Императора вдигна приживе паметник на загиналите във войните от родното си село
Желязко Демирев бе известен като иманяр и нумизмат, по-малко го знаят като патриот и герой от битката при Стражин
Желязко Колев Демирев от тополовградското село Мрамор, известен с прозвището си Императора, още приживе беше легeнда. Признат като най-големият иманяр, нумизмат и собственик на антики в страната, той живееше на ръба на закона. Част от славата му бе и заради това, че го смятат за организатор на първия канал за контрабанден износ на антики от България.
Не беше беден, но не остави богатство на наследниците си – той има 4 синове от два брака. Обичал да казва, че старинните монети е взел от „старата римска касичка“ и пак там ще ги върне. Под „римска касичка“ разбирал земята, в която незнайно къде е заровил имането си. И днес, 21 години след смъртта му, витаят легенди за богатствата му не само в иманярските среди.
Императора е застрелян във вилата му в родното му село на 8 март 2000 г., малко преди да навърши 77 години. Убиецът му – Георги Малчев-Лари от Нова Загора вече излежа 12-годишната си присъда. Твърдял, че двамата се скарали за автентичността и цената на продадена от Лари на Желязко монета и новозагорецът стрелял с пистолет при самозащита. Винаги е отричал да е изпълнил нечия поръчка да очисти иманяра.
Тези истории са разказвани многократно. По-малко се знае, че на няколко метра от дома на Императора в Мрамор, който е в южния край на селото и днес има нови собственици, се издига паметник от мрамор на загиналите във войните за Отечеството между 1912 и 1945 г. негови жители. Върху него под неизменната за времето си петолъчка вместо кръст са изписани 34 имена. И под тях – надпис: Построен от Желязко Николов Демирев. Сред имената на плочата има и негови родственици.
Паметникът фигурира в националния регистър на войнишките паметници в България, показа проверка на „24 часа“.
Не е грешка, тъкмо Императора през 1976 г. издига този монумент със собствени средства. Според информация от директора на музея в Тополовград Веселин Кълвачев, за патриотичното си дело тогава мъжът е броил 2 хиляди лева: за мраморната плоча с размери 80/160/20 сантиметра, за транспорт от кариерата, за монтаж с кран от изпълнителя предприятието „Мрамор и гранит“, за надписите върху нея, за стълбите на подхода към паметника.
През 1976 г. днешното понятие спонсор било непознато. Желязко бил дарител, но във време, когато не можело току така да се вдигат частни паметници по идея на този или на онзи. Затова и не му позволили да построи монумента си в центъра на селото, както бил пожелал. И той бил принуден да го направи върху земя от държавния горски фонд край вилата си.
Но тогавашната власт не успяла да го откаже съвсем от намерението му. Императора бил известен и с връзките си по върховете на държавата. В конкретния случай казал: „Имам позволението на Людмила Живкова, ако не вярвате, идете да я попитате“. Разбира се, никой нямало да посмее да пита дъщерята на Тодор Живков дали Императора говори истината.
Паметникът и сега е в добро състояние, днешният кмет на Мрамор Милена Иванова има грижата тревата да не превземе стълбите към него.
В Мрамор още помнят добре бай Желязко и не са учудени, че навремето е направил този жест към родното си село. Животът му се стекъл така, че го научил и на патриотизъм, и на щедрост.
Семейството на иманяра било многолюдно – родителите му Кольо и Герга имали общо 7 деца – 4 синове и 3 дъщери. Желязко бил вторият поред син – след родиния през 1920 г. Христо. Според документи от родното му село и дадения му по-късно единен граждански номер, той е роден на 2 май 1923 г. в Мрамор, което по онова време е носило името Ново село и се намирало в Елховска околия.
Кой знае защо обаче военните записали рождената му дата като 20 април 1923 година. В техните архиви като войник той фигурира с името Желязко Колев Христов. /Това зависело как точно към името на наборника ще се прибавят имената на баща му, в случая – Кольо Христов Демирев. Явно по-късно той е предпочел да вземе за своя фамилия фамилията на баща си – Демирев, а не презимето му. А на паметника дори е променил бащиното си име Колев на Николов. Може би му е звучало по-сериозно и внушително – б.а./.
Призовали го на задължителната тогава за младежите военна служба на 15 септември 1943 година. Според документите, които се пазят в Държавния военноисторически архив във Велико Търново, по това време наборникът имал завършено едва 4 отделение. С това образование си останал до края на живота си, въпреки че по темите на нумизматиката със знанията си бил повече от енциклопедист.
