Как отец Неофит Калчев от Преображенския манастир излекувал Апостола
Всеизвестно е, че след 1989 г. обща историческа мисъл в България няма. Много професори и доценти историци съчиняват небивалици и измислици за събитията от основаването на Българската държава, та до наши дни. Сакралната 681 г., която се смяташе за година първа от признаването на България за самостоятелна държава, се оказа невярна. Започнаха да се спрягат разни години като 432-ра, 218-та и още много други. Някои ексцентрици стигнаха дотам да обявяват, че български народ и държава е имало няколко века преди Рождество Христово.
Настъпи пълен хаос. По-голяма част от вече утвърдените истини в историята бяха тотално отречени. Установено беше, че от историческа гледна точка робство в класическия му вид не е съществувало. Стигна се дотам, че един президент на РБ на всеослушание обяви, че 500 години турците само са присъствали по българските земи, като мирно и тихо са си живеели с българите.
Защо Светия Синод отказва да канонизира Левски: Апостола не е убил никакво детеСветият Синод за пореден път отряза всенародното щение Дякон Васил Левски да бъде обявен за светец. …Feb 24 2019vijti.com
Къде останаха обаче набитите на кол отрязани глави на непокорните българи, къде останаха опожарените села и градове, къде останаха обезчестените и след това убити млади български момичета? Къде останаха ужасяващите разкази за българите, отказали да се потурчат, живи изгаряни в пещи и фурни, където преди това се е печал хляб? Какво ли биха казали по този въпрос Вазов, Каравелов, Захари Стоянов, Стоян Заимов и други очевидци и свидетели на по-голяма част от случилото се по това време.
Накрая Христо Ботев беше обявен за първи терорист в Европа заради завземането на кораба „Радецки“ и бе установено от твърде „достоверни“ източници, че Левски бил масон. Обругаването не подмина и много други революционни дейци, дали живота си за нова България.
Като се умориха да отричат всичко, което беше „достоверно установено”, се пристъпи към изопачаване на някои факти и това отново доведе до изкривяване на истината. В контекста на всичко написано дотук попадам случайно на статия от 10 май 2014 г., отпечатана във в. „24 часа“ под заглавие „Рецепта на чудотворния мехлем на Левски“ с автор заместник главния редактор на в. „168 часа“ Росен Янков.
На първо четене тази публикация ми се видя доста странна и реших да я прочета втори път, като „разфасовах“ детайлно на отделни части местата, които се оказаха една пълна нелепица.
Нека обаче да започна с малко предистория. В предаването на БНТ „Памет Българска“ с водещ Божидар Димитров през февруари 2003 г. когато се навършиха 130 години от обесването на Левски, в студиото беше поканен като гост Николай Хайтов. В един момент, когато водещият реши да смъкне Дякона от пиедестала на безсмъртието и да го покаже като един обикновен човек, той информира зрителите, че Левски е имал предпочитания към определени храни, че обичал да пее и даже имал любовници като един истински мъж.
Тук обаче Хайтов реагира моментално като заяви, че това не е истина, поради факта, че Апостола по време на Втората българска легия е бил спешно опериран в една белградска болница от апендицит или язва и до края на живота му раната не се е затворила, затова било необходимо вечер Дякона обилно да се мие с топла вода и да се маже със специален мехлем, препоръчан му от отец Матей Миткалото, и после стабилно да се бинтова.
Аз питам – коя жена ще легне в едно легло с мъж, опакован по този начин?! Дали обаче това е вярно, никой не се допита до историци, хирурзи, фитотерапевти, за да се разбере истината, а и най-малко авторът. Всички като папагали заграчиха нестройно – апендицит, язва, мехлеми, бинтове…
Граченето се поддържаше най-вече от известни левскиеведи – професори с претенции дълбоко да познават живота на Апостола. В този хор се включиха и други професори и доценти, не толкова вещи познавачи на Дякона. Към тях се присъединиха на олимпийския принцип, колкото да участват, разни дребни вълнисти папагалчета с „великото“ желание да пригласят на големите „ара-какадута“, но гласовете им така и останаха недочути.
