Нана Гладуиш: Не ми се умира. Не искам. Ще направя всичко ракът да умре преди мен
Когато чух за втори път диагнозата, се разпаднах.
Повече от първия път.
Сега искам да покажем с фондация “Една от 8” как се посреща ракът и как се изпраща, най-вече – как се изпраща
Нана се снима на първата си химиотерапия от втората битка с рака. Снимки: ЛИЧЕН АРХИВ
– Това е втората ви битка с рака. По-готова ли сте сега да се борите от първия път?
С част от екипа й във фондацията „Една от 8“
–. В началото, когато ми казаха, че трябва да се върна в болницата за две биопсии, не се чувствах по-подготвена. По същия начин се разпаднах, както и първия път. Даже бих казала, че в някаква степен може би повече. Защото първия път беше изненадващо, нямах очаквания. А сега, бидейки вече онкопациент, чувстваш вече яд. Гневен си,
Тв водещата на почивка със семейството си – съпруга й Джонатан и сима им Джейсън
все едно някой те е
Нана Гладуиш в студиото на предаването „Съдебен спор“
нарочил да те тормози
през цялото време. И се чувстваш обиден – защо аз непрекъснато трябва да се боря за нещо, което на другите им е дадено? Хората не се замислят за живота си. Те го приемат за даденост. Повечето стават сутрин, измиват си зъбите и започват да се занимават с всички останали проблеми. Не ми беше по-лесно.
– С какво ще бъде по-различна тази втора битка от първата?
– Много по-наясно съм сега. Аз лично се чувствам по-подготвена. Когато един път човек го е минал, знае какво е химиотерапия, лъчетерапия, страничните ефекти, когато е създал фондация и е говорил с толкова много хора, с колкото аз съм говорила, и е споделял личния си опит, почерпил е опита на другите, тогава е нормално да се чувства по-подготвен. Още се опитвам да изчистя гнева, яда и в някои случаи съжалението, защото това не са ми присъщи черти, но все пак ги има на моменти. Защото първия път детето ми беше на 2,7 годинки, сега е на 7 и не искам цялото му детство да минава в заболяването на неговата майка. Искам да мога да се радвам на живота и да му дам необходими за неговото детство неща, а не да се съобразява постоянно дали майка му е на химиотерапия, или не. Чувствам се готова да се боря, да преборя, макар че се оказах BRC1 позитивна (наследствено обременена с рак на гърдата и яйчниците – б. а.), което променя малко схемата и ще видим какво ме чака. Трябва да успея.
– Синът ви е съпричастен с всичко, което се случва с вас. Дори ходихте заедно да се подстрижете.
– Да, така е, ходихме. Във фондацията (“Една от 8” – б.а.) се събрахме и успяхме да го направим по-различно събитие, като парти. Не да е тъжно.
– Той какво ви казва?
– “Мамо, ти ще се справиш, ще пребориш рака.” И аз не мога да го разочаровам, макар че в началото имаше лек проблем с моя рак. Сега е много по-наясно. В началото говорихме за това, че ще бъда без коса, исках да го подготвя, защото той ходи на училище, ще се наложи аз да отида в училището. Подготвях го, много говорихме за рака. Той е много наясно. Аз искам да му създам усещането и да е убеден, че ракът е лечим. Не говорим само за рака на гърдата, а за много други локации. Искам да вярва, да се доверява на специалисти, на хората, които разбират повече от него.
Този път съм избрала друг подход при преминаването през болестта.
– Какъв?
– Първия път преминах по начин, който дойде изневиделица, стресиращ, търсещ непрекъснато информация и хора, с които да споделяш. Сега ситуацията е различна. Вече съм много по-наясно и искам този път, преминавайки през рака, да го направя по един по-различен начин.
Искам да изглеждам по-добре и да преборя по-успешно страничните ефекти. Дали ще е хранене или някакви други медикаменти, които могат да се вземат. Не искам да му се отдавам и той да ми завладява пространството. Не че преди го е направил, в никакъв случай. Но сега например знам, че мога да си татуирам вежди. Преди не го знаех. Като останах без вежди, ми беше грозно да се поглеждам в огледалото, защото виждах едно лице без израз, мимика, черти.
Второто нещо – намерих в Гърция една клиника за присаждане на коса. Те правят една технология и от 8 години работят с онкопациенти. Взеха ми семпъл от косата, преди да я подстрижа, поръчала съм си коса, чакам да ми се обадят и на някакъв специален принцип да ми залепят тази коса на главата. Тази коса ще може да се мие при къпане, да се обработва със сешоар.
