Писателката Надежда Любенова: Партизаните са убили децата от Ястребино, за да не ги издадат
-Кои неудобни неизвестни досега истини разкривате в новата си книга „В съда влизат убитите“?
– В книгата има сведения, неизвестни на широката публика. На някои заглавието на книгата може да се стори твърде остро, но е нужно хората с гузни съвести да бъдат стреснати. Свидетелските показания, които публикувам, са части от действителността. Истината за кървавия период около 9 септември 1944 г., когато е унищожен цветът на нацията, е много по-страшна. Така убитите застават пред нас чрез свидетелството на живите свидетели и техни наследници. Безследно изчезналите през септември-октомври 1944 г. не са около 30 000, а много повече.
В книгата са включени ценни разкази на известния стоматолог д-р Михаил Кръстев, един от основателите на СДС в Пловдив. Той представя неизвестния за широката публика, пазен в тайна години наред, Отбранителен план за защита от болшевизма, приет от Министерството на войната преди навлизането на Червената армия у нас през септември 1944 г. По старопланинските проходи са били построени бетонни бункери, които да запазят България в зоната на свободния свят. Княз Кирил, брат на царя, налага вето върху изпълнението и за благодарност е разстрелян по решение на Народния съд.
Ценни са и сведенията на инж. Павел Ангелов за ротата от българския елитен Брониран полк, унищожена от германските оръдия през октомври 1945 г. на шосето Пирот-Бяла Паланка към Ниш. Информация за тази трагедия липсва в официалните архиви. За съжаление, след 1944 г. цели екипи работят за фалшифициране на историята, дори получават научни титли за това.
Ценни са и историите от първо лице за горяните – противници на новата власт след 9 септември 1944 г. Горянското движение у нас е било много силно. Преследвани са много жестоко, унищожено е през 1956-1957 г. Представям сведения за Асеновградската конспирация на техен ятак и на Владимир Гошев, също от Куклен, чийто баща е загинал като горянин. Публикувам и лични спомени на известния горянин Гено Генов от село Борец, живял в Пловдив.
Публикувала съм и присъди на т.нар. при социализма герои – Леваневски, Славчо Трънски, които всъщност са терористи, осъдени на смърт от Военнополеви съд.
Любопитен е разказът на бабата на д-р Михаил Кръстев за съветските войници в Пловдив, които ползвали тоалетната чиния за миене на лице, а картините по стените – за мишени. Нито един съветски войник не е убит в България, а армия окупатор няма право на паметници като този на Альоша, каквито им издигнаха комунистите в знак на благодарност, че са им дали властта.
– Кои са най-жестоките факти, изнесени в книгата?
– Много са. Например убийството на свещеника Стефан Тафров от Зелениково, за което разказва снаха му. Екзекуторите са му отрязали пръстите и са го карали да се кръсти и да се моли, за да го спаси Господ. Тази жестокост не е невероятна на фона на документирани случаи, че в годините на болшевизма в съветска Русия попове са хвърляни в каменотрошачки.
– Около Гребната база ли са заравяни в масови гробове избитите, осъдени от Народния съд в Пловдив през 1945 г.?
– Д-р Михаил Кръстев цитира свой пациент, който е бил войник по това време и отцепвал района. 56 души – цивилни и униформени, със следи от изтезания, били докарани с три камиона и избити в траншея, изкопана до стената на тогавашните пловдивски гробища „Стени вмчк Георги Победоносец”, която граничела с бул. „Шести септември”. Днес на мястото има гръцки ресторант. Засадени са две дървета. И до днес костите на тези хора са там.
Масови гробове има не само край Гребната база. Една от жените, с които съм разговаряла, разказва, че в траншеи край днешните Централни гробища след 9 септември са избити царски офицери, адвокати – елитът на Пловдив. Оставени са били полуживи. „Още ми звучат в ушите стенанията на тези хора, които чувахме дни наред като деца“, казва кака Милка. Истината наистина е много страшна.
Една от най-жестоките инквизиторки в Пловдив след 9 септември е била Червената Сара – Дияна Алберт Саранга. „Не убивах хора, убивах фашисти“, обяснила тя на внука на един от убитите от нея полицаи. Но в България не е имало фашизъм, повечето от избитите след 9 септември полицаи, общински служители, са всъщност крепители на държавността.
– Твърдите, че партизаните у нас са убивали не само възрастни, но и деца?