Тук идва и статията на Росен Янков, който нищо не разбира от медицина и понятие си няма от фитотерапия и затова статията му гъмжи от лаически неистини до тлъсти нелепости. За да не бъда голословен, веднага започвам с разобличенията.
Истина първа: Както вече споменах, Левски бил опериран в белградска болница от апендицит или язва. Поради недобре направен шев след операцията се образувала фистула, от която изтичала гной и други секрети. Нека сега, вместо да изсмукваме от пръстите си разни неистини, да се обърнем към първоизточника на информацията по въпроса, а именно Христо Иванов – Големия.
Ето какво пише той в спомените си (Ще осъвременя определени изрази и думи, защото от старостилното писане те не се разбират, като същевременно ще се постарая да бъда близо до цитирания, б. а.): „Разболя се Левски и за малко да умре, но сполучихме и найдохме голям чиляк (човек), който ни намери особа (специална) къща. От една стая махнахме всите мебели, та я варосахме и напръскахме с отрова против насекоми. Викахме доктор, който рече, че болестта е много лоша и ще трябва голяма операция, при която болният може да умре от сърце.
Затова се наложи да търсим много добри доктори срещу достатъчно голямо заплащане. Намериха се двамина, на които рекох да пипат много внимателно, щото да не умре чиляка, а ако той умре, вместо пари ще получат куршум в главата. Те се заеха, че го разпраха (Христо Иванов – Големия не употребил думата срязаха, която е била в обръщение, а разпраха, което недвусмислено показва, че раната ще е била твърде голяма, нехарактерна за апендицит или язва, б. а.)”.
Големия чака повече от час и по нататък казва: „Не издържах твърде много и поисках да видя що става вътре. Изглежда, че баят съм ги уплашил докторите, та рекоха да си туря една манта, а на обувките да си сложа калцуни (в случая се касае за големи плетени терлици, б. а.). Като са пригласих, та влязох и видях Левски да лежи спокойно, беше леко зачервен и потен, но докторите казаха, че това е нормално и че операцията върви добре. Излязох от стаята по-спокоен“.
По-нататък съратникът на Апостола уточнява, че тез доктори били много добри, та стояли няколко дни и повече от пазарлъка, та го оздравили, след което си получили парите и си заминали по живо и здраво.
Нека сега да се обърнем към големия хирург по времето на Въздържанието проф. Парашкев Стоянов. Той казва следното: „Понеже не съм присъствал на операцията, не мога със сигурност да кажа за какво се касае, но от разказа на Христо Иванов – Големия се сещам, че може би става дума за някакъв абсцес или гнойник в стомаха“.
Това не ми беше достатъчно като диагноза и затова се обърнах за помощ към най-добрите коремни хирурзи във Великотърновската болница, за да уточним каква би могла да е евентуалната диагноза от гледна точка на съвременната хирургия.
Още от първия момент се отхвърли хипотезата, че става въпрос за апендицит или язва, защото бързо пресметнахме, че докато се намери голям човек да открие необходимата къща, докато определената стая се обработи в санитарно отношение, докато се намерят много добри доктори, ще са минали поне 5-6 дни и при силните болки на Левски, ако е имал апендицит или язва, е щяло да се получи перитонит или кръвоизлив. При това положение, докато докторите дойдат, Апостола ще е бил мъртъв.
Тогава по системата на елиминиране се стигна до диагнозата гнойно септично възпаление на коремната стена или същото възпалени вътре в корема. Нека сега си направим изводи от неистина първа: Левски не е бил опериран в белградска болница. Дякона не е страдал от язва или апендикс. Раната е затворена перфектно и не се образувала фистула и изтичане на гной.
Нека сега да оставим малко Дякона на спокойствие, защото авторът ни в клин ни в ръкав ни праща далеч от основната тема в тъй наречената от мен операция „чесън“. Тази авантюра ни вкарва щем-нещем в Неистина втора: Като антибиотик на следоперативното лечение на Дякона според „великият фитотерапевт“ бил използвал… чесън.
За по-голяма убедителност „билкарят“ ни пренася направо във времето на Суворов, когато чесънът се използвал масово под формата на „руски пеницилин“.