– На какъв принцип е методът?
– Не мога да кажа сега. Тепърва ще ходя и има поддръжка на три седмици. И това искам да покажа на жените. В повечето случаи си правим сметката кое струва по-скъпо, кое колко пари е. Въпросът понякога не е в парите, а в информацията. Едно такова нещо струва 1500 евро. Говоря за системата, която се слага. Но като се замислиш, тя се използва понякога 6-7 месеца, в които си без коса. Разбий го това на месец колко струва. Да не говорим, че моята перука е струвала 800-1000 лева. А е перука, която не върши кой знае каква работа.
Във фондацията си говорим, че ако една жена иска да направи нещо много необходимо, тя може да събере приятелките си и да каже: “Събирам пари да си купя еди-какво си”. Въпрос на креативност, на желание и на мотивация е. И на информация. Аз това не съм го знаела и първия път се криех. В Израел се къпах с тюрбан. Отвратително е.
Чувстваш се като някаква колхозничка, която са изтървали на плажа и нещо се е объркала. Влизаш във водата, ама гледаш да не си намокриш тюрбана. Пуснах се по една пързалка, защото детето ми много искаше. Първите две спускания си държах тюрбана, на третия забравих и като паднах в басейна, тюрбанът беше на три метра от мене. И бях притеснена. Като излязох от басейна, треперех цялата. Не толкова заради себе си, а заради детето, аз го стресирам. Не казвам, че няма да ме види без коса, то знае. Но в друга среда. Този път съм убедена, че искам да премина по по-красив, вътрешно по-хармоничен и по-балансиран начин. Искам да знам поти ли се скалпът, как се поддържа. Не искам да си правя самоанализа дали съм пропуснала нещо, дали нещо не съм научила. Не мога да го избегна, но ще опитам да науча нещо.
– Като карма, като предопределеност, като какво определяте двете диагнози рак?
– Аз съм човек с много страхове. От дете ги имам. Родила съм се задушена с бяла асфикция, после съм заеквала, имала съм много други неща, които са ми се случвали в живота. Имам някакъв страх, който не знам дали е закодиран при раждането ми, ако вярваме в прераждането, отнякъде е дошъл.
Но ракът е една от причините да се преборя със страховете си. Много обичам да планирам нещата. Непрекъснато. Ако съм решила, че другата седмица ще бъда еди-къде си, че след два месеца ще направя нещо… ако някой промени тези планове без моето желание, изпитвам страхотен дискомфорт. А животът показва, че не можеш да правиш дългосрочни планове. Даже започвам да си мисля и друго – и на 100 години да стана, пак няма да ми се умира. Животът винаги има край, но той невинаги е свързан с дълбока старост.
И човек трябва да разсъждава върху живота си не само откъм количеството, ами и откъм качеството. Опитвам се да разсъждавам по този начин. Не ми се умира. Нямам никакво намерение. Не искам. Ще направя всичко възможно, за да оцелея, но човек си задава въпроси и стига до извода, че ако ти не живееш живота си качествено и по начина, по който ти харесва, какво като живееш 100 години, когато
всичките ти близки и
приятели са измрели и ти си
сам като куче на този свят?
Въпросът не е само в количеството. Искам да се съсредоточа върху качеството – имам невероятен съпруг, прекрасно дете, имам около себе си много хора. Фондацията ми взема много, черпи от енергията ми, нормално е, но това, което правим, ми дава много, толкова ме зарежда. Говорихме с моята психоложка, че в живота не мога да усетя тази справедливост, на която ни учат като деца – че правейки добро, получаваме добро; че лошите хора заслужават да не им се случват добри неща. Но напоследък точно тази логика в живота ми убягва. И се опитвам да намирам свое обяснение за това.
– При предишната си битка купувахте малко подаръче при всяка стъпка към победата. Сега ще го правите ли?
– Да, на ръката си нося гривна от първата химиотерапия. Имам една, която е свързана с кабала, с много думи, които символизират различни неща. А втората е израелска и е началото на тяхната основна молитва, с която се обръщат към Бог.
– Баща ви се е явявал в сънищата ви по време на първата битка и е изчезнал, когато сте победили болестта. Сега появи ли се пак?
