Каракачанското куче не се връща от бой с подвита опашка
Древните корени на каракачанското куче водят към времето на траките. Сред основните занятия на някогашните обитатели на българските земи било овцевъдството и подобен род пазачи били необходими за охраната на техните стада, разказва д-р Атанас Вучков, главен секретар на Международната асоциация Каракачанско куче. Каракачанското куче е първата българска автохтонна порода селскостопанско животно, призната от Комисията по породи животни към Министерството на земеделието. Това става през 2005 г.
Каракачанското куче е живата легенда сред животновъдите, които се занимават тежкия занаят да отглеждат стада в планински и полупланински райони. Основната задача на това куче е да охранява стадата – овце, говеда, кози, от нападения на хищници и от крадци, обяснява д-р Вучков, като подчертава, че:
Каракачанското куче не е домашен любимец, а селскостопанско животно. Ако питате един фермер в планинските райони, където нивото на популация на хищници е високо, той ще ви каже, че без този помощник и другар е загубен.
Формирането на породата продължава дълго. Принос за това имат различните преселения на народите през територията на Балканите. Народната селекция е водена от работните качества на кучето, за да стигне до вида, в който го познаваме днес, обяснява събеседникът ми:
Страхливи кучета моментално са били отстранявани от селекцията, както и кучета, посегнали на животните, които охраняват. Външният вид на каракачанското куче е косвено свързан с неговата функция. То не трябва да бъде прекалено едро и тежко, за да се справя с трудните условия, пресечения терен, дългите преходи на овчарите в миналото. Едно прекалено тежко куче не би могло да понесе несгодите на овчарския живот. Обикновено каракачанското куче е шарено – на тъмен фон с бели петна или обратното. Това е помагало във всеки един момент овчарят да го локализира на фона на стадото си. В тъмнината на нощта при схватка с хищник – вълк или чакал, овчарят трудно би различил изцяло тъмно куче, за да му помогне. Космената покривка също е запазена марка: дълга, твърда, груба, която да предпазва кучето от зимните студове, да запазва телесната му температура, за да може то да работи при всякакви условия и да е неотлъчно със стадото.
Със свиването на животновъдството в планинските райони естественият ареал на породата се оказва застрашен, като днес съществуват около 1000 чистопородни екземпляра с проследен произход. Основната цел на Международната асоциация Каракачанско куче е да се грижи за опазването на породата в оригиналния й вид. Изключителните работни качества правят каракачанското куче търсено от фермери и в България, и от чужбина.
Каракачанското куче е куче на крайностите. Със собствениците, с които споделя бита, то е безкрайно всеотдайно и нежно. Ясно разпознава кои са свои, кои – чужди. Никога няма да посегне на собственик или негово дете. Същото така никога при никакви условия няма да захапе овца, говедо или други животни, които охранява. Това е генетично кодирано в него през вековете народна селекция. Но защо казвам, че е куче на крайностите? То се превръща в свиреп звяр, когато трябва да отбранява своето стадо, и буквално се бие на живот и смърт. Казваме, че каракачанското куче има характера на българина – безкрайно верен към приятелите и непримирим в схватка, когато трябва да защитава семейството си, честта си.
Д-р Тодор Гайтанджиев, основоположникът на кинологията в България, казва: Каракачанското куче не се връща от бой с подвита опашка – побеждава, или умира!. Не случайно то се ползва със специален статут:
Овчарите наричат животните, които отглеждат, „стока“. Те казват: „Отивам да нахраня стоката”. Но никога не причисляват кучето към стоката. То е част от семейството, защото споделя несгодите на овчарския живот. Каквото яде овчарят, това яде и то. Но дори за овчаря да няма ядене, той дава на кучето къшей хляб. Това е куче–другар, и то няма цена, е категоричен Атанас Вучков.
Снимките са предоставени от Международна асоциация Каракачанско куче
Източник: bnr