Като направих бърза справка установих, че този велик руски пълководец е водил активни бойни действия от 1756 г. до 1799 г. или точно 43 години. През това време се е бил на териториите на днешна Полша, Германия, Италия, Швеция, част от Франция или с други думи почти в цяла Европа, без да броим битките, водени в Русия. След него в определени моменти са вървели между 10 000 и 30 000 души войска. Колко ли чесън ще е бил необходим, за да бъдат спасени ранените му войници?! По всяка вероятност в лазаретите е имало назначени специални „чукачи“, които са мачкали чесъна и са го налагали върху раните на войниците.
От написаното дотук бих констатирал, че това е голяма нелепица, но ми се видя твърде меко казано, защото истинската дума е глупост. Родината на чесъна е Китай, Индия и Пакистан. Откъде толкова много чесън в Русия, та и в цяла Европа? Отговор нямам.
Ако обаче смятате, че историята с чесъна е свършила, дълбоко се лъжете. Авторът иска към добре сготвената според него гозба да добави щипка сол за по-голяма пикантност, но вместо това по по-грешка слага супена лъжица от тази подправка, при което направо е „пресолил манджата“.
Росен Янков съвсем авторитетно твърди, че в съветската армия по време на Втората световна война са използвали чесъна за по-бързо зарастване на раните, като за по-голяма убедителност вкарвали в състава на миришещия зеленчук понятието диалилов сулфит. „Великият химик и биолог“ Янков твърди, че този сулфит не бил добре проучен, но поради това, че през 1858 г. великият Луи Пастьор твърдял, че е отлично антибактериално средство и може да се използва за всичко. Не е добре проучено, но да се използва – това е.
Дълбоко уважавам Пастьор и ако имах възможност, щях да кажа, както и на неговия последовател Янков, че диалиловият сулфит е много полезно вещество, само има един съществен недостатък – съдържа се само в дивия чесън. Получава се нещо като онзи стар виц от времето на „социализъмът“, че сме пратили 10 000 компютъра за Япония, а то се оказало, че става въпрос не за компютри, а за компоти, които японците върнали, защото не отговаряли на техните държавни стандарти.
Тази история с чесъна започва много да намирисва, затова за да приключа с нея, ми се ще горещо да ви помоля – не използвайте чесъна за рани, защото се получават по-големи неприятности, отколкото можете да предположите!
Накрая ми се ще да спомена няколко добри думи за този зеленчук. Както в дивия, така и в облагородения се съдържа веществото алцин – мощен антиоксидант, който предпазва от сърдечни заболявания, като подобрява еластичността на кръвоносните съдове, намалява кръвното налягане и кръвната захар, изчиства черния дроб и чрез съдържащите се в него ензими води до по-бързо преработване на вредните вещества. От знанията ми по медицина мога да ви кажа, че чесънът е естествен стимулатор на имунната система и при епидемия яжте чесън колкото ви стомах държи.
Нека сега да направим обобщения от Неистина втора: Никога не налагайте счукан чесън върху външни рани. Използвайте го, само ако имате сърдечни проблеми и най-вече при грипни епидемии.
Дълго време оставихме Апостола да почива, докато се разхождахме из цяла Европа с тази миризлива историйка. Сега е време да вкараме в нашата статия един нов герой – моят любим йеромонах Матей Свещенопреображенски или както цяла България го знае – Миткалото.
Неудобно ми е да започна да пиша още от самото начало за него нелицеприятни работи, но Росен Янков сам вкара себе си и Миткалото в Неистина трета. Ще цитирам буквално: „Още като монах в Атон той създава вечен двигател, който работи с пясък”. И децата от детската градина знаят, че вечен двигател още никой по света не е измислил. Първо искам да уточня, че Миткалото никога не е бил Атонски монах. Той в качеството си на вече ръкоположен монах в друг манастир се е възползвал от богатата библиотека на обителта Атонска, за да попълни познанията си по механика, медицина, билколечение и други науки.
Имало е нещо, което Миткалото се е опитал да направи, но не е това, което „видният Миткаловед“, авторът на статията, предполага. Става въпрос за направата на вечно работеща мелница, задвижвана от приливите и отливите на морета. Цялото начинание на Атонския манастир струвало точно 11 000 лири.