– Да, въпреки че това десетилетия е било тема табу и архивите са старателно прочистени, следите са заметени, липсват цели папки от описите. Но понякога истината излиза наяве. Открих жива свидетелка за убитото 13-14-годишно воловарче Стефчо от село Гълъбово, бивше Новосел. Убито през август 1943 г. от партизани, докато бягали към Копривките. След смъртта му става ясно, че детето е невинно, не е казало и дума на полицията за партизаните.
По същия начин не войската, а партизаните са убили децата от Ястребино, за да не издадат накъде бягат. Истината за тази насаждана десетилетия лъжа ще разкрия в следващата си книга.
Има убити и деца в Равногор. На 1 март 1944 г., когато войската подгонва партизаните от бригада „Антон Иванов” край река Въча, някои от оцелелите, сред които Георги Серкеджиев и Нанка Серкеджиева, нахлуват в къшлите на Равногор. Вземат храната и избиват с автомати хората, включително две деца – 13-14-годишни. Имената им днес са изписани на паметник заедно с всичките 31 убити. А по-късно и Серкеджиев, и Серкеджиева стават генерали.
– Публикувате уникален документ – Декрет на Саратовския губернски съвет на народните комисари за отмяна на частното владеене на жените. Оказва се, че митът за общите жени при болшевиките не е мит?
– Документът отменя от 1 януари 1918 г. правото на постоянно владеене на жените на възраст от 17 до 30 години. Родените бебета се предоставят на приют „Народни ясли”. Декретът всъщност следва постулатите на Карл Маркс, че семейството е буржоазна отживелица, т.е. логично е жените да бъдат общи. Не знам доколко стриктно е прилаган декретът, но постулатите в него звучат скандално.
– Ще има ли и България Дом на паметта?
– Редно е да има музей в подземието на кметството в центъра на Пловдив, където са измъчвани хора преди и след 9 септември. Засега удряме на камък. Отказват ни и сградата на Лъвов мост, където са измъчвани хора и преди, и след 9-и.
Така само България няма Дом на паметта, за разлика от Унгария, Германия, Полша, Чехия. Навсякъде в бившите соцстрани лишиха комунистите от право да участват във властта, само ние не направихме лустрация.
– Не Ви ли е страх? Не тежи ли твърде много толкова ужас и болка, която наследници на жертви споделят с Вас от години?
– Не ме е страх, въпреки че свещеник, когото осветлих като агент на ДС, ме заплаши с нож посред бял ден. Има възмездие – след месеци почина на операционната маса. Да, тежестта на истината е голяма, но е мой дълг да я запиша. И моето семейство е изселвано – в конски вагони ни запратиха на другия край на България. Бях на 6, с 2-годишната ми сестричка чакахме пред хорските врати за късче хляб. В училище ми причерняваше от глад. Много изселени деца умираха при комунизма от глад.
– Възможно ли е помирение?
– Помирение не може да има, не е справедливо да има. Просто наследници на предишните властимащи нямат право да управляват. Убитите преди 9 септември са убити съвсем законно – искали са да свалят с оръжие законната власт, за да наложат съветска власт. Докато след 9 септември хора просто изчезват безследно, без да имат гроб – врагът няма право на гроб. Необразовани хора вземат властта, унищожават нацията и държавата. Сини, зелени, червени – всички днешни политици са като Али Баба и 40-те разбойници, всички трябва да бъдат отстранени от властта.
България се нуждае от лустрация и декомунизация. Законът за лустрация беше готов за внасяне в парламента от ОДС, но беше спрян. Затова същите хора си остават на власт. Комунисти продължават да пишат учебници, младото поколение не си знае историята, литературата, обезбългарява се.
Визитка
Надежда Любенова е автор на 25 книги. 20 години авторката изследва в архиви и с авторски свидетелства един от най-мъчителните и неосветлени периоди в нашата история, сред които насилието в първите месеци след 9 септември 1944 г., когато без съд са избити хиляди хора. Авторката публикува покъртителни разкази на наследници на жертвите в книгите си “Стряма – вторият Батак 1944 г.”, „Заритите кладенци край Цалапица проговарят”, „Голямото зло в Голямо Конаре”. От печат излезе и новата <210> документална книга – „В съда влизат убитите”. За делото си на мисионер Любенова е обявена за „Филибелия на 2017 г.” от ПОТВ.