Казармата наистина се оказала истинският университет за бедното селско момче от Мрамор.
Първо то попада във Втора въздушна база в Стара Загора. През това време войската набира сред срочнослужащите доброволци, които да попълнят редиците на създадената преди година с бойци от наборите 1920 и 1921 г. Парашутна дружина при Въздушните на Негово Величество войски. Трябвало да приемат в нея още 482 млади войници от набор 1923 година. Желязко е един от тези доброволци, които издържат тежък изпит по физическа и психологическа издържливост, за да бъдат одобрени за парашутисти. /При този прецизен подбор 314 момчета отпадат/. И на 19 октомври 1943 г. редник Христов /Демирев/ се явява за новото си назначение на летище Враждебна край София.
По онова време подготовката на парушитистите започвала под ръководството на инструктори от тогавашния български съюзник Германия. Дори първите 287 войници от дружината в началото на 1943 г. изкарали двумесечен курс в парашутното училище на германския град Брауншвайг. Е, курсът трябвало да трае 5-6 месеца, но го съкратили. Днес се смята, че германците нямали много доверие в българския си съюзник и спестили на бъдещите парашутисти много от тънкостите на въздушната десантна подготовка – например така важните занятия по групови десантни тактики на десантните подразделения. Подготвяли ги повече като пехотинци, което е едно от обясненията защо по-късно Парашутната дружина се включва като пехота във Втората световна война, вече срещу фашистка Германия.
Но въпреки това тренирали и като парашутисти. Тогава един войник бил признаван за военен парашутист, ако направи 6 скока от самолет. Това на българите било осигурено. Те изучавали немските десантни парашути РС-20 и скачали от самолети „Юнкерс-52“ и „Хайнкел-111“.
В края на 1943 г. – от 3 ноември до 4 декември, 347 млади войници от набора на Желязко, включително и той самият, изкарват още по-съкратен вариант на същия курс под ръководството отново на немски инструктори, но вече не в Германия, а в югославския град Кралево. Там немците имали своя школа за подготовка и преподготовка на намиращите се в Югославия и съседните балкански страни германски десантни части. А курсът бил кратък, защото съотношението на силите във войната вече се било обърнало и германците имали други грижи извън подготовката на българските парашутисти.
След Кралево Желязко е разпределен във Втора лека парашутна рота на Парашутната дружина, в чийто състав по-късно участва в бойните действия на дружината си при Стражин. Но преди това трябвало да продължат бойната си подготовка в плевенското село Телиш, където била преместена Парашутната дружина, за да бъдат предпазен личният състав от англо-американските бомбардировки над София. Там младият войник от Мрамор се обучавал и като картечар. Според издадената през 1998 г. книга „Парашутната дружина“ с автори Иван Мечков и Никола Костадинов, който като войник бил адютант на дружината, за тренировка с леко стрелково оръжие през този период парашутистите разполагали с 12 хиляди патрона за карабина и 9 хиляди патрона за картечница. В началото картечарите били въоръжени с леки картечници „Мадсен“, образец 1924 г., но по-късно те били заменени с по-модерните за времето си 7,92-милиметрови картечници „МГ-34“.
Командир на дружината по това време е капитан Любомир Ноев от Самоков. Офицерът бил приближен към военнополитическия кръг „Звено“, което предопределя и мястото на Парашутната дружина в събитията в България около 9 септември 1944 г. Дружината все пак не взема пряко участие в тях, но била предвидена да бъде резерв на военните части, който помагат на Отечествения фронт да дойде на власт. Дори на 10 септември парашутистите се срещат с партизаните от Червенобрежкия партизански отряд на летището в Телиш. На тази среща капитан Ноев държи кратка приветствена реч, в която определя партизаните като „наши братя“.
Ден по-късно дружината е върната на летище Враждебна край София. Ръководството й настоява пред новата власт и лично пред министъра на войната генерал-майор Дамян Велчев тя да бъде включена в бойните действия, които България започва на страната на антифашистките сили. Но тъй като това не става веднага, се прокрадват съмнения, че новата власт няма доверие на хора, обучавани от немците. Около месец по-късно, когато парашутистите наистина са хвърлени в едни от най-тежките боеве от първата фаза на Отечествената война – тези при Стражин и Страцин, се чуват приказки, че ги изпращат на сигурна смърт като наказание за това, че са немски възпитаници. Дори и след 9 септември 1944 г. българските парашутисти имали и германски военни униформи и каски, които трябвало бързо да сменят, за да не пада върху тях по погрешка огънят на нашите войници.
