Естрадната легенда Стефка Берова: Пенсионирах се с 46 лева, дъщеря ми ме издържа
Стефка Берова е една от най-обичаните български певици. Песните й са добре познати на поколения българи, а дуетът й с Йордан Марчинков още изпълва сърцата на мнозина с носталгия по миналото. „България днес“ се свърза с голямата певица веднага щом тя се върна в България за поредица от концерти, които ще изпълни с колегите си.
Г-жо Берова, казахте, че сте се ваксинирали веднага щом сте стъпили на българска земя. Как се чувствате?
Добре съм сега, но след инжекцията се чувствах зле. Кой знае – може би от жегата, от това, че не се бях аклиматизирала още, не знам. За мен изминалата година беше много трудна, само седем пъти съм излизала от къщи.
Като изпълнител уважават ли ви младите колеги?
Да, показват уважение. Жалко, че тази чалга продължава да се слуша. Много хора – музиканти, политици, помогнаха тя да просъществува в България, да се разшири, да развали вкуса на младите. Но да се надяваме, че всичко ще отшуми. Тъжното е, че нямаше приемственост – защото ние знаем чалъма, а те пък имат младостта.
Внукът ви Макс слуша ли ви?
Много е буен, работи с компютъра като голям човек, обича български песни, но бързи, весело дете е. Заедно с него дойдохме и с майка му Косара, тя ни докара, до края на месеца съм тук. Освен за концертите дойдох и да видя двете си сестри. Те са виждали внука ми само на снимка. Те са на 83 и 84 години.
Сега как се справяте с битовите си нужди? Стига ли ви пенсията?
Ама как да ми стига? Аз първоначално се пенсионирах след 1989 г. с пенсия от 46 лв. После с болестта диабет ми се увеличи на 190 лв. Как да докажеш на държавата, че си работил толкова години за нея? Как? Знаете ли, че когато правихме концертите, ние сме си плащали данъците. Не можеш да получиш хонорар, без да ти удържат към държавата, към „Концертна дирекция“ и към мястото, на което отиваш на турне. И накрая къде изчезнаха тези документи? Едната част изгоряла, а другата наводнена! И сега трябва един на друг да си доказваме, че сме работили заедно, за да докажем на държавата, че нещо сме правили в онзи период. Къде го има това? Но аз се отказах да си търся вече правата. И с тези помощи, дето ни дават еднократни, двукратни, то за кое по-напред. Добре, че е дъщеря ми, сега живея на нейна издръжка. На нея разчитам. Много трудни периоди съм имала. След 1989 г. на толкова места ходих да се предлагам за работа. И все ми казваха: „Трябват ни млади момичета, с хубави крачета, бюст. Пък може и да не могат да пеят“. И това ме накара да се махна от България. Разбира се, ще си идвам от време на време. Това е моята родина.
А Рим хареса ли ви?
Много. Историята му е прекрасна, хубави къщи, хора с пари. Съчетали са новото със старото. Казват, че София е като градина с цветни дървета, ами не е. Рим е такъв град. Тук отсякоха дърветата, там ги засаждат.
Пътували сте и в САЩ, когато дъщеря ви е работила там. Индианците впечатлиха ли ви в САЩ?
Знаете ли, между другото, те бяха много мили с мен, защото им приличам на индианка. Но когато посегнех да се снимаме, веднага реагираха бурно и отказваха. После, като извадихме снимките, имаше бели петна. Знам, че имат поверие – който ги снима, взима душата им. И затова се пазеха от фотоапарати.
Често разказвате, че сте видели НЛО. Напоследък все по-често се говори за това, дори от американския президент Барак Обама.
Да, видяла съм НЛО. Нека си говорят хората каквото си искат. Видях го и то видя мен. Дори бяхме с оркестъра – Данчо, Мишо Йовчев, Пепи, на Развигор синът, също беше с нас и го видя. Пътувахме от Айтос през нощта за София след концерт, връщахме се. Изведнъж колата почна „да се дави“ и спря. Погледнахме навън и нещо като кълбо ярко със сини, червени и жълти светлини подскачаше ту от едната страна на рейса, ту от другата. Питахме къде сме – на 20 км от Казанлък се оказа. Първоначално всички се шегувахме, ама после, честно казано, се изплашихме. А на другия ден във в. „Отечествен фронт“ излезе статия, че казанлъчани са видели от балконите си светещ предмет като подскачащо кълбо, което бързо се премествало, плашело ги и изчезвало като дим.
Като по-млада сте гледали успешно на кафе, отказахте ли се от това?
Интуитивна съм, да, и ги усещам нещата. Преди години познавах всичко, до 35-ата си година. Много сполучливо го правех, ама сега вече не. Не гледам, не за друго.
Коя е последната постановка, която гледахте в България, все пак сте с диплома на актриса?
Ами да, заобикалях театъра. Последното, което гледах, бе във Военния театър, постановка с Йосиф Сърчаджиев. Заради него отидох. Ама изобщо не ми хареса пиесата. А и нищо не разбирах от думите на Йоско. Иначе и аз играх в Пернишкия театър. Последно там бях Малама от Страшимиров. Но много трудно научих репликите, понеже бяха на старобългарски. Иначе така ми се играе във филм или в киното! Дано да ме поканят.
Да, пословична е волята ви – сваляте 14 кг за ролята на Фата Моргана в „Любовта на трите портокала“.
Ооо, да, режисьорът Титов искаше това да се случи. И остана като гръмнат, когато му се представих в новата си форма. За съжаление, снимах само първата серия, после директорът на Народния театър не ме пусна в Русия, където се снимаха другите части. Била съм му много нужна тук.
Щастлив човек ли сте днес, г-жо Берова?
Щастлива съм, да. Аз не съм самотен човек, деен съм. Но хората, които аз обичам, не са около мен. Майка и татко си отидоха самички, дъщеря ми израсна почти без мен, ето сега си хвана пътя. И слава богу, че на нея разчитам. Добре я възпитахме с баща й.
А с Йордан Марчинков в какви отношения сте?
Никога не сме били в лоши. В добри. Имаме общо внуче, радваме му се, а аз му желая здраве и разбира се, да е добре. То какво друго да ни липсва?
