Как се роди Израел и какво точно е Палестина?
През 135 година римляните потушили голямото въстание на Бар Кокба. То било пореден опит да се възстанови свободата на еврейското царство (евреите имали по тези земи няколко държави през вековете, но последната и най-голяма била завладяна от Рим). И понеже империята обичала да решава проблеми като мести племена и народи и прекръщава земи, бунтовната земя прекръстили от Юдея на Палестинска Сирия.
После тези земи били владени от други империи векове наред, а в тези времена евреите се пръснали по целия свят, най-напред из старите римски провинции. С тях тръгнало по света и християнството, което превзело Рим отвътре. Минали много векове, а тези древни земи били в дълбок упадък. Османската империя безжалостно потискала месното население, не правила нищо за добруването на хората, единствено църквите от цял свят и поклонниците оживявали древното царство Юдея.
Преди да избухне Първата световна война, съюзниците Англия, Русия, Франция и Италия планират поделянето на Османската империя. На Англия се пада и Палестинска Сирия, вече станала само Палестина (името всъщност е с гръцки корени, така древните елини и даже египтяните наричали филистимците хиляда години пр. Хр.).
Заради войната Британия изпитва остра нужда от ацетон, необходим за производството на взривни вещества. Еврейският учен-химик д-р Хаим Вайцман, живеещ в Англия, разработва метод за получаването му, без да са нужни суровини от чужбина, и по този начин Англия заобикаля морската блокада на германския флот. Придобил авторитет в английските политически среди, Вайцман предлага на английския кабинет да изрази “принципното признаване на Палестина за Национален дом на еврейския народ”.
На 2 ноември 1917 г. английското правителство излиза с декларация, която остава в историята като “Балфурова декларация” по името на външния министър Балфур: ”Правителството на Негово Величество се отнася благосклонно към възстановяването на национален дом за еврейския народ в Палестина и ще положи всички усилия да облекчи постигането на тази цел”, се казва в декларацията.
През 1918 г. англичаните отвоюват Палестина от Османската империя. През 1920 г. в Сан Ремо Обществото на народите (ОН) дава на Англия мандат за Палестина, т.е. Англия получава правото да се разпорежда с Палестина съобразно клаузите на ОН . В тях изрично е записано, че ОН “ще отговаря за привеждането в изпълнение на декларацията, направена на 2 ноември 1917 г. от правителството на Нейно Британско Величество, и одобрена от мнението на съюзническите сили, в подкрепа за създаване в Палестина на национален дом за еврейския народ”.
Започва масова емиграция на евреи от цял свят към освободената територия. Те започват да обработват и напояват пустеещите полета. Засяват десетки хиляди декари с гори, лозя, градини с портокали, лимони, маслини, смокини. Започва развитие на промишлеността.
Изведнъж Палестина, смятана дотогава за район без особено значение, без природни богатства, поради което и е дадена на евреите, се оказва особено ценна.
Завръщащите се в нея евреи са безимотни и малоимотни, и някои правителства, ангажирани в решаването на еврейския проблем, започват да се опасяват, че в Палестина може да се създаде втора социалистическа държава. Същевременно Великобритания разбира, че за да укрепи присъствието си в района на Близкия и Среден изток, трябва да провежда политика в интерес на многомилионния арабски свят. През 1922 г. Уинстън Чърчил, по онова време секретар по колониите, предоставя 77% от Палестина на емир Абдулах за създаване на арабска държава. Държавата се нарича Трансйордания” – буквално „страна оттатък Йордан”, на изток от река Йордан. Така в разрез с условията на договора от Сан Ремо, Великобритания основава в Палестина две мандатни територии – “Палестина” и “Трансйордания”. Достъпът на евреи в новата територия е забранен, докато арабите могат да посещават и двете. Създаването на еврейска държава се блокира.
Трупаната със столетия омраза срещу евреите достига своя апогей с “Окончателното решаване на еврейския въпрос”. От всеки трима евреи в Европа двама са унищожени. Това не са войници, банкери, борсови спекуланти, магнати, а еврейската беднота, мизерията от гетата. Ако евреите имаха своя родина, както им се обещаваше през 1917 г., нямаше да имат тази трагична участ.
Световната общественост научава за истинските размери на небивалия геноцид едва след края на Втората световна война. Народите са обхванати от огромно чувство за вина. И правителствата на спечелилите войната държави решават, че трябва да се даде възможност на евреите да имат своя държава.
На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция № 181 за основаване на еврейска държава в Палестина с площ 14 000 кв. км. “За” резолюцията гласуват 33 държави; “против” са 13 (всички арабски); “въздържали се” – 10.
