Актрисата и певица Милица Гладнишка: Моят свят е смел, мистичен и леко психо

Нейните стихии са сцената – музикална и театрална, и позитивната съзидателна енергия. Тя е дръзка и смела, обича предизвикателствата в изкуството и в живота. Тя може да пее на десет езика, сред които и на трудните за българите китайски и унгарски. Обожава филмовата музика и джаза, интересува се от история, археология, от древни и извънземни цивилизации, предизвиква интелекта си като участва в телевизионни игри за умни хора. Чувството й за хумор пък може да разсмее и най-големите песимисти. Тя е Милица Гладнишка – една от най-магнетичните и талантливи актриси и певици в България.

Възпитаник е на НАТФИЗ, където завършва „Актьорско майсторство за куклен театър“. Има успешна кариера в театъра, на музикалната сцена, в телевизията като водещ или участник в различни предавания и риалити формати, в телевизионни сериали и в киното.

Най-новите й професионални предизвикателства са свързани с няколко музикални проекта – с предстоящия на 15 март в Sofia Live Club концерт на „Лисицата и Котараците“, вдъхновен от любими книги и на музикалния спектакъл „Мелофобия“, който се завръща на софийска сцена в кино „Люмиер“ на 19 април. Наскоро огнената певица и актриса се завърна и на сцената на Музикалния театър в мюзикъла „Целуни ме, Кейт”. След месец й предстои и изява във Варненската опера в мюзикъла „Дух“. И както самата Милица Гладнишка сподели пред Lupa.bg тази година я очакват пет премиери. 

– Милица, как се чувстваш в женския месец и с какво те зарежда март?

– Март е месецът, в който всичко избуява със страшна сила. Ако дотогава някоя пчеличка се е посъбудила или някое кокиче е израснало, то през март вече всичко гръмва. И няма значение дали през април ще вали сняг. Край, стартът е даден и започва новият живот. Така се чувствам и аз, въпреки че не съм имала почивка, нито през януари, нито през февруари.

През февруари изкарахме премиера на „Целуни ме, Кейт” в Музикалния театър, а веднага след това започнахме подготовката за концерта „Лисицата и Котараците” на 15 март в Sofia Live Club. Междувременно имах турне с музикалния проект „ABBA Symphonie“ заедно с Люси Дяковска и Плевенската филхармония, както и първи репетиции за мюзикъла „Дух” с Варненската опера, който ще излезе на 5 и 6 април. През това време гостувахме във Варна със спектакъла „Мелофобия”. Варненци ни посрещнаха страхотно. Беше препълнено, сложиха и допълнителни столове.

– Празнуваш ли 8 март и обичаш ли да ти подаряват цветя специално на този празник?

– Обичам празниците, но за мен те не съществуват, защото нито имам почивни дни, като обикновените хора, а и по празниците работя, като изключим Коледа и Нова година. Обичам да получавам цветя по всяко време. 8 март вероятно ще премине в репетиции и после може да се почерпим нещо, да получа някой букет. Някак си нямаме време за празници. Времето препуска, но от друга страна е страхотно. Тази година може би ще имам една, две, три, четири, пет премиери.

Милица Гладнишка в мюзикъла „Целуни ме, Кейт!“ на сцената на Музикалния театър

– Само преди дни ти се завърна на сцената на Музикалния театър в „Целуни ме, Кейт!” в двойната роля на Лили Ванеси и на Кейт. С какво те предизвика тази роля и какво ти беше интересно в нея?

– Това е мюзикълът, награждаван с много награди „Тони”, истински хит на Бродуей. Музиката на Коул Портър е страхотна. Директорът на Музикалния театър Еделина Кънева ме покани още преди една година да вляза в ролята, но тогава не можех поради здравословни причини. И първата премиера я изкараха с Кръстина Кокорска, която е феноменална певица и се справи великолепно. Тази година влязох и аз.

Екипът, с който работя – певци и актьори са невероятни. Истинско удоволствие е да играеш с Марчо Апостолов, който е в главната роля. Много добре си партнираме с него. Той има страхотно чувство за хумор, усет за момента – кога да е по-събран, кога да е по-разхвърлян. Марчо е смел, дори дързък в ролята си. Човек с изключително въображение и великолепен глас. Страхотен партньор. Има много колеги, които са изумителни – и млади хора, прекрасни танцьори и певци, и актьори.

