През лятото на 2024 г. българският преход официално завърши. Ахмед Доган напусна Сараите тихомълком на задната седалка като онодена абитуриентка на утрото след бала. В БСП са останали двама-трима дебели селяндури, които нямат пари да си платят тока и водата. СДС еволюира в дамско-пенсионерското крило на ГЕРБ. Кире Либерало отдавна умря. Само Йоло Денев още обикаля жълтите павета с торбичка от „Кауфланд“ да строи нова България.
Българската политическа система така и не успя да надживее периода си на нестабилни, „номенклатурни“ и ситуационни партии, да избяга от образа на преходните структури и да се превърне в постоянен фактор на консолидиращата се демокрация. Сбогом, деребеи, сбогом, социалисти, почивайте в мир при БББ, ББЦ, РЗС, НФСБ и останалите знайни и незнайни временни чудеса на политическата конюнктура.
Както се родиха, така и си отидоха емблемите на Прехода и това е резултат от начина, по който бяха родени. Политическите субекти у нас се спускат отгоре-надолу, а не са продукт на гражданското общество. Дали ще са създадени в някой задимен бар от Ахмед, Юнал и Кадир, или изфабрикувани от Александър Лилов във вмирисания му на късен марксизъм кабинет в БАН, посоката винаги е била една – от главата към електората.
Контролираният от Държавна сигурност разпад на комунистическата бутафория в България така и не беше извършен под натиска на разгневената тълпа. Той премина тихичко, безкръвно и спокойно, направо путьовски, ако предпочитате, между две кафенца на дъртите ченгета от Шесто. Спорадичността и неорганизираността на масовите движения доведоха до това, че политическите партии носеха ангажимент не към хората на улицата, а към олигархични икономически кръгове и бюрократичната държавна администрация.
Ако мога да цитирам правешкия мъдрец Тодор, партиите на Прехода бяха „едни недоносчета“. А гражданското общество така и не успя да се оформи като източник за натиск върху тях. Псуването под мустак пред телевизора на дамаджана ракия така и не позволи на електората да осъществи контрол върху избраниците си с изключение на няколко моментни избухвания като през зимата на 1997 г., през 2014-а и 2020-а.
Партиите на прехода успешно успяха да се окопаят, като се уповават на една тънка прослойка от свои активисти и контролиращите ги „деребеи“ – доста точно попълнение в политическия ни речник от Делян Пеевски, което съвсем не се ограничава в рамките на ДПС. Само че въпросната самозахранваща се структура далеч надхвърли своя срок на обществена годност.
Големият въпрос сега е с какво ще заменим отишлите си вехти войводи от миналия век. Дали ще позволим партийният строеж отново да се извършва от върха към основите, или ще излъчим читави лидери сред гражданското общество. Само че не амбициозни ромчета от „Максуда“ и затлъстели подполковници, а личности с качества, визия и мотивация за генериране на реален политически растеж. Първата крачка е само след месец и нещо.
