Кака Лара на 50: Оказа се, че съм имала рак имитатор на лош тумор
Актрисата Лазара Златарева става звезда още на 17 години, когато е избрана за водеща на детското тв предаване „Милион и едно желания” по единствената тогава държана телевизия. От там идва и прозвището й Кака Лара. Родители й са актьори – основателна причина още от хлапе да израсне под светлината на прожекторите и да обикаля театрите с майка си и баща си. Като дете играе в „Сълза и смях”, впоследствие в Младежкия театър, била е ради- и тв водеща.
През 2020 г. е гост-участник в „Маскираният певец”, където се крие под маската на Пилето. От брака си с Владо Береану Лара има дъщеря Бенджи, която наскоро ги дари с внук Март. Второто й момиченце Вая е от оператора Веселин Сивков.
На 28 януари Кака Лара отпразнува рождения си ден в компанията на своето голямо семейство. Ето какво казва Лара в интервю за „Уикенд“.
– Честит юбилей! На колко години е Кака Лара като усещане на духа?
– Ставам на 50 и не го крия. Странно ми е, че темата табу – наречена възраст, климактериум, пластични процедури, които си правят жените, едва ли не е нещо срамно и за него не бива да се говори открито. Чудна работа. Не е срамно да говориш за пубертет, но е обидно да коментираш критическата при жените. Ако някоя дама не си казва годините, наистина ли мисли, че ще я вземат за 30-годишна?! Нека бъдем реалисти! Възрастта си личи. В моето съзнание, още съм в периода „уау”. Не мога да осъзная, че на мен ми се случи да стигна пет десетилетия. Така както не проумявам, че имам едногодишен внук, че съм баба. Март по-скоро ми е като дете. Чувствам се на 15, пък имам внук. (Смее се – б.р.). Детето ми вече има дете, невероятно наистина.
– Каква беше изминалата година за вас в личен и в професионален план?
– В годината беше шантава въртележка. Започна с първата ми голяма премиера в театър „Българска армия” – „Представление и половина”, което играх на рождения си ден. Роди се Март, прекрасен е. Но имаше и трудни моменти – както знаете, получих тежка диагноза, направих си операции. Едва след биопсията стана ясно, че лошото не е било чак толкова лошо. Имах хубави, приключенски 12 месеца. С Вая ходихме на концерт в Милано. Беше пъстро и щастливо, въпреки първоначалния шок от диагнозата. Доволна съм, че се върнах на театралната сцена. Въодушевено ми е и щастливо.
– Как отбелязахте 50-годишния си юбилей?
– Бях заета с подготовката на новото представление, което се казва „Пет жени в еднакви рокли”. Става въпрос за пет шаферки на една сватба. Много пеем, едновременно и танцуваме на сцената. Репетирахме здраво. Поради тази причина рожденият ми ден не беше голямо тържество, но пък достойно отбелязано в любимо мое заведение. Честно казано, големите тържества не са ми любими, защото ме карат да се чувствам длъжна, да бъда превъзбудено весела. Все се намира някой да ме пита: „Как си?”, „Как е настроението?”, „Всичко наред ли е?”. Имам чувството, че гостите очакват да бъда в постоянна еуфория. Не приемам рожденият си ден за голямо събитие. Той е просто ден от календара.
– Какво е отношението ви към подаръците? Казвате ли на близките си какво искате за рождения ден или обичате изненадата?
– Много обичам подаръци. Като типичен „Водолей” съм подвластна на момента на изненадата. Може да е някаква страшна тъпотия, но ми става приятно, защото усещам, че някой е мислил за мен. Човек сам може да си купи различни неща. Защо да искам нещо, като мога сама да отида да си го взема?!
– Разкажете нещо за внука си Март…
– Имам повече опит в отглеждането на момичета и този дивак ми идва доста по-различен. Истината е, че не сме имали такова слънчево дете до момента в семейството. Пу-пу-пу, да не са му уроки, защото аз съм доста суеверна и суеверията насаждам на всички вкъщи. Това е детето, което не плаче. На него всичко му е смешно. И Бенджи, и Сотир го гледат в постоянни смешки. Март е в непрекъснато очакване да се случват забавни неща. Като ме види, веднага започва да играе на криеница, на гоненица. Много ми е забавно да слушам бебешкия му смях, много сладко детенце е. Последният път като си тръгвах от децата, малкият се разплака. Да си призная, нека Бенджи да не се сърди, си рекох: „Ооо, той плаче за мен, значи ме обича”. Другите му баба и дядо също са доста активни в отглеждането. Март и майка му идват да гледат фокусите, които с Ненчо играем. Първите няколко пъти викаше: „А-а-а-а”. Чудеше се защо не му обръщам внимание.
