Зомбори и Бабинова: Вечер в кухнята се ядосваме, че сме разделено общество във фрикасе от несигурност
CV: Владимир Зомбори е роден на 3 юли 1988 г. в Пловдив. Фамилията му се произнася с ударение на първото „о“ и идва от прадядо му, дошъл в България от Австро-Унгария като придворен сладкар на цар Фердинанд. Имал е три сладкарници в София. От 2011 г. е в трупата на Малък градски театър „Зад канала“.
Весела Бабинова е родена в София на 30 август 1989 г. През 2013 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“ в класа на проф. Пламен Марков.
Двамата имат една дъщеря – Йоана.
Акценти от интервюто:
- Личният ни свят е много крехко и ранимо нещо. Затова трябва да се внимава какво споделяш в социалните мрежи – те предлагат лесен каталог от хора, но и много лъжа
- Когато се обичат, хората могат да преминат през всичко
- Бабинова: Йоана, като каже “мамо” сутрин – това е най-хубавото, което ми се случва
- Зомбори: Дава ми надежда, че колкото и да сме несигурни един в друг, в крайна сметка имаме сърца
– Г-н Зомбори, тази година сте носител и на наградата “Златно перо”. Какво е това отличие за вас?
– Знам, че тази награда се дава вече 20 години на много стойностни хора с дълбок принос към българската култура и изкуство. И аз съм много щастлив, че погледът на журито се е обърнал към моята работа. Надявам се да е заслужена и да продължа в тази посока. Благодаря за признанието.
– Честита победа и в предаването “Като две капки вода”! Кой беше най-трудният образ за имитация?
– Последният. Освен факта, че Фреди Меркюри е легендарен, неповторим изпълнител и човек, бях пред 11-хилядна публика в огромна зала и над 1 млн. зрители пред екраните. Невероятна отговорност, изключителен стрес и много висока песен за пеене.
– През цялото време ли усещахте стрес и напрежение по време на подготовката?
– За финала – да. Бях напрегнат, тъй като бях последен от участниците. Това е най-лошото, защото на другите им минава и стават зрители на цялото шоу, а аз трябваше до последно да задържа топката и наистина беше много сложно като настройка на ума.
– А как ви се отрази цялото предаване?
– По най-благоприятния начин. Разбира се, даде ми популярност, това внимание от хората, оценката им на труда ми. Наистина съм много щастлив от това участие и от начина, по който се стекоха нещата.
– А може ли да се сравни с участието ви на театралната сцена?
– Би могло да се сравни по различни фактори, но сцената на предаването е много различна. Не само че ми дава по-различен тип емоция, ами изисква и по-различна настройка от мен като артист.
– Весела, очаквахте ли той да се справя толкова добре?
– Да, очаквах да се справя много добре. Познавам го много отдавна, още преди да сме заедно, поне пет години назад сме били приятели, бяхме в обща компания, излизали сме заедно, играли сме заедно в не едно и две представления. За мен това не беше изненада. По-скоро съм много възхитена от кондицията, в която беше през цялото време, и от начина, по който се справя с всяко едно предизвикателство. За мен това е по-сложно – психологическата настройка и това да задържиш концентрация в теб минути преди изпълнението и в самото изпълнение. Още по-сложно е, когато е на живо. Ако се объркаш, никой няма да ти каже: “Добре, хайде отначало”.
– Притеснявахте ли се, докато го гледате?
– Да, много. Повече като зрител. Ако бях на негово място, може би нямаше да съм чак толкова притеснена. Мислех си колко ли той се вълнува, какво ли е в неговата глава, за кой момент се притеснява най-много. Моето вълнение беше умножено по две. Но знаех, че ще се справи.
– По-критични сте към себе си или един към друг?
Бабинова: Аз съм мнoго критична към него, но съм два пъти повече към себе си. Вече към неприятното отива даже.
Зомбори: И аз също към себе си.
– В неговата работа го критикувате или окуражавате повече, г-жо Бабинова?
Бабинова: Не го наричам критика, а обратна връзка. Окуражавам го за нещата, които приема да работи. Когато на един от двамата му предложат филм, сериал, винаги коментираме дали е хубаво като текст, какви са колегите, има ли смисъл да го правиш и ако да, какъв. Ако някой от нас се е съгласил за нещо, си даваме сила. Особено в случая с “Капките” той имаше нужда от подкрепата на цялото семейство. Това е огромна отговорност. Той от самото начало даде висока заявка и публиката не е доволна, ако на някое изпълнение се представиш по-зле. Критикуваме се, но за някакви дребни неща.