Еделина Кънева е решила да вкара с ритник живот в този театър и да извади качествените хора. Няма значение, че пееш в хора – тя те забелязва, пробва те, дава ти роля, дава ти шанс и после не те пуска. Оркестърът свири великолепно под диригентството на Дориан Молхов. Наистина изключителна комбинация и изключителен състав. И за мен е голямо удоволствие.

Ролята е много разнообразна, минава във всякакви състояния, играеш две различни героини, които са в конфликт и този конфликт се пречупва през ролята на Шекспировата ти героиня. Много е интересно и е предизвикателство. Още повече, че през целия репетиционен период, който беше изключително кратък – две седмици, аз бях болна и накрая два дни преди премиерата бях в спешното на системи. Такова нещо не ми се беше случвало. За мен беше много интересно какво ще се случи накрая. В деня на премиерата бях абсолютно спокойна, нямах дори сценична треска. Не знам на какво се дължи това (смее се).

– Радвам се, че всичко е завършило благополучно. Може би си била предварително заредена с енергия и любов и това ти е дало сили да се възстановиш бързо за премиерата ти.

– Бях сигурна в партньорите си, бях сигурна, че всеки от тях ще ми помага да премина. Защото аз не бях репетирала нито веднъж на сцена с декори, осветление, костюми и само по техни описания гадаех кой декор къде е, откъде идвам в даден момент. Колегите ми наистина са страхотни.

– Вие, актьорите, имате богато въображение.

– Добре тренирани кучета сме. (смее се)

– Ти самата си споделяла, че освен актриса и певица, се налага да бъдеш и продуцент, и гардеробиер, и гримьор, и реквизитор, както в случая със спектакъла „Мелофобия”. Има ли роля, която е трудна за теб в живота?

– Аз съм много зле в търговската част. Обикновено за проектите, които продуцирам, не мога да осигуря средства от спонсори и отиват всичките ми спестявания. Дълго време не получавам никакви хонорари, за да има за колегите и в крайна сметка е пълно фиаско откъм финансов аспект. След което вече започва да се вдига представлението, но така или иначе минават години преди да си върна вложенията. И така е всеки път, не ме бива в тази работа.

Не мога да намеря човек, който да е добър мениджър, продуцент, импресарио и аз трябва да върша тази работа заедно с писане на музика, заедно с актьорската и певческата работа, с логистиката и организацията на репетициите – в търсене на места за репетиции. Това ме побърква. Не мога да се концентрирам само в творческата част, а и не съм много силна в другите. Все пак това си е отделен талант и сериозна професия.

Това са нещата, които ме спират, досаждат ми, тревожат ме, напрягат ме, но няма как, нашият свят е такъв. Ако искаш да изкараш твоя идея трябва да си двигателят, трябва да наблюдаваш всички, да вършиш цялата работа, да търсиш хора, на които да я повериш. И като не става трябва ти да я вършиш.

Милица е капитан на „женския“ отбор в предаването „Кой да знае?“, в което си партнира с водещия Александър Кадиев и с капитана на „мъжкия“ тим Христо Пъдев

– Ти си капитан на един от двата отбора в предаването „Кой да знае?“ по Би Ти Ви. Чувстваш ли се като капитан и в житейския кораб в определени ситуации?

– Налага ми се. Аз не искам да съм ръководител, но ми се налага. Това ми е досадното. Обичам да играя наравно, всички да участваме, да предлагаме взаимно идеи. Нямам его, така че на всяка цена да налагам моите идеи и затова търся хора, които са равностойни по талант, въображение, отговорност и доста често ги намирам. И заради това се получават тези проекти, защото аз сама няма да мога да направя нищо. Затова нямам и моноспектакли, винаги работя в екип. За мен това е най-голямото удоволствие.

– Отборен играч си.

– Абсолютно, отборен играч и това е най-хубавото. Така израстваш заедно с другите.

Актрисата участва в „Кой да знае?“ заедно със своя партньор в живота и на сцената – актьора и музикант Иван Велчев

– Беше ли предизвикателство за теб да участваш в такъв тип игра и какво те грабна в нея? Как се подготви за тази телевизионна изява?

– От малка чета книги и се интересувам от страшно много неща – археология, палеонтология, Космос, древни цивилизации, митологии, обожавам изобразително изкуство, класическа музика, интересувам се от геология и минерали. Ако имах 200 години живот пак нямаше да мога да прочета всичко, което искам и да разгледам всичко, което искам.