На 14 май 1948 г. Израел обявява своята независимост. Първият министър-председател на Израел Давид Бен-Гурион казва: ”Вярвате или не, нашият народ Израел се връща, за да подготви идването на Месия.”
На 15 май 1948 г. египетският министър-председател Нокраши Паша издава заповед египетската армия да навлезе в Израел. Заповедта е мотивирана с необходимостта “да се поддържа реда и спокойствието в Палестина”. Армиите на шест арабски държави – Ливан, Сирия, Саудитска Арабия, Трансйордания, Ирак и Египет, навлизат в новосъздадения Израел.
Израел – държава на един ден, без армия и държавен апарат, първоначално отстъпва по всички фронтове. Но накрая набързо сформирани еврейски военизирани дружини, екипирани с пушки и камиони, защитени с торби от пясък, побеждават редовните арабски армии, въоръжени с артилерия, танкове и самолети! За да не претърпят по-големи поражения, арабските държави се съгласяват на примирие. Като последица от войната град Йерусалим е поделен между Израел и Трансйордания (от 1950 – Йордания). Източен Йерусалим, където се намира Старият град – някогашният Йерусалим – попада под властта на Трансйордания. Вследствие на войната 650 000 араби се оказват бежанци. Те са се поддали на призивите на арабските държави да напуснат земите си, за да се завърнат в тях след “бързата” победа над Израел. Възниква арабският бежански проблем.
На 5 юни 1967 г. започва “Шестдневната” война. Социалистическият лагер застава зад арабите. Израел отново ги разгромява. На 8 юни 1967 г. израелската армия завзема стария град Йерусалим. С войната от юни 1967 г. Израел завзема египетския Синайски полуостров, частта от “Западния бряг”, принадлежаща на Йордания, и сирийските Голански възвишения, . Отново се сключва “примирие” без “признаване”. Израел държи на формулата: “връщане на териториите в замяна на признаване”, по-известно като: “земя срещу мир”, което категорично е отхвърлено.
През октомври 1973 г. арабите отново нападат Израел – войната Йом Кипур. И отново се провалят. На юг египетската армия е пленена на Синайския полуостров, на север сирийската армия е разгромена. Пътищата към Кайро и Дамаск са без отбрана. Израел побеждава “непобедимото” съветско оръжие – дълбоко унижение за една свръхсила. Нов ултиматум на СССР отново спасява арабите.
На конференция в Хартум (Судан) от 1.09.1967 г., арабските страни декларират известните си три “НЕ”:
“НЕ!” на признаването на Израел.
“НЕ!” на мира с Израел.
“НЕ!” на преговорите с Израел.
СССР и арабските страни непрекъснато атакуват Израел в ООН. Междувременно Израел преговоря с Египет, и на 26 март 1979 г. двете страни подписват мирен договор и взаимно се признават. Израел връща Синай на Египет, а последният признава правото му на съществуване.
Да, обаче СССР, с прави не вярващ на радикализма на арабските държави, през 1964 е бабувал на създаването на ООП – Организация за освобождение на Палестина. ООП е арабската застраховка на Москва. До 1967 г. базите на ООП са в Египет, на Синайския полуостров, откъдето се предприемат терористичните набези в Израел. След като Израел завзема Синай през юни 1967 и унищожава базите й, ООП се премества в Йордания. Когато през 1970 г. крал Хюсеин изгонва ООП от Йордания, те се местят в Ливан. И предизвикват сблъсък на верска основа, в който комунистическите “прогресивни” сили и ислямските фундаменталисти съвместно осъществяват първото след Втората световна война религиозно “прочистване” на християни.
На два пъти – през април и юни 1974 г., председателят на ООП Ясер Арафат е на посещение в Москва. След тези посещения СССР обявява: ООП е “единственият представител на палестинците”. Нещо повече – организацията се „вмъква” в арабско-израелския конфликт със задна дата! Няма никакво значение, че през 1948 г. не съществува не само държава, която да се представлява от ООП – не съществува и самото ООП!
На 14 октомври 1974 г. Ясер Арафат говори от трибуната на ООН. “Ние влязохме в света през най-широката врата, сега ционизмът ще изчезне от този свят и особено от Палестина под ударите на борбата на народите”, заявява Ясер Арафат, хванал се за пистолета на кръста. Делегатите на 105 държави, станали на крака, бурно го аплодират!
Та така се раждат Израел и „палестинската държава“.
(От фейсбук)
