Сърбинът, когото всички българи обичат
През 1980-а, когато още никой не се надяваше да се разпадне Източния блок, един сърбин – актьор, разсмя нашия тъжен регион и само с усмивката си сближи хората от балканските народи. Показа им, колко общи неща носим в сърцата и темперамента си, в светогледа и хумора си – колко много повече неща ни сближават, отколкото онези, които ни разделят.
Любиша Самарджич направи повече от всички политици в „барутния“ ни регион.
Днес, когато отношенията помежду ни отново се влошават, изкуствено подклаждани от външни сили, е добре да си припомним онази усмивка, която ни сближи и ни припомни, че въпреки различията, ние сме от един корен и типаж – „непоправими“ балканци.
Във филмовия сериал „Горещ вятър“ на режисьора Александър Джорджевич, по сценарий на Синиша Павич, една песен – „А сад, адио“ („А сега, сбогом“) завладя сърцата на всички:
Внезапно ще отлетят птиците.
Нашата улица ще осъмне без слънце.
Човек ще изпрати любимата жена
и дълго ще остане сам на вятъра.
Някога всеки поема по пътя на живота.
На раздяла само сърцето прошепва:
Ще се върна!
Любиша Самарджич, в ролята на Шурда, кадър от телевизионния сериал „Горещ вятър“
…
Гледам и искам да запомня всичко.
Небето, камъка, полета на птица.
Гледам и като притворя очи
виждам ни заедно в далечен свят.
Гледам безкрайните равнини
и поздравявам те мой роден край,
земьо моя.
Ти ще ме чакаш.
Едничка ти!
Да си вземем сбогом!
И до днес, а може би дори днес повече от всякога преди, този текст разчувства сърцата. Превратностите на политиката накараха много хора от нашия регион да си вземат „Сбогом“ с родната земя.
Във филма „Горещ вятър“ Любиша Самарджич изигра ролята на симпатичния неудачник Боривое Шурдилович-Шурда. В негово лице днес ще се разпознаят мнозина обикновени хора, тръгнали да гонят щастието в неизвестна посока. А амбициозни политици продължават да се боричкат за хегемония, прикривайки се зад новоскалъпена национална доктрина, и напълно пренебрегвайки жестоките уроци на историята. Кому е нужно това?- ни казваше с усмивка Любиша Самарджич, който беше голям приятел на България. Последното му идване у нас бе през 2012 г. на „София филм фест“, на който представи филма си „Мирис на дъжд на Балканите“ – последният филм с негово участие. Тогава Самарджич сподели пред медиите, че „политиците не разбират от хумор“, защото „сарказмът е за културни хора“.
2012 г. Любиша Самарджич гостува на „София филм фест“ с филма си „Мирис на дъжд на Балканите“ / Снимка: Булфото
Актьорът си отиде тъжен от този свят. В последните 17 години от живота си той не криеше промяната в себе си – колко силно е покрусен от смъртта на сина си Драган, който си отиде от този свят много млад, в неравна битка с левкемията. Любиша Самарджич не можа да прежали сина си и тъгата сложи своя отпечатък върху някогашната му жизнерадостна усмивка. Вероятно повлия и на здравето му. През 2016-а година актьорът претърпя тежка мозъчна операция за отстраняване на тумор в главата, и на следващата година, почина.
Съпругата му Мира сподели с медиите, че последните му думи към близките – към дъщерята и внуците, били: „Не плачете много за мен. Аз отивам при скъпия си син. Там ще бъда обичан. Много ми беше болно, че не съм при него“.
В кадър от тв сериала „Полицаят от Петльово бърдо“
Любиша Самарджич е роден на 19 ноември 1936 г. в Скопие, в семейството на миньор. От съвсем малък обича да пародира известни лица пред съучениците си, и всички се прегъват от смях на импровизираните му етюди. Комедийното му амплоа тръгва с един „засрамен“ случай, в който по време на една училищна сценка, му падат… панталоните. Засрамен бяга по гащи зад кулисите, а публиката бурно го аплодира. Години след това осъзнава, че може да „играе“ срама по умен начин, и за това се иска голямо актьорско умение. Любиша е роден за сцената и всички виждат това още при първите му актьорски изяви. Ето защо всички се изненадват, когато започва да учи право. Естествено, не го завършва, защото се намесва съдбата – спечелва стипендия в Белградската академия за драматични изкуства и е приет да следва актьорско майсторство при словенския режисьор и драматург Боян Ступица.
Първите му театрални роли са в театър „Ателие