„Стани богат“ ми е любимо предаване, играла съм два пъти благотворително и за съжаление там като сбъркаш те гонят. И сега се появи това предаване – „Кой да знае?“ , в което ти цял час можеш да отговаряш на въпроси, без никой да те изгони.

Толкова е интересно като започнаха да валят тези въпроси. Разбира се, че е уморително, но въпреки това въпросите ти дават още и още енергия, любопитен си какво ще се падне, дали ще познаеш, как ще разсъждаваш, особено ако партньорът ти също е като теб, става страхотно. Естествено готина е закачката между Пъдев и Сашо, ние тримата сме много различни и взаимно импровизираме, подаваме си топката. Всеки си има своя характер и става още по-забавно. А и напрежението от това да печелиш пари също си казва думата.

Милица Гладнишка отговаря на въпроси в „Кой да знае?“ заедно с китариста Мирослав Иванов, с когото си партнират и в спектакъла „Мелофобия“

– В играта има хазартен елемент.

– Точно така. Последният въпрос с тези 20 секунди ме убива. Не мога да мисля толкова бързо, когато не знам отговора и се побърквам. Много е хубаво, когато понякога искаме жокер от публиката и стават хора, които са изключително умни, начетени и симпатични и това  прави играта несравнима. Мисля, че тази игра е абсолютен хит. Който ме срещне на улицата говори само за играта.

– Предполагам, че ще има втори сезон.

– И аз предполагам, че ще има. Няма начин да няма, просто се вижда по рейтингите, че хората са много щастливи и им е интересно. Самите те вкъщи си правят залози или пък, ако са пропуснали предаването, си го връщат да го гледат. Пишат ми: „Ей, много добре се справи.“ Или пък: „Е как не можа да познаеш за пандите, че се разхлаждат по дърветата.“ (смее се)

– Понякога човек веднага вижда отговора, но решава, че е прекалено лесен, за да е той и си мисли, че отговорът е друг.

– Да, започваш да се объркваш от самата стратегия на играта. Много е интересно, мечтано предаване.

– И аз имам един въпрос предизвикателство към теб, свързан с твоя интерес към историята и археологията. Ако съществуваше машина на времето в коя епоха би искала да се върнеш и да поживееш за известно време и в каква роля се виждаш там? Какво би казала да си примерно кралица на Испания в XVI-XVIII век?

– О, не, в никакъв случай там няма да отида. Историята на Испания е много жестока. Религията властва доста дълго време в цяла Европа по един много кървав начин и жените са били доста потискани. Медицината е била на доста пожелателно ниво. Тези векове направо ме плашат – горене на клади, дране, мъчения, борби между протестанти, католици, йезуити, страшна работа, Инквизиция, пълен ужас.

Аз бих се върнала 9000 години назад, когато са заривали монументите в Гьобекли тепе. Това са съвършено издялани, гравирани камъни и нарочно са покрили този комплекс, защото са знаели, че идва катаклизъм. Тогава една комета е паднала и е предизвикала катаклизъм. И ми е много интересно да разбера каква е била тази цивилизация. Времето, в което бих се върнала е разбира се 20-30 години на ХХ век в Америка, бума на страхотния джаз, красивите рокли и партитата. Нищо, че е имало мафия и са се стреляли, поне смъртта е била по-бърза, докато в онези средни векове смъртта е била бавна и мъчителна.

– Любопитно ли ти е да се върнеш и назад във времето в Китай и Египет?

– В Египет също бих се върнала, но много, много назад, защото пирамидите не са построени 2500 години преди Христа, а много по-рано. Винаги съм се чудела кой, как и защо ги е построил. Има толкова много теории и затова каква е била функцията на пирамидите, ако щете и като генератори на енергия. Би ми било интересно също и да разбера кой е нарисувал фигурите на платото Наска, както и кой е нарисувал картата на Пири Реис, на която Антарктика е зелен континент и не е обгърната в лед. Вълнуват ме много неща и от най-древната история, и от по-новата история. Има много интересни епохи, в които можем да се върнем назад, но в никакъв случай не и в средните векове. Не мерси.

– Доколкото знам една от най-любимите ти роли е ролята на Големия брат в спектакъла на Веселка Кунчева „Последният човек“. В този спектакъл звучи песента „Здравей, покойник“, написана от теб. Какво в твоите представи олицетворява Големия брат?

– Това, което Оруел описва през 1948 г. е всъщност нашето съвремие в момента. Той го е видял толкова напред и може би бил разочарован, защото в момента всичко се върти около това. Обществото ни малко или много е консуматорско, всички работят единствено и само, за да трупат пари. Разбира се не 100% от хората, има един малък процент от хора, които чрез идеи искат да раздвижат света да се качи на следващото ниво и бавно, бавно става.