– Не, този път не се появи и аз дълго време страдах, дори проявявах гняв. Когато човек е бесен, е способен да се обърне срещу всичко и всички. Да отрече много неща, да се ядоса на това, че едва ли не са го изоставили. Защото се чувствах изоставена. Но после започнаха да се появяват знаци. Първия път мъжът ми се е помолил за знак. Сега също ми се случи знак, който беше нещо изключително. Така повярвах, че има нещо там, което не ме е забравило. След целия гняв и упреци: “Татко, къде си, защо ме изостави?”, се смирих и си казах, че явно той е продължил напред. Няма бивш онкопациент. При всяка болежка ти се притесняваш, че ракът може да се е върнал. А при мен се върна на петата година, когато вече бях излекувана и рискът да се върне беше като при всеки друг човек. А при мен се върна в другата гърда, с две образувания и
сега ме сложиха на много
тежка химиотерапия
Този път имах много тежки съпротивителни сили. Направих консултации с трима лекари. И тримата, без въобще да знаят какво са казали останалите, казаха едно и също. Тогава разбрах, че това е пътят, и това ме събори. Но лекарите знаят какво правят. Аз и на хората им казвам да се доверяват на лекарите, не на билки и всякакви измислици, да се доверят на изследваното, на хората, които толкова години са учили. Грехота е да продължавам да срещам в България хора, които разчитат на всякакви други методи, а не на конвенционалната медицина.
– Получили сте покана да влезете в къщата на “ВИП Брадър”?
– Възможни са две опции – или да стане голям панаир, или да стане нещо изключително смислено. Въпрос е на конфигурация от хора и общо желание да не се преиначават неща, които могат да бъдат запазени със своята чистота. Аз самата работя в телевизия и знам какво представлява тя. Телевизията обича скандала, екстремните емоции и състояния. Имах вътрешна дилема. Разбира се, имаше изкушения, не говоря за финансови изкушения. По-скоро това да изпиташ себе си, да се вкараш в ситуация, в която не си бил. Да може да покажеш някаква добра страна и нещо смислено. После си казваш: “Може би много хора влизат с тази нагласа, а може би след това излизат разочаровани”. Имаше доза изкушение, провокация, желание от моя страна. Казах на мъжа ми: “Хората няма да си дадат сметка за начина, по който аз ценя живота. Не знам дали мога да жертвам два месеца от живота си. Хората казват: Какво са там два месеца? Но понякога хората нямат два месеца. Моят баща ги нямаше.”
Замислих се – мога ли да живея без мъжа си два месеца. Без детето. Мога ли да живея с други хора в общо помещение два месеца. И след това ми поставиха диагнозата. Писах на продуцентите още от плажа в Израел, те ми пожелаха успех. Може би за кратък период от време бих влязла. Защото
аз съм остър камък, не ми
пука. Дори и хората да ме
намразят, не ми пука
Макар че имам много по-важна цел – да помогна на хората, вместо да им правя сеира. Не че не мога да им го направя.
– Какво си пожелавате?
– Ракът да умре преди мен. Може да е с 5 секунди по-рано, но ще умре преди мен. Шегувам се. Подстригах се, стриймвайки във фейсбук, за да дам пример на хората. При мен е много важен примерът. Да видиш, че един човек минава през препятствия по жертвоготовен начин, да успее въпреки трудностите и неудобствата. Тогава си казваш: “Може би и аз трябва да изтърпя тези неудобства. Може би и аз съм готов да го направя”. Тогава не се чувстваш съвсем самичък. Това за мен е смисълът на цялото говорене, показване и споделяне.
– Представихте розовия кемпер на “Една от 8”. Вие ще се включите ли в лятната кампания на фондацията?
– Кемперът тръгва в понеделник и всичко, което предлагаме в клуба на “Една от 8”, ще се предлага и в него. Опъваме тентата, ще танцуваме, ще има психологически консултации, арттерапии, най-вече ще има подкрепа. Това е най-важно. Ще спираме пред болници, там, където отделенията са предупредени. Страшно ме е яд, че сега няма да тръгна с тях. Не очаквах, че така ще ме събори химиотерапията. Мислех си, че на 13-14-ия ден след нея ще съм по-добре и даже бях казала на сина ми, че тръгва с мен, защото е по-кратко пътуване сега. Искам и аз да видя как работи този кемпер, как го намират хората, какво можем да подобрим, какво още да им предложим. Но имам невероятен екип, че те ще се справят. Имам ли възможност, тръгвам и аз. Искаме да покажем как се посреща ракът, как се живее с рак и как се изпраща тази болест. Най-вече как се изпраща.
Източник: 24 часа