На 10 октомври 1944 г. Парашутната рота все пак е изпратена с влак към Гюешево като част от състава на Първа българска армия. Ден по-късно участва в Кюстендил във военния парад на войските, които заминават на фронта. Там командващият армията генерал-майор Владимир Стойчев разсейва съмненията за отношението на новата власт към парашутистите, като се обръща към тях с думите: „Парашутисти, синове мои, вие ще бъдете челикът на моята стоманена армия“.
И те оправдават това доверие. Въпреки че дружината е недоокомплектована – по различни причини, главно финансови, тя никога не достига разписания за нея щат от 1251 човека личен състав, задачата й е тежка и отговорна. Парашутистите трябва с настъпление да пробият немската отбрана по линията село Петралица – височината Стражин, да се явят във фланг и в тил на силно укрепената Страцинска позиция, като по този начин си разчистят пътя към градовете Куманово и Скопие.
Първото истинско сражение и бойна кръщение и за Парашутната дружина, и за войника Желязко Христов /Демирев/ започва в 6 часа и 1 минута сутринта на 18 октомври 1944 година, точно една седмица сред парада в Кюстендил. Младежът от Мрамор има още една причина да се докаже като истински български войник в този бой – за добро поведение и отлична служба той е сред повишените в звание ефрейтор редници от Парашутната дружина, считано от 9 октомври 1944 година. А се знае, че в онези години било срам за всеки българин, който се уволнява от армията след военната си служба, ако не е заслужил поне една нашивка върху пагона си.
Това сражение е описвано многократно. Първите атаки на парашутистите са отбити, втората офанзива започва в 15 часа на същия ден. В книгата „Парашутната дружина“ двамата автори пишат: „Втора лекопарашутна рота, заедно с придадения й взвод от щабната рота и поддържана от тежкопарашутната рота, които се явяват основна ударна сила на дружината, преодолява намиращия се пред нея хребет, влиза в „Суви дол“ и като го прочиства от противника, продължава настъплението си към северния склон на Стражин „Терасата“, където се намират основните немски позиции. Боевете за „Терасата“ и съседната й височина „Пачи крак“ придобиват ожесточен характер.
По време на атаката няколко немски гранати падат между настъпващите парашутисти и тогава коминдирът на взвода фелдфебел Искро Йовков заповядва на бойците да ги хвърлят обратно. Завързва се кратка бомбена схватка, от която парашутистите излизат победители. Пръв нахлува във вражеските окопи фелдфебел Йовков, следван от кандидат подофицер Желязко Колев, който коси немците със своята лека картечница. Височината „Цицката“ е превзета, но с цената на свидни жертви. Тук загиват фелдфебел Искро Йовков, кандидат подофицер Борислав Николов, редник Борис Тодоров, а кандидат подофицерите Желязко Колев и Гюро Николов са ранени тежко“. /Стр. 75-76/. Тук боецът е представен с бащиното си презиме Колев.
Общо в този бой загиват 35 парашутисти, ранените са 65. Това означава, че почти една четвърт от личния състав излиза от строя, а предстоят боевете при Страцин и при Куманово.
Много години по-късно бившият адютант на дружината подпоручик Никола Костадинов, който доживя до дълбока старост и почина през 2013 г. на 91 години, споделя в свое интервю: „На 18 октомври, бе нашето бойно кръщение. Привечер генерал Стойчев и генерал Бирюзов кацнаха със самолет „Щорх“ при нас на самото блойно поле. Командирът на дружината капитан Любомир Ноев рапортува: „Г-н генерал, парашутната дружина изпълни възложената й бойна задача, но с цената на много жертви. Загинаха ми момчетата.“ Генерал Стойчев му отговори: „Война е, Ноев, без жертви не може“.
И продължава: „Даже има един, не знам дали сте чували за него – Желязко Колев Демирев. Така нареченият Император. Той е нумизматик. Картечар – раняват го и стана военноинвалид. Именно на този бой обаче прояви голяма храброст. Той хвърли най-много от тези гранати обратно. Ти трябва да поемеш риска да не избухне, докато я хвърлиш обратно! И действително тогава ние успяхме, прогонихме немците и до към 4-5 часа напреднахме. Противникът се изтегли далече в дълбочина“.