Светът ни е ужасно консуматорски, земята не може да смогне и не знам докъде ще стигне това. Купуваш, купуваш, всичко се разваля много бързо, няма нищо стойностно, всичко е евтино. Имаше една книга, която разсъждаваше по въпроса какво ще стане, ако цивилизацията изчезне, ако хората изчезнат, какво ще остане от тях. Всъщност пак ще останат камъните, защото новите строителни материали са много неефективни и бързо се разграждат. Доста сме на въртележката – изкарвай пари, работи, работи, яж, купувай, изкарвай пари, яж, купувай. И все по-рядко се замисляме да медитираме, да опознаем света, да спрем, да се огледаме. За мен Големия брат е едно същество, което сами създаваме и сами можем да го свалим.

В ролята на Големия брат в постановката на режисьора Веселка Кунчева „Последният човек“ по романа на Джордж Оруел „1984“ в Държавен куклен театър – Стара Загора

– Силна метафора е жена да бъде Големия брат в „Последният човек“ – жената дава живот и любов, но може и да е олицетворение на злото.

– Големите диктатори работят точно на този принцип – майчинството, бащинството, закрилата. „Вие сте моите деца, аз ще ви водя и аз ще се грижа за вас, но ако не сте послушни ви сривам със земята.“

– Съжаляваш ли за някои избори в живота ти?

– Правила съм много лоши избори и след това съм си взимала поука, не се задържам върху това да страдам прекалено много. Разбирам, че съм сгрешила, научавам си урока и продължавам напред. Защото няма смисъл да се задържаш в това, в което не си успял или някой те е наранил или си сгрешил в преценката. Извинявам се, когато осъзная, че съм сгрешила и продължавам напред.

Това, което ме радва в моето поведение е, че имам дързост и смелост и не се страхувам. Това е много важно за един артист, за да може да се прояви навън, да прокара своите идеи, да ги облече в реалност – наистина се изисква голяма смелост.

Да си дълго време без пари, да нямаш скъпи неща, да се лишаваш, да похарчиш всичките си пари за нещо, за някого, без да знаеш дали ще ти се върнат само и само да изкараш идеята. Обаче аз съм надарена с една страхотна интуиция – като открия идеята и видя хората, с които можем да я осъществим, аз знам, че тя ще се получи и оттам нататък не мога да спра.

Милица Гладнишка, Иван Велчев, Никеца и Милена Маркова-Маца в „Мелофобия“

– Тази дързост ли те провокира да скачаш понякога в дълбокото като например със спектакъла „Мелофобия“, създаден по твоя идея?

– Идеята се роди, докато разговаряхме с Иван Велчев. И двамата се чудехме къде отиде хубавата музика. Всеки сподели какво мрази, какви звуци и стилове го дразнят, питахме се защо го няма поетичният, социалният рап, който се е превърнал в една тотална глупост. Защо рок музиката стана табу за телевизиите, защо джазът е нещо, което плаши всички. Решихме да направим нещо по темата – да съберем приятели и всеки да си сподели мъката.

Мислех преди това да правя концерт с най-омразните песни на света, но това премина в „Мелофобия“. Събрахме се един екип, някои хора отпаднаха, но пък дойдоха други и накрая нещата се завъртяха. Цяла година мина преди да успеем да завъртим колелото и накрая трябваше само за един месец да направим всичко. Това беше просто невероятно – и Мариета Голомехова с декорите беше фантастична, Цвети Пеняшки ни помогна с режисурата. Музиката е на Иван Велчев, на Мирослав Иванов, на Никеца и на моя милост. Едни от най-силните текстове на песни в спектакъла са написани от Цветелина Цветкова. В „Мелофобия“, освен ние четиримата, участва и Милена Маркова-Маца. Всички са феноменални.

– В „Мелофобия“ съчетавате различни музикални стилове – джаз, рок, поп, класика.

– Имаме и стари градски песни, естрада, изобщо музика за всеки. Това, което знам от публиката като възприятие е, че представлението ги кара да се замислят, показва им една палитра на най-различни видове песни, най-различна връзка между музиката и живота ти, какво означава да си повтаряш един припев цял живот, как можеш да излезеш от тази мантра и да приобщиш хора към твоята мантра. И какво означава модерното изкуство – то невинаги е висша форма на интелект и въображение, понякога е пълна безсмислица. И човек няма лошо да си каже. „Мелофобия“ кара хората да разсъждават, естествено да се забавляват и да видят себе си. Много често припяват заедно с нас. И се получава едно много раздвижено представление.