Естествено опитът останал неосъществен. Игуменът на манастира бил твърде възрастен и болен още преди отиването на отец Матей в него, а после умира и поради този факт българският Леонардо да Винчи остава без покровител и се принудил по спешност да избяга с една лодка, след което се качва на кораб и преминава транзит покрай Гърция, за да се спре чак в Русия. Ясно е, че Янков не познава живота и изобретенията на Миткалото и пише нещо наизуст, следствие на което допуска детински грешки.
Понеже вече така или иначе вкарах в статията Преображенския монах, трябва да му дадем специална роля. Човекът се мъчи да я играе добре, но сценаристът му отново го вкарва в някакви измислици.
Така стигаме до Неистина четвърта. Отново ще започна с цитат от Росен Янков. „За да не дразни раната на Левски след операцията, Миткалото създава специален сапун с ниска калорийност“. По-голямо невежество не съм виждал и чувал. При правенето на сапун за втвърдител се използвала сода каустик, която моментално унищожава всички билки.
После следва „нов писък“ във фитотерапията – мехлем с калъчово биле, синапено семе и босилек. Съвсем явно е, че „великият билкар“ не знае какво представлява калъчевото биле и го поставя до босилека. Съставът на калъчевото биле е несъвместим с босилека, поради което рецептата е абсолютно невъзможна.
Друг е въпросът, че между тези билки може да се постави трета, неутрализираща и хармонизираща несъответствието на двете билки, но явно авторът не е специалист и не може да се сети за такова лечебно растение. Знам поне три билки, които да изиграят такава роля, но моята цел не е да правя поправки във вече сгрешени рецепти, а да докажа тяхната несъстоятелност. Обобщение към Неистина четвърта. Оказва се, че Янков не само няма елементарни познания по фитотерапия, което за кой ли път вече доказвам, но се оказва, че няма добри познания и по химия, поради което е „надрусал“ такъв невъзможен коктейл, който не става за нищо.
Читателю драги, ако си имал търпението да прочетеш статията дотук, ще те успокоя, като ти кажа, че с Неистина пета свършвам да се занимавам с неистините и ще започна да пиша за най-съществените неща, които всъщност са целта на този материал. И така, в карето под статията Янков отново допуска нелепа фитотерапевтична грешка като смесва невен със смрадлика. Две взаимно изключващи се билки. Отново може да се постави неутрализираща билка, но явно „нашият билкар“ много е бързал да запише рецептата и е пропуснал нещо.
Появява се мехлем, приличащ на сапун. Питам се, когато този мехлем е стоял в силяха (голям кожен колан) на Левски или в дисагите му през лятото при 28-30 градуса, какво ли се е случвало с него?
Изводът от Неистина пета е същият като при четвъртата. Когато нямаш познания по дадена тема, или попитай чичко Гугъл, или прочети необходимата литература по въпроса, или изобщо не пиши.
Стига дотук с неистини и нелепици. Време е да кажем истината по въпроса. За тази цел ще въведем и главния герой на тази статия. Той се казва йеромонах Неофит Калчев. Роден е на 12 май 1848 г. в с.Орешак, Троянско. Баба му и дядо му са били билкари и са започнали да учат малкото момче на билките от най-ранна възраст.
Научили го първо да познава лечебните растения, как да се берат, как да се сушат и когато поотраснал, са го запознали с това коя билка за какви болести се използва. И вече когато научил всичко това, го запознали кои с кои билки се комбинират, кои не се понасят и кои билки в различните рецепти играят неутрализираща и хармонизираща роля. В този рай за билките, какъвто е Троянският Балкан, това съвсем не било трудно.
През 1867 г. настъпва нов период в живота на Неофит. Той става послушник в Преображенския манастир. Стои две години като такъв и през 1869 г. е ръкоположен за дякон, а през следващата 1870 г. – за йеромонах.
Още с отиването си в манастира и през следващите три години той пригажда подходящо място, където съхранява преди това събраните билки и с разрешението на игумена на обителта започва да лекува монасите, а впоследствие и болните миряни, пристигнали там от различни места. При епизодичните си посещения в Преображенския манастир Миткалото вижда, че това момче е сериозно, прилежно, работливо, послушно и най-вече разбира много от билки и решава да го направи свой наследник. През декември 1870 г. отец Матей отново се връща в манастира.
