отразила първите си поетични метафори. За младите хора, които нямат представа за ежедневието по времето на социализма, интерес представлява и ученическата й престилка, която – разбира се – няма нищо общо с модерните тоалети във всички цветове на дъгата.
Скромна изтъркана чанта и ръкавициот времето, когато е свирила на фанфари в оркестъра на Английската гимназия, допълват материалния спомен за нея. Но отвъд него има друг, свързан с амбицията й да бъде добра. Днес мнозина посетители разглеждат с интерес градинката пред дома, където преди повече от 30 години Петя е събирала своите приятели „на театър“. Със същата страст е организирала и своебразна тимуровска команда, с която помагала на възрастните хора в квартала. Днес мисълта да носят хляб на пенсионерите изглежда странна на повечето ученици.
Не така обаче е било в младостта на поетесата, когато тя е посвещавала времето си на две основни неща – музика и поезия. Затова и родителите й са съхранили любимата є китара, която стои в ъгъла на тясната є стаичка. Посетителите не пропускат да видят и предпочитаните є книги, подредени по лавиците – стихове на Дора Габе, романи на Емилиян Станев, изследвания по етика и философия.Няколко витрини в останалите стаи не могат да съберат всичките є посмъртни дипломи и награди. Нито един посетител не пропуска да разлисти англоезичната антология от 2001 г., подбрала най-добрите европейски поети. Заедно с майстори като Шекспир,в книгата е включено и стихотворението „Настроение“ от Петя Дубарова. Музеят представя и издания на руски, гръцки, унгарски и дори есперанто, както и първата й стихосбирка „Аз и морето“, съставена 2 г. след смъртта й от Георги Константинов.
Гостите обаче, които искат да отгърнат страниците на личния й дневник, ще останат разочаровани. Той не е представен в експозицията, тъй като в него поетесата е споделяла прекалено лични неща. Затова пък Веселин Андреев включва части от него в книгата си „Най-синьото вълшебство“, издадена през 1985 г. Това не е първата му творба за нея – през 1981 г. той издава „Соната за Петя Дубарова“, в която анализира творчеството й.
Любопитството на някои посетители стига дотам, че държат на всяка цена да разберат как точно е умряла поетесата. За да се разбере мотивът й да вземе крайното решение, трябва да се познава добре атмосферата, в която е живяла. Задължителни униформи, строга дисциплина, наказания и за най-малкото провинение – училищата не са най-доброто място за свободолюбивите натури. Задължителни са и бригадите, в които минава голяма част от лятото. Така в 10-и клас, през 1979 г., Петя и съучениците са изпратени в Бирената фабрика в Бургас. Там поетесата трябва да следи брояча на контейнера, през който минават бутилките. Той обаче се поврежда. Естествено, Петя няма нужните технически познания, за да прецени какво точно да направи. „Сега не знаем колко точно бутилки са излезли от производство“, сърдят се някои от учителите – онези, които не я долюбват заради таланта и откровеността й. Зле прикрита, завистта на някои преподаватели се подхранва и от факта, че Петя ще учи литература в Москва,след като завърши гимназия. Пътят към това обаче ще бъде прекъснат, ако няма нужното поведение.
Затова една учителка пише докладна до директора с предложение да намалят поведението на Петя заради „престъплението“, че не е видяла повредата на брояча. Абсурдно, но факт – учителският съвет взема решение да й намали поведението с една единица, въпреки че не са спазени стъпките преди това – за първоначална забележка, мъмрене и едва след това тази крайна мярка. Тя е взета само с един глас повече сред учителите. Този глас решава съдбата й.
Потресена от несправедливостта, Петя се връща вкъщи на обед след часовете, изпраща родителите си, които са втора смяна на работа, отива до аптеката и си купува диазепам. Когато майка є и баща є се прибират вечерта, я виждат в предсмъртна агония, с пяна на уста. Викат Бърза помощ и цяла нощ лекарите правят промивки. Те обаче се оказват напразни. Сутринта на 4 декември 1979 г. Петя умира. Нечия завист, че е по-талантлива, по-красива и по-умна, я изпраща преждевременно в гроба.
Източник: Монитор
