Как чаках 5 часа на опашка за маратонки „Адидас“ в ЦУМ и още за живота през 80-те
Напоследък синът ми на няколко пъти ми споменава как негови приятели говорят с умиление и носталгия за времето на социализма. И понеже тези младежи няма как и да са помирисвали годините на всенародно добруване, явно е, че са слушали за това от своите родители и близки.
Ето какво разказах на сина си. През 80-те години живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на „развитото социалистическо общество“ и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков.
В такива случаи винаги се споменаваше и за СССР, ама аз сега ще го пропусна, понеже има по-малко носталгия по него. Но тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. С ръка на сърцето ще кажа: истина е, хубаво си живеехме! Бяхме млади и пълни с енергия. Имаше обаче неща, които никак не бяха наред.
Бяха направо ненормални и се радвам, че ги няма вече.Откъде да започна? Аз обичах да слушам хард рок. И досега го обичам. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото (имаше точно две станции) не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада и народна музика, ама не чалга.
По едно време взеха да пускат италиански и френски стари естрадни парчета. Толкова. За телевизията изобщо да не говорим. Там видеоклип пуснаха за пръв път след 1989-а. Ние пак бяхме щастливи и си обменяхме тайно касети (младите едва ли знаят какво е това, ама да речем, че е като CD).
Тогава нямаше интернет и аз не познавах никой, който да има компютър. Е, тогава още не бяха измислени, вярно, ама ако питате някое кубинско или севернокорейско дете за тези неща, ще ви кажат, че на тях още им е забранено. Извън всякакво съмнение е, че и да имаше интернет, ние в най-добрия случай щяхме да имаме достъп до съветските сайтове. Да ви кажа от собствен опит, те не са много интересни, така че забравете и за това занимание.
Днес всички прекарват доста време със смарт телефоните си. Такива, естествено, тогава нямаше. Като се замисля, всяка копирна машина се водеше на строг отчет, за да не може да се използва за вражеска пропаганда, така че шансът някой да ти разреши да имаш устройство, дето снима и изпраща всякакви неща, бе абсолютно нулев.
Днес хората обикалят по моловете. Там има много неща, които обаче са ужасно скъпи и не могат да си ги позволят. Ние нямахме такъв проблем! В България при соца нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не помня и един път да сме отишли просто защото не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Да, дори дрехи. Може да ви звучи странно, но дънки нямаше.
Ей така, изобщо не продаваха. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от Кореком. Веднъж си купих от магазина маратонки „Адидас“, правени у нас за износ. Чаках 5 часа на опашка. Един познат ми беше казал, че може да пуснат. Имах чувството, че съм спечелил от тотото. Вие може би сте свикнали да имате дънки, маратонки, други парцалки като нормалните тийнейджъри по света.
Ние много играехме футбол. Познавахме 2-3 деца в блока, които имаха топка. Те бяха много популярни. Ходехме да им звъним на вратата да искаме топката да поритаме. Не, нямаше в магазина да си купим.Та такива неща помня от онова „щастливо“ време.
В. Кирилов, София