Смъква от коня две големи дисаги, оставя ги в килията на Неофит, като му казва, че вътре в тях са всички негови писания за билките, а също така чертежи, рисунки, приспособления за различни технически съоръжения, за които вече 42-годишният Матей заявява, че са глупости и пропиляно на вятъра време, даже му подсказва, че ако иска, може да ги изгори. Това разбира се не става, поради което и до наши дни има запазени част от чертежите, плановете и рисунките на този „мечтател безумен“.
След това отецът моли Неофит, ако делото, за което се борят, един ден се осъществи, а него (Миткалото) вече го няма, нека напише една книга по народна медицина, в която може да спомене рецептите му.
Това става. Неофит Калчев написва книгата „Народен домашен лекар“, в която включва и рецепти на Миткалото, които са му харесали. Изданието има необичаен успех. Препечатва се и до наши дни, а последният тираж на заглавието е отпреди няколко години и е напълно изчерпан.
Нека сега се върнем отново в онази нощ, когато отец Калчев наследява отец Матей и да разберем какво става по-нататък. Миткалото се безпокои за здравето на Левски. Тук трябва да кажа, че Неофит е бил в течение на революционното движение, но не се включва пряко и активно в него. Та отчето много се тревожи за раната на Апостола от операцията, която не заздравява добре, въпреки мазилата и мехлемите.
Тогава Калчев предлага нов метод за лечение. Билките да се приемат през устата по малко прилагания до този момент метод, известен във фитотерапията като „мацарация“ или студено извличане на полезни вещества без варене или запарване.
Нека кажем по няколко думи за трите метода за лечение.
Първи метод: Билките се слагат в тенджера с вода, поставят се на гореща печка и се оставят до пълно завиране, след което престояват известно време според рецептата и съдът се снема от огъня. Билките се охлаждат, течността се прецежда и се пие пак според рецептата. Хубав метод, но известна част от полезното вещество в лечебните растения излиза под формата на пара още при варенето.
Втори метод: Тенджерата се оставя да заври с вода без да се поставят билките вътре. След затоплянето на течността до кипване съдът се маха от печката, като тогава се поставят билките до изстиването на водата. Отново следва прецеждане и пиене. Също хубав метод, но водата без топлина бързо изстива и част от полезните вещества от билката остават в нея.
Трети метод: Билките се нарязват на ситно, поставят се в подходящ съд, може и шише, заливат се със студена вода, престояват според рецептата, прецеждат се и си пият. Основен недостатък – част от полезните вещества не се разтварят, ако не се изчака срока съгласно рецептата. Понякога заради някои от съставките билките трябва да престоят до 12 часа. Основно предимство – могат да се приготвят в движение без печки, огън и тенджери.
Това, което е било нужно и на Левски. За да потвърдя написаното дотук, отново ще се позова на Христо Иванов – Големия. Ще цитирам дословно: „Той си носеше (Левски) едни бурени в дисагите и като слези от коня щъ ги натроши на дребно, докато са нагорчат и след това ги пиеше от едно шише с голямо нежелание, щот бяха много горчиви. Знаех имената на тез буренаци, но ги забравих. Шъ трябва да отида до Ловеч, там ги знаят“.
Тук искам да коригирам съществено Големия, защото той не е разбрал, по-скоро не е видял какво точно става. Левски би трябвало да е имал две шишета. Като слезе от коня нарязва билките на дребно, слага ги в шишето, налива вода и по този начин си осигурява билковата настойка за следващия ден. След това вади второто шише, което е приготвил от предишния ден, и пие от него.
След години питат народния лечител Петър Димков каква ще да е тази билка, която е пиел Апостола, и той, гадаейки точната рецепта, предлага, без да е много сигурен, че една от тях може да е била хайдушкото биле или както е разпространено сред народа – ранилист.
Нека кажем няколко думи за тази билка. Още през 63 г. пр. Хр. Антоний Муса – лекарят на император Август, твърди, че тя може да излекува 47 различни заболявания. Започвам изброяването, та докъдето стигна: главоболие и възпалени на лицевите нерви (фациалис); възпаление на бъбреците; при нервно изтощение и виене на свят, при епилепсия; атеросклероза; ревматизъм и жлъчни заболявания; подагра, радикулит и синузит; астма, кашлица и ухапване от влечуги; срещу паразити в стомаха; при слаба памет, като помощно средство при рак на гърдата и т. н.