Зомбори: По-детайлни. Това е предимството да работим едно и също нещо. Така може адекватно да си даваме съвети как може нещо да се направи по-добре. Нямаме притеснения да си го споделим. Не е като да кажеш на някой колега. Както се казва: Лошата дума е спестена, добрата никога за труда на колегата. Ние сме много повече от колеги и затова го правим, доста ни помага.
– А има ли прилики в актьорската ви игра?
Бабинова: Ние сме доста различни. Колкото си приличаме, толкова и нямаме общо като натюрел. И двамата сме много експресивни.
Зомбори: Може би вкусът към нещата определя начина на игра. Харесваме да гледаме определен стил и актьорско присъствие и се опитваме да бъдем по този начин. Но споделяме еднаква чувствителност, която определя как присъстваш на сцената.
– Весела, с моноспектакъла ви “Пистолет в торнадо” спечелихте “Икар” за главна женска роля. Каква е тази награда за артиста?
– Бях много щастлива, когато ме номинираха, защото процесът не беше дълъг, но беше труден. Имах огромни притеснения какво ще стане накрая, тъй като за първи път съм сама на сцената. За разлика от много колеги, които в тази форма се чувстват много добре, знаят, че не разчитат на друг, а само на себе си. Мен това ме плашеше. Изпадах в кризи и паника как ще се случат нещата. Често актьорите казваме: “Това е огромно предизвикателство”, но в случая наистина беше огромно предизвикателство. Защото да разчиташ само на себе си, невинаги означава, че е най-сигурното. Но това беше толкова различно от всичко, което съм правила досега. Гордея се, че преодолях психологическия момент, не толкова какво и как играя, дали е добре или не. По-скоро, че си казах: “Това е много трудно за мен, много ме е страх, звучи ужасяващо да си сам на сцената, обаче ще опитам и каквото стане”. Човек трябва да е готов да не се получи.
– Има ли момент, когато актьорът се чувства наистина готов да излезе сам на сцената пред цялата публика?
Бабинова: В 19, 05 ч никой не те пита. Казват ти “начало” и излизаш. Невинаги си казвам, че всичко ще мине страхотно, отвътре ми е притеснено, не знам къде съм, но се намамваш да си готов. Около 400 човека публика не се интересуват дали си в правилната кондиция. Не, дошли са и те чакат да почнеш. Колкото до наградата, съм много благодарна, защото това е оценка на моя труд. Това, че е бил забелязан.
– Вашата героиня предава всичко, което ѝ се случва, в социалните мрежи. Вие какво мислите за това непрекъснато показване? Нужно ли е?
Зомбори: Мисля, че социалните мрежи са част от еволюцията в общуването на хората, която е неизбежна. Безспорно това е нещо, което огромна част от хората правят и до голяма степен определя днешния ден.
Бабинова: Как те възприемат хората по-скоро. Аз съм 50/50 в това отношение. Споделям някакви неща, които са смешки, глупотевини, които хората възприемат като разтуха за деня си. Но да седна да обяснявам какво ще готвя, каква чанта съм купила, да си снимам детето как му правя косата за градина… Не е моето. Дълго време се бунтувах срещу такива неща, после си казах, че никой не се интересува и приех, че едни хора избират да споделят такава информация в профила си, други не. За мен това е нещо, което по-скоро ми взима. Не ми е приятно абсолютно всичко да се знае за мен и за него.
Зомбори: Това е един нов инструмент на общуване и просто зависи в чии ръце е и как се използва. С каквото и да се прекали, не е добре. Човек трябва да бъде внимателен. Личният ни свят е много крехко и ранимо нещо. Затова трябва да се внимава какво споделяш.
– За първи път играете семейство в спектакъла “Заклеваш ли се в децата”. Кога усетихте, че дойде моментът да играете в общо представление? Имахте ли колебания?
Бабинова: Сега за първи път същински си партнираме, преди почти не сме имали такава възможност, просто участвахме в представления. Сега имаме повече възможност да се опознаем като партньори, професионалисти. Не сме имали колебания, защото Захари Бахаров ни даде тази пиеса, а ние вече познавахме авторката. По нейната пиеса играят Теодора Духовникова и Захари Бахаров в “Това не го казвай”. Вече я бяхме гледали. Хареса ни стилът на писане, жанрът, който е подобен на нашата пиеса. Това, че за първи път можеше да играем същински заедно, ме спечели. Отделно, че има чувство за хумор. Срещата с млади колеги също беше шанс.
Зомбори: Много компоненти, заради които не сме имали колебания.
