Алекс Сърчаджиева: Ако Иван и Пепа ме гледат Отгоре, искам да се гордеят с мен
Днес – 11 май 2022 г. Алекс Сърчаджиева ще преживее поредното изпитание – ще се качи на сцената на Зала 1 на НДК, за да изиграе своя спектакъл – изповед „На живо“.
Дни преди това, ви представяме смелата и талантлива актриса в едно специално интервю пред Impressio – за любовта, за куража, за прошката, за щастието да даваш сили на хората, разголвайки безжалостно душата си…
Преди срещата с публиката (Снимка: Личен архив)
– Алекс, на 11 май „На живо“, твоят моноспектакъл-изповед „стъпва“ на сцената на Зала 1 на НДК, около 1 година след премиерата? Как се чувстваш преди срещата с толкова многобройна публика?
– За мен лично това е много голяма крачка и голямо предизвикателство, изключително вълнение…
– Осветлението е такова, че по време на спектакъла можеш да виждаш очите на публиката. Как преживяваш този контакт?
– Да, аз виждам публиката. При мен вълнението и страхът, които изпитвам след вече 40 представления, не са минали. Защото публиката всеки път е различна и очите на хората всеки път са непознати, реакциите са различни. Но съм щастлива, че накрая виждам пълна зала с усмихнати хора – „На живо“ не е представление, „На живо“ е изживяване. Много е особено като емоция и за мен, и за публиката.
Алекс в „На живо“ (Снимка: Личен архив)
– Разкажи ми за първия път…
– Аз въобще… аз не бях сигурна дали ще мога да изляза на сцената. Бях в несвяст, наистина не знаех къде се намирам. Както казва един мой приятел: „Теб съм те виждал притеснена, но в такова състояние никога не съм те виждал“.
В „На живо“ всичко е много лично. Но аз не се притеснявам и не се страхувам от нещата, които казвам. Това огромно вълнение, което е концентрирано в мен преди да изляза на сцената, е защото това е моята история и се притеснявам дали ще докосна хората. Дали ще успя да ги развълнувам, да им дам вяра, да им дам смисъл, да им дам надежда, да им дам любов.
– Има ли и нещо друго, което е еднакво всеки път?
– Това представление е като терапия. Терапия и за мен, и за публиката. По принцип в театъра всяко представление е различно. Защото хората реагират по различен начин. Но тук това, което всеки път се случва, то е, че аз някъде на петата минута на всяко представление усещам публиката все едно, че се всмуква от една фуния и не помръдва до края.
– Не се ли чувстваш малко самотна на сцената? Когато всички вперят очи в тебе и ти трябва да си разголиш душата…
– Историите, които разказвам, са свързани и с Иван, и с Пепа, и с театъра, и с телевизията, и с баща ми… И, когато разказвам тези неща не се чувствам сама, напротив. А това, че давам сила на хората, ме прави изключително щастлива, започвам да вярвам, че това, което правя, има смисъл.
– Имаш ли нещо като ритуал, нещо, с което си вдъхваш сили преди всяко излизане пред публиката за този спектакъл?
– Задължително минавам целия текст, въпреки, че си е мой, след което… имам си една молитва. Но няма да кажа каква е тя…
Алекс Сърчаджиева (Снимка: Костадин Кръстев – Коко)
– Задължително, всеки път го правиш?
– Да…
– А какво е чувството, което изпитваш след като падне завесата?
– Смирение. И съм изключително и много развълнувана, защото след това ме чакат хора. Те идват до гримьорната, чакат ме пред театъра с часове след представлението, пишат ми. Има хора, които ми казват: „Извинявайте, че ви писах след три дни, но три дни се опитвам да излея емоциите си от това, което изживях, за да мога да ви благодаря.“
Има хора, които казват, че това представление за тях е катарзис.
Алекс Сърчаджиева (Снимка: Костадин Кръстев – Коко)
– Какво още ти казват хората? Кои са думите, които няма да забравиш?