Защо обаче билката се казва „хайдушко биле“? Защото счукани листа, леко сварени, се налагат като лапа върху рани за бързо заздравяване. Всички хайдути са имали задължително по една пунгийка (кожена торбичка) от тази билка. Тя е известна още от времето на Възраждането като едно от десетте най-лековити лечебни растения по българско. Още при изброяване на болестите, които лекува, осъзнах, че антисептичното действие на билката е едва на 19-о място, което породи известни съмнения, че не би могло само с нея да премине лечението.
Започнах да си блъскам главата и да търся начин да разреша проблема. Помогна ми мой приятел – стар психиатър, който през далечната 1969 г. с друга група лекари, милиционери и пожарникари, ги закарали до Преображенския манастир. Те имали за задача да открият вредни за държавата документи и на място да ги изгорят. Получило се грандиозно аутодафе и в бъркотията нашият доктор прибрал една книга, свил я на руло и я сложил в лекарската си чанта.
Връщайки се вкъщи, разгърнал изданието и с разочарование разбрал, че това са билкарски рецепти, които докторът омаловажил разбираемо защо – 6 години учил медицина и само един семестър фитотерапия, колкото да не е без нищо. Прехвърляйки страниците, му направило впечатление словосъчетанието „хайдушко биле“ и нищо повече. Като заговорихме каква ми е „грижата“, той каза, че може да ми помогне, защото нещо му се въртяло в главата.
Отидохме до тях, извади една книга от някакво мазе, разгърна я и онемях. Разкази, случки и билкови рецепти на Неофит Калчев и начини да налучка някои рецепти, които дотогава не са съществували. На 48 страница открих това, което търсех – продължението на разказа за лечението на Левски след студено извличане на полезните вещества от билките.
За ранилиста изобщо не става и дума за спор. Двамата свещеници са на еднакво мнение и билката се приема, както сега се казва, „още на първо четене“. Започва спор кое лечебно растение да се използва за подсилване на антисептичния ефект. Миткалото предлага широколистия жиловлек, докато Калчев предпочита сухите корени на черния оман. Тук и двамата се сещат, че след по дълга употреба той има леко токсичен ефект, като може да се получи главоболие, виене на свят и др.
Понеже до този момент тази билка и двамата не са я използвали, решили да я приложат върху себе си. Миткалото реже по-едри шайби, а Калчев по-дребни. След съответната студена обработка започват да пият от нея. На третия ден Миткалото получава леки болки в стомаха. Неофит пие билката още два дни и нищо не му става. Решават в една кожена торбичка да нарежат тридесет парчета по мярката на Калчев и да я дават на Левски за през първия месец. След това, ако няма проблем, билката ще се пие още четири месеца, след което следва едно прекъсване от 20 дни и при необходимост лечението продължава с нея.
За първи път описание на тази билка дава легендарният лечител от древността Авицена.
Той казва, че черният оман е универсално средство за зарастване на кости, меки тъкани и рани. Билката според древния лечител е сред десетте най-лековити лечебни растения по света. Като кръвоспиращо средство Неофит предлага белия равнец и Миткалото веднага се съгласява. Той неслучайно се нарича „мъжка билка“, защото войниците по време на войните са я носили със себе си както ранилиста, защото имала свойството да спира както вътрешни, така и външни кръвоизливи, а проявявала и болкоуспокояващ ефект.
Като погледнали дотук рецептата, стигнали до извода, че не стига, че ще е горчива, но и ще мирише твърде лошо, затова взели решение да сложат една билка за благоухание. Миткалото предложил липов цвят, но Неофит не се съгласил и настоял това да е индришето, което се намира във всяка къща през цялата година. След разразилия се разгорещен спор най-накрая надделял здравият разум и се възприело становището настойката да се ароматизира с индришето.