Бабинова: Крис Шарков е режисьор, целият екип, който работи върху пиесата, е добър, текстът също.
– Вие за какво бихте се заклели в детето си?
Бабинова: За нищо! Никога не бих се заклела в Йоана за нищо, дори да е истина. Не сме суеверни, но аз няма да го правя по никакъв повод.
Зомбори: Когато си стигнал до такъв тип тежки клетви, значи си изпаднал в някаква много крайна и сложна ситуация. Като удавник за сламка си.
Бабинова: Не може да се кълнеш в живи хора, особено в детето си. Това е смешното, когато излезе, че ще има премиера, имаше много хора, които реагираха с ужас. Бяха много възмутени.
Зомбори: Заклеване най-много в себе си. Себе си да сложиш на везна, на риск. Има патетика освен всичко друго това заклеване. Колкото и сериозно да звучи, има някаква несериозност.
– Какво трябва да се промени в актьорската среда?
Бабинова: Ако имате към два часа, мога да ви кажа. Толкова много неща са. Имам усещане, че последните години дъвчем едно и също. Не знам дали не ми омръзна да го говорим този разговор. То е като борба с вятърните мелници, защото едни хора казваме какво трябва да се случи и какво от това? Нищо. Ето че пак си задаваме този въпрос. Много неща не са добре за театър и кино. Едното, което доста ми липсва, е, че нямаме добър синдикат. Група от хора, които да си кажем, че при различни условия от условията Х ние няма да работим. Не само финансови, а и условия на работа, часовете ангажименти. Ние сме много. Финансова несигурност цари навсякъде, всеки е готов на всичко, става фрикасе от несигурност, кофти условия, всеки си прави каквото иска. Виждам в годините, че не само не се подобряват, а точно обратното – нещата стават все по-зле. Ние, актьорите, нямаме сигурност, не си знаем правата, как да ги защитаваме, подписваме хвърчащи договори. Не само актьорите, хората по принцип не си знаят правата и това у нас е често срещан проблем.
Зомбори: Освен че не си знаем правата, нямаме усещане за общност. Дали ще е актьорска гилдия, дали ще е със съседите в кооперацията, в която живееш. Това не знам на какво се дължи, може би е последствие от десетки неща, които са се случили в годините. Ние сме много разделени като общество. Това рефлектира във всяка една малка коалиция. От една страна, хората нямат опит как да се държат един с друг, а и не вярват, че когато сме заедно, може да постигнем много повече. Карат го ден за ден, всеки за себе си. И затова генерално нещата изглеждат така – за възможности за реализация, за по-добър живот, по-добра комуникация, за доверието между нас. Всичко е много разклатено. Това е най-голямата слабост на обществото. Така ставаш уязвим и всеки може да ти дърпа конците отляво и отдясно. Няма за кого да се хванеш, а ако се хванеш сам за себе си, пак могат да те вдигнат във въздуха, трябва някой да те държи долу. Не знам как ще се оправи. Ще продължи много дълго време, трябва да направим поне първата крачка.
– А вие за какво най-често се ядосвате?
Зомбори: За липсата на общност, за липсата на доверие. Това е основата, а като я няма, всичко е временно, несигурно, летливо.
Бабинова: Да, и аз за същото. Винаги си имаме едни такива разговори, които обикновено се провеждат в кухнята, когато малката вече спи. Тогава започваме да си говорим за работата, за деня, за някои процеси. Много пъти се стига до този разговор, в който единият е седнал на масата, другият разпалено ръкомаха. Но това е положението засега.
– Помисляли ли сте си да живеете извън България?
Зомбори: Минавало ми е през ума да напусна страната, но не мисля, че ще се чувствам по-щастлив другаде. Със спецификата на нашата професия не стига само да знаеш добре един език, трябва да си живял в това общество, за да играеш на един език с него. Да знаеш сленг на поведение – комплексно и сложно е. Стрес е да направиш огромната крачка да отидеш някъде и да правиш същото, защото аз много трудно бих се разделил с това да съм актьор. Може би това ме е задържало в България, не съм бил готов да го поема този риск или не съм имал толкова голяма причина, сериозен проблем да избягам. Това е бягство в търсене на щастието.
Бабинова: Възприемам нещата 50 на 50. Не съм от тези, които тръгват към терминал 2, защото това леко ме дразни. Не вярвам, че това ще ти реши проблема. Отиваш същият човек просто на друго място. И невинаги означава, че там само теб чакат с червения килим. По-скоро си представям, че в днешно време има възможност да правиш нещо извън България. Представям си, че живот и здраве, ще имаме такива възможности и такова бягство за кратко даже би се отразило добре. Отиваш за малко, снимаш, след това се връщаш, не означава, че трябва да живееш там. Не сме мислили “да се махаме от тука”. Това, с което се занимаваме, може да даде нещо в България.