– Никога няма да забравя един мъж, който беше дошъл да ме гледа с трите си деца и каза: „Едното дете е на 17, другото на 15, изключително са развълнувани от твоето представление. Третото е на 7, не знам дали нещо разбра, но не мръдна през цялото време. Много ви благодаря, защото аз се разделих с жена ми и след представлението ви й се обадих и й казах: „Аз искам да се съберем.“
Едно момиче на 16 години беше дошло да ме гледа и след представлението ми каза: „През цялото време, докато гледах вашето представление, си пожелах един ден да бъда като вас.“
Колаж: Траяна Генчева/Снимка: Личен архив
– Как посрещнаха колегите ти твоя моноспектакъл-изповед?
– Усетих изключително вълнение. Общо взето всеки от колегите, които са ме гледали, след това дойде с насълзени очи…
Имах възможност да ме гледа Мариус Куркински. Той беше дошъл във Варна, аз не знаех. След представлението говорихме може би около 40 минути. Каза ми, че е направил много моноспектакли, но никога не си е представял, че един човек може да излезе и по такъв начин да разкаже една история. Завърши много вълнуващо за мен: „Благодаря ти, защото ти ми върна вярата, че има смисъл в нашата професия.“
Алекс в „На живо“ (Снимка: Личен архив)
Имах честта да ме гледа голямата Цветана Манева. С нея след представлението говорихме няколко часа и тя ми сподели, че никога не си е представяла, че може да гледа такъв тип представление. Каза ми, че дори не си давам сметка за това, което правя. Според нея създавам ново течение в българския театър, наречено „документален театър“.
С восъчния Джордж Клуни в Музея на Мадам Тюсо в Лондон (Снимка: Личен архив)
Ивайло Христов ме гледа. Чух от него невероятни неща. Беше изключително развълнуван. За него това представление е събитие. Силвия Лулчева ме гледа. Илиана Раева и Наско Сираков бяха на мое представление. Илиана ми сподели: „Абе, Наско от 1994-та (Световното по футбол – б. а.) не съм го виждала да плаче.“ (смее се)
Много съм щастлива, защото, това са хора творци, всеки в своята област постигнали много и съм изключително благодарна, защото техните оценки са прекрасни и вълнуващи. Успяла съм да ги развълнувам и казват, че дни наред мислят за това, което са гледали.
– Алекс, наскоро при пътуването ти в Лондон с „На живо“, дъщеря ти за пръв път гледа спектакъла? Как се реши да й позволиш това изживяване?
– Нямах много избор… Още, докато репетирах представлението, София ме питаше: „Нали ще го гледам?“, а аз отбивах номера. Не след дълго й казах истината, че не искам да го гледа, защото смятам, че много ще се разстрои. И като минаха няколко представления, тя пак каза: „Искам да го гледам! Аз знам всичко!“ Опитах се да й обясня: „Ти го знаеш от мен, в хола. Друго е майка ти да излезе пред пълна зала с непознати хора и да разкаже всичко!“ А тя: „Каква си ти такава, да искаш да разреваваш хората?“
Със София в Лондон, когато дъщеря й за пръв път гледа моноспектакъла „На живо“ (Снимка: Личен архив)
Но в Лондон малко преди да изляза на сцената, София дойде при мен зад кулисите и започна отдалече: „Абе, на мен много ли ще ми е скучно, ако го гледам това представление?“ „Няма да ти е скучно, ама ти казвам, според мен много ще се разстроиш.“ Но тя заключи: „Ами не, няма да се разстроя!“
И само я видях как върви към залата.
След това истината е, че на три пъти по време на представлението не знаех дали ще мога да продължа. Направо бях готова да спра и да кажа „Извинявайте, не мога“… Защото знаех, че тя ме гледа.
Но след представлението тя дойде, беше изключително развълнувана и ми каза, че много й харесва представлението и ме разбира защо толкова време не съм искала да го гледа…
С „Брад Пит“ и София в Музея на Мадам Тюсо в Лондон (Снимка: Личен архив)
– София е на 11. Как приемаш, че тя вече играе във филма „Игра на доверие“ на Мартин Макариев? Може би ще пожелае да става актриса?…
– Ами, нека да сме още на „може би“. Това по ме устройва. Аз от началото не исках да я пускам.