Когато вече рецептата е сглобена, Миткалото я носи на Левски и той започва да я пие с отвращение, защото наистина била много горчива. През април 1871 г. Дякона пише писмо до Неофит Калчев, в което казва: „Брате Неофите, тъз горичилка, дето ми я дадохте с Матея, май щъ свърши работа, щото туй дето го имах, вече го няма. Обади ми се кога шъ свърши тъз теглилка, щото имам и други важни даятелности“. Калчев веднага му отговаря само с едно изречение: „Шъ пииш бурените до нова година и после шъ додиш в манастира да та видя и тогаз шъ решим какви шъ ги вършим от после“.
През месец януари 1872 г. Левски тайно посещава Преображенския манастир. „Доктора“ както са започнали вече да наричат отец Калчев, преглежда раната на Апостола, остава доволен и му казва: „Сега шъ отидеш в един „Баш хамам“ (истинска голяма турска баня, б. а.) шъ стоиш в топлата вода 1 час, след туй шъ вземеш чист бял чаршаф и увит в него шъ стоиш половин час, след което шъ гледаш дъл ша има кърваво петно на чаршафа. Ако има, шъ си обличеш дрехи и шъ гледаш седем дена дали шъ има нещо. Ако няма, благодариш на Бога и хвърляш буренаците“.
На изпроводяк Левски иска нещо да остави за спомен на своя изцерител. Неофит казва, че единственият мерак, които има, е да нарисува Дякона, но той решително отказва поради опасенията, че достатъчно негови портрети и рисунки има вече в турските ръце. За да не го разочарова обаче, го утешава с думите, че ако делото, за което се борят, стане и той остане жив, ще дойде в манастира и цял ден ще стои при него да го рисува. Ако обаче това не стане, да нарисува една рисунка от снимките, които може би ще останат, когато ще дойдат и по-добри дни.
На тръгване Апостола настоява все пак да остави нещо от себе си и му дава едно чакмаче, (малко кожена торбичка, в която има камъче от кремък с едно сплескано желязце, в което влизат трите пръста на дясната ръка. С лявата се държи кремъка с едно парченце праханка. При замах отгоре надолу между камъчето се получава искра, която запалва праханката и се получава огън, б. а.). Модата на „драсни пали клечицата“ не била дълбоко навлязла в бита на българите. Този подарък за спомен остава да съществува, докато отецът е жив, след което изчезва.
След 10-12 дни Неофит Калчев получава тайна бележка само с едно изречение, в което пише „Хвала на Бога и на двама ви с Миткалото, най-после се отървах от тази поразия“.
От тази поразия добре, но както знаем, са го следвали къде по-големи поразии, докато се стигне до фаталния край и Левски увисва на бесилото край София на 6 февруари (стар стил) 1873 г.
Както вече споменахме, след Освобождението Неофит Калчев издава книгата „Народен домашен лекар“, в която помества свои проверени рецепти и тези на Миткалото, които са му вършили добра работа. Към края на този сборник с рецепти и други здравни поучения той помества и своя рисунка на Левски, правена по фотография на Апостола, както са се били уговорили. Самата рисунка е прилично нарисувана и има сходство със снимката.
Художникът е разделил белия лист на 99 квадрата за свое улеснение. Използвал е онази общоизвестна снимка на Апостола с малките тесни вратовръзчици, които били модни по това време. Рисунката беше преснимана на циклостил и в много лошо състояние. Това наложи един известен търновски художник да я ретушира.
Нека кажем още няколко думи за Неофит Калчев – този незаслужено забравен родолюбец и лечител. След Освобождението, поради липса на учители, игуменът на манастира му налага послушание (дава му църковна заповед) да напусне манастира без да снема расото и да замине по търновските села да учи децата на четмо и писмо. Дълго време той добросъвестно изпълнява послушанието си, даже хората започнали да го наричат „Стария даскал“.
След 1920 г., вече в напреднала възраст, отново се завръща в Преображенския манастир и през 1928 г. умира в него. Погребват го с големи почести и досега паметникът му се поддържа в добро състояние.
Източник: десант
За първи път показаха едно от скривалищата на Васил Левски: В груб и неподправен вид то още пази тайните на АпостолаЗа първи път във Велико Търново показаха едно от тайните скривалища на Васил Левски. То се намира в …Feb 19 2019vijti.com