– Притеснявате ли се от старостта?
– По никакъв начин, въпреки че вече имам своята прекрасна лична консултантка Габи Григорова. Благодарение на нея първият ботокс в лицето ми е факт. Първоначално я помолих да ме опъне много. Погледна ме и отговори, че ако в днешно време видя някоя много опъната, значи е отишла при най-лошия лекар. После зачаках да видя реакцията на колежките, с които репетирам. Нищо не последва. Не се стърпях и сама им казах, че съм си сложила ботокс. Прободох смело челото си, макар че винаги съм ходела с бретон и бръчките не са се виждали.
– Вярвате ли в зодии, карти, световни конспирации?
– Изобщо не можете да ме съборите на тема световни конспирации. (Смее се – б.а.) Нафантазирала съм си куп лични суеверия, които наистина могат да ме повалят на земята. Измислила съм си неща, които ме побъркват. Примерно, не може да не се премести квадратчето на календара на следващата дата. Ако забравя, веднага поправям грешката, че да нямам тъп нов ден. Добре е и черните котки да не ми пресичат пътя. На Коледа подарих часовник на Вая и някой ми каза, че тя трябва да ми даде желязна монета, че било на лошо да се подаряват неща, отмерващи времето. Страшно се напрегнах и настоях да ми плати.
– Как виждате себе си след 5 години?
– Ще стана толкова млада, че няма да ми дават цигари в магазина. (Смее се – б.а.) В театъра дните, месеците и годините минават бързо. Изнизва се ежедневието ми. След 5 години Вая ще завършва училище, Бенджи ще сътвори куп неща. Може би ще се замисля да се установим в Царево, където имаме апартамент. Сега само крадем време и бягаме с Вая и Веско към морето, въпреки че е студено. Седя на терасата и гледам вълните. Това съзерцание ми е достатъчно. Зареждам се.
– С какви чувства се връщате назад във времето на Кака Лара и нейното предаване „Милион и едно желания”?
– Доста мило ми става. Аз съм реалист. Благодарна съм, че предаването ми се случи във време, в което имаше само една телевизия, нямаше конкуренция. Ако „Милион и едно желание” се случи днес, хората дори няма да знаят коя е Кака Лара. Телевизионните канали са безкрай, предаванията също. Има водещи, които всеки ден са в ефир, но дори не можеш да им запомниш името. Има хора, които сякаш престорено казват, че славата им тежи. При мен не е така. Много неща в живота ми нямаше да се случат, ако не бях Кака Лара. Бях на 17, когато хората вече ме разпознаваха от екрана. Без телевизията щях да бъда просто Лара, която никой не знае. В онези времена нямаше аутокю. Учех текстовете на предаванията наизуст. „Милион и едно желания” изживя своето време. Днес всеки сам може да си излъчва в интернет каквито поздрави си иска. Може да си изтегли филм от мрежата, без да пише на Кака Лара: „Драга редакция, бихте ли пуснали…”. (Смее се – б.а.)
– Освен цигарите, кои са другите ви пороци?
– Суетата, която ме сложи съвсем в страни от алкохола, заради вечните битки с килограмите. А те, през последните години, са упорити. Пих и хормонални лекарства сред операцията. От тях се качват килца. Спрях алкохола, за да бъде в норма и ми се получиха нещата. Цигарите обаче не мисля да спирам. Друг мой порок е може би желанието ми да съм добре с всички, никой да не ми е сърдит. Но понякога човек трябва да е честен в различните ситуации, макар де не се харесва позицията му.
– След шокиращата ракова диагноза, която би притеснила всяка жена, как успяхте да си стъпите на краката?
– Благодарение на близките си. Събрах се лесно, защото не си дадох възможност да се разпилея емоционално. Нещата се развиваха бързо. В рамките на един месец се случи всичко – от първия преглед на ядреномагнитен резонанс, който даде тежката диагноза, до биопсията, която отхвърли версията за карценом. Оказа се, че съм имала рак – имитатор на тумор, който за съжаление докато не се оперира, няма как да се определи точно какъв вид е. Миналия май минах от най-страшното към най-доброто. Нямах време да се оставя самосъжалението да ме погълне. И близките, и в театъра колегите не се отнасяха с мен като с болна, което ми помогна доста. Дадох си сметка, че никой в България не работи с роднините и близките на хората с тежки заболявания, за да ги научи как да се държат. Потъването в трагедията: „О, миличка, как си?”, убива, не помага. Работата също ме запази психически.