– Как я откриха от екипа на филма?
– Случката е много интересна. Бях я взела с мен на репетиция в театъра и докато съм била на сцената Албена Михова я е снимала в гримьорната и изпратила на една кастинг агенция.
След време ми се обадиха оттам и ми казаха, че много харесали София за един филм. А аз ги питам: „Как така сте я харесали, къде я видяхте?“ Те ми обясниха как са я видяли. И ме помолиха да я заведа на кастинг. Понеже не исках тя да се занимава с това, казах, че нямам възможност да я заведа. Те обаче бяха настоятелни: „Добре, ще ви изпратим сцената, да я видите, да видите какъв е текстът и да ни изпратите снимки.
Направихме три проби вкъщи, трябваше аз да снимам. Те казаха, че много искат да я видят. В крайна сметка я заведох и те там вече си я пробваха и казаха, че са изключително впечатлени и много искат да работят с нея.
С дъщеря си София в Лондон при последното й пътуване с моноспектакъла й „На живо“ (Снимка: Личен архив)
Тогава се замислих, че Пепа никога не е заставала на моя път… Просто казваше: „Оправяй се сама…“
И така всъщност я пуснах да снима. И й казах същото: „Като искаш, оправяй се сама. С теб на снимки няма да идвам“…
С дъщеря си София в Лондон при последното й пътуване с моноспектакъла й „На живо“ (Снимка: Личен архив)
– Алекс, ако си представим, че Иван и Пепа те гледат Отгоре, какво мислищ, че ще ти кажат?
– Надявам се да ми кажат, че се гордеят с мен… Аз съм сигурна, че те по някакъв начин в момента ми помагат.
Много се радвам, че с това представление мога да отдам почит и да покажа цялата си любов, която нося към Пепа, към Иван, а и към много големи български артисти, за които говоря в представлението. Аз съм израснала с тях…
Много вярвам, това е моя лична кауза, че ние трябва да имаме памет. Народ без памет не е народ. Ние трябва да знаем, че едни хора преди нас са направили може би много по-големи неща от нас…
С любимия Иван Ласкин (Снимка: Личен архив)
– Ти си много деликатна към баща си. Казваш: „Това е неговият избор“ Няма ли в теб капчица мъка, че той няма да те гледа, че никога няма да види това, което си казала?
– Аз съм приела всичко, простила съм. Както казвам и в представлението – Животът си е твой и само ти имаш правата над тази собственост. Всеки сам решава как да живее и по какъв път да върви и никой няма право да се сърди на когото и да било, че е избрал друг път. Имаш ли право да съдиш някой, че това е неговият избор? И този избор го удовлетворява.
– Приятелите как те подкрепиха?
– По едно време ги гледах отстрани и си мислех: „Боже, вълнуват се все едно те ще са на сцената.“ Като държа да отбележа, че те не са актьори. Те заедно с Яна Борисова и режисьорът Димитър Коцев – Шошо ми дадоха сила да не се откажа, защото аз може би десетина дни преди премиерата казах: „Край, приключваме, това няма никакъв смисъл.“
Александра Сърчаджиева, Радена Вълканова и режисьорът на спектакъла „На живо“ Димитър Коцев – Шошо (Снимка: Костадин Кръстев – Коко)
Изплаших се много. И ако не бяха те да ми кажат: „Напротив, можеш, и то ще стане много хубаво, и ще видиш, че ще вълнува, и ще видиш, че ще помагаш на хората“, нямаше да се справя. Може би нямаше да успея без тях.
– А има ли поне една секунда, в която си съжалила, ама наистина си съжалила, че си се захванала?
– Страхувала съм се, да, но не съм съжалила. И съм изключително благодарна, че това нещо ми се случи. Такова нещо втори път няма да да преживея в моя живот.
– Алекс, след всичко, което преживя, как би ми отговорила: Какво е щастието?
– Щастието е в малките неща. Това е щастието. Щастието е да се събудиш сутрин, да видиш детето си. Щастието е да се смееш с приятели, щастието е спокойствието, щастието е в прошката.
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Източник: Дир.БГ