– А какви бяха трудностите ви в началото на актьорската професия?
Зомбори: Мисля, че във всяка професия има трудности в началото. Всеки човек в началото на кариерата си трябва да изтърпи лишения, недооцененост, компромиси със себе си в името на това в един момент да попадне сред верните хора на правилното място, за да докаже това, на което е способен. Ако човек е последователен, вярва в себе си, рано или късно ще дойде моментът, в който ще бъде забелязан.
– Конкретно всеки млад актьор какво трябва да изтърпи в началото?
Зомбори: Приемствеността е много важно нещо в нашата професия.
Бабинова: Да, ама ние сме имали късмет в театър “Зад канала”.
Зомбори: Въпрос на късмет е да попаднеш сред колеги, които имат опит и те приемат, дават ти съвет, без да гледат от високо. Важно е да има приемственост, защото е много деликатна нашата работа, работим с психиката и душевността си. Много е важно, когато излезеш на сцената, да имаш доверие на човека отсреща, да му се разкриеш.
Бабинова: И спокойствие също. Ако нещо се обърка, да знаеш, че наистина сте партньори. При нас в “Зад канала” беше така, радваме се на страхотна трупа и не съм се чувствала встрани. Напротив, колегите са ни прегръщали и буквално, и преносно във всеки един процес.
Зомбори: Това са хора, на чиято работа сме се възхищавали през годините. В нашата професия завършваш, но цялото обучение е безкрайно. То е път към теб самия – опознаване на вътрешния ти свят с всичките му предимства и недостатъци.
– А какви са трудностите ви в живота?
Бабинова: Имало е най-различни. Трудности в различието на характерите. Ние с него сме подобни като хора, но и много различни едновременно. Бързо сме се напаснали един към друг, не е имало тежък период на съвпадане. Не са били кой знае какви трудности. Всичко е било приятно като процес. Имало е други неща, за които с гордост мога да кажа, че сме ги преодолели.
Зомбори: Когато се обичат хората, могат да преминат през всичко. Но любовта не ги предпазва от това да ги връхлитат най-различни неща, през които трябва да минат.
Бабинова: Има разбиране, че като стане трудно, много хора си казват: “Това не е моят човек”. Не, това може да си е твоят човек, но не може всичко да е страхотно през цялото време. Наложено е от социалните медии, че всичко е прекрасно. Не, не е така.
Зомбори: Не е само това. Едно от най-лошите неща, които социалните мрежи предлагат на човек, е безкраен каталог от хора. Ако аз реша да се разделя с човека до мен, има още 20 варианта. Хора, които веднага ще ме приемат. Това не е вярно, абсолютна лъжа е. Хората напоследък се разделят за щяло и нещяло, знаейки че някой им е лайкнал 9 поредни снимки и това означава, че утре ще излезем на кафе, а вдругиден вече сме заедно, а после ще имаме дете. Това не е така. Затова да си натискат парцалите понякога и да знаят, че има горчивини и разочарование, но това не означава, че човекът не ви обича и че той не държи на вас. Точно обратното – трябва да се хванете един за друг, а не веднага да му казвате “чао”.
Бабинова: Като приказката с обувките от едно време е. Когато ти се скъса, не отиваш веднага да купуваш нова. Отиваш на обущар, закърпваш я малко и пак си я слагаш.
Зомбори: Просто много евтини обувки се предлагат навсякъде и хората бързат да ги сменят.
– А случвало ли ви се е нещо хубаво напоследък, което ви е направило добро впечатление?
Бабинова: Йоана, като каже “мамо” сутрин. Това е най-хубавото, което ми се случва. “Мамо, обичам те” – на мен това ми е достатъчно, нищо чак толкова не искам в тоя живот. Това са нещата, които могат да ме извадят от всяко кофти настроение. На пръв поглед дребни, но най-важни.
Зомбори: Добро впечатление ми направи покрай предаването и тези много хора, които ми пишеха с най-различни проблеми, основно здравословни, за помощ чрез дарения. Случаят с малката Амая, който за съжаление, не завърши добре, но въпреки изхода бях много развълнуван от хората, които успяха в много кратък период да съберат три пъти повече пари, отколкото бяха нужни. Дава ми надежда, че колкото и да сме несигурни един в друг, в крайна сметка имаме сърца. Бихме могли да направим заедно добро един за друг. Това е напредък за всички нас.