Милица и Никеца си партнират в проекта „Лисицата и Котараците“ и в спектакъла „Мелофобия“

– Вълнуващо ли е за теб и за твоите колеги, че предстои на 19 април да играете в кино „Люмиер“?

– О, да, много се вълнуваме, защото отново стъпваме на софийска сцена и се надяваме това да продължи по-редовно. Залата е страхотна. Все пак кино „Люмиер“ е култово място за нови неща, за смели продукции. Ние помежду си развиваме представлението, коригираме неща, връзките и психологическото развитие на образите стават все по-добри. Много по-интересни стават срещите на анонимните премодулирани, защото се усещаме как би трябвало да се развива една такава среща – хора, които са изпълнени с тревога, с отрицание, напрегнати са и как се успокояват, как се заразяват, как се забавляват. Когато някои колеги са в декора и примерно ние с Маца имаме сцена те ни казват, че винаги усещат кога върви добре сцената и се поздравяват с „йес, йес“. А ние започваме все повече и повече да импровизираме вътре и става все по-интересно и по-весело.

Милица и Милена в „Мелофобия“

– Има ли мелодии и музика, които те дразнят и на които направо откачаш?

– О, да. Аз наистина ненавиждам грозните звуци и ниските честоти, които бумтят, може да са съвсем тихо, но аз съм способна да измина три преки и да спра музиката в този клуб. Ниските честоти и басите ми докарват аритмия и това е заложено в текста. Спирала съм сватба, на която всъщност нямаше никой друг, освен двамата младоженци, които бяха мъртвопияни, но колоните дънеха и това се чуваше през две улици. Имам проблем с ниските честоти, побъркват ме и побеснявам. Изпадам в същински бяс.

– А коя е музиката, която те прави най-щастлива?

– Обожавам филмова музика, изобщо симфонична музика, обожавам странни песни – леко мистични, леко психо, леко антични. Такъв е моят свят. Не слушам много певци, а по-скоро странни древни гласове с особени хармонии. Това ми харесва най-много и ме вкарва в други светове. Харесвам мистерията и загадъчното в музиката.

– С коя песен би поканила зрителите и на двата спектакъла „Лисицата и Котараците“ и „Мелофобия“, които сега ти предстоят?

– Бих предизвикала хората да чуят „Здравей, покойник“ – песента по романа на Джордж Оруел „1984“, в която съвсем леко и нежно описваме това, че влюбените в романа са нещо забранено, опасно, нещо, което води до смърт и екзекуция. И тези влюбени го знаят и затова се поздравяват със „Здравей, покойник!“ Те знаят, че все някога ще ги хванат, но това не ги спира.

И за мен това е едно от най-силните послания в книгата – въпреки всичко, въпреки смъртта, която те дебне и те гледа в очите, ти продължаваш да живееш и да създаваш, и да обичаш. Накратко казано не можеш да спреш пролетта. Можеш да я забавиш, но не и да я спреш. Никога!

На концерта на „Лисицата и Котараците“ ще чуете много готини аранжименти на познати песни, ще чуете нашите пет перли – песни по велики романи – „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, „Одисей“ на Омир, „Великият Гетсби“ на Фицджералд, „Гняв“ на Стивън Кинг и „1984“ на Оруел. Има какво да вземете от нас. Доста сме се постарали. Аранжиментите в този концерт на 15 март са направени от Никеца и Иван Велчев. Иван направи всички неща, които ще звучат около нас – самият програминг на концерта, защото ние сме само трима, но сме направили така, че да звучат и цигулки и да има много богата звукова атмосфера.

Записвали сме и хорове със собствените си гласове. Иван Велчев е на барабани, Никеца е на китара, бас китара, акустична китара, а също така и тримата пеем. Само аз си щракам с пръсти. (смее се) Ние се виждаме като трима трубадури, които са се срещнали всеки с всеки на различни кръстопъти и накрая заставаме на този кръстопът, където срещаме публиката, за да й разкажем нашите лични истории и общите истории, които сме преживели под формата на любими песни за любими романи.

СНИМКИ: София Вълкова, Светослав Караджов,
Атанас Димитров, Тони Лавеле, Ели Дели и
Александър Богдан Томпсън