Всъщост, в битката за Стражин Желязко все още не е кандидат подофицер. Това му повишение е обявено лично от генерал Владимир Стойчев на 26 октомври 1944 г., когато раненият Желязко вече е в болница. Генералът идва при разположените за почивка парашутисти, поздравява ги и им благодари за проявената храброст и мъжество по време на сраженията за Стражин и Страцин. След това обявява, че в знак на признателност целият личен състав на дружината, без офицерите фелдфебелите, се произвежда в по-горно воинско звание. Както и че всички се награждават с орден за храброст. Пак там става ясно, че командирът на дружината капитан Ноев става майор – през април 1945 г. той загива на фронта, вече на друга длъжност, и посмъртно е повишен в подполковник.
Заповедта за награждаването с ордена за храброст е издадена чак на 15 март 1945 година. Тя е на командира на Първа пехотна софийска дивизия, с нея са награждават чиновете от частите на дивизията със знака на военния орден „За Храброст“ за проявени от тях умело командване и храброст в сраженията срещу германците през 1944 година. Под номер 207 в този списък фигурира кандидат подофицерът Желязко Колев Христов от Парашутната дружина от село Ново село, Елховска околия, награден със знака на военния орден „За Храброст“, четвърта степен, сочи справка от Държавния военноисторически архив във Велико Търново.
Парашутната дружина е върната от фронта и на 24 ноември 1944 г. пристига на гара София, където е посрещната тържествено от софиянци. Реално тя води бойни действие по-малко от месец – от 18 октомври до 11 ноември и въпреки че е на фронта за много по-кратко време от други военни части, нейният боен път е един от най-трудните. „За тези 25 дни парашутистите са в центъра на фронталните боеве за овладяването на две основни противникови отбранителни позиции каквито са Стражин и Страцин. Третото сражение, в което участват, също се провежда в тежки планински условия. Красноречив е фактът, че за тези дни парашутистите дават 56 убити и 151 ранени, от които 21 остават инвалиди за цял живот. Това са големи загуби, като се има предвид участвалия в бойните действия личен състав – около 470 души, близо половината от които излизат от строя“, обобщават в книгата си Иван Мечков и Никола Костадинов.
Сред инвалидите е и Желязко Димирев – до края на живота си той не може да си служи добре с лявата ръка, дланта му остава разтворена и не може да се свие в юмрук.
Мъжът е уволнен от армията на 1 октомври 1945 г. със своя набор от 1923 г. поради навършване на срока на службата им. В този списък на неговата Втора рота Желязко е записан под номер 163.
Като самостоятелна част в армията ни Парашутната дружина престава на съществува от 10 юли 1948, тя става поделение 8300.
А загиналите на 18 октомври 1944 г. първи 35 души от Парашутната дружина са погребани в парцели 70 и 71 на Централните софийски гробища – това също е особена чест за парашутистите, обикновено загиналите на война се пограбват на бойното поле. Там е обособена Алея на парашутиста, където намират вечен покой и другите жертви от боевета на дружината, в нея са погребани и починали нейни членове след войната, както и други парашутисти, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Официално алеята е открита на 8 май 1985 г. като мемориал, сред като там е вдигнат паметник на героя от дружината Никола Паскалев, загинал на бойното поле, и две плочи – с имената на убитите парашутисти и плоча с ниши за урни. Първата плоча също е дарение от Желязко Демирев.
От седемте деца на родителите на Желязко Кольо и Герга днес не е живо нито едно. В родното село на Императора Мрамор в община Тополовград сега живее само 79-годишната Радка Христова, вдовица на най-малкия брат на Императора Стамо. Тя сподели с „24 часа“, че когато през 2000 г. се разчуло, че деверът й е убит, от София с една уазка дошли представители на Парашутната дружина, които пожелали да вземат мъртвеца и да го погребат в Алеята на парашутиста в София като един от тях. Синовете му обаче не позволили и предпочели баща им да остане завинаги в земята на родното си село.
Справка в архивите сочи, че днес не е останал нито един жив от Парашутната дружина. Приживе ветерани се бяха заклели всяка година на 18 октомври – деня на първото сражение на дружината през 1944 г., да бъдат с цветя на мемориала – и така, докато има поне един жив от тях. Но едно друго тяхно желание е живо – от 1994 г. по тяхно предложение датата 18 октомври е вписана в официалния календар на военното министерство като Празник на парашутиста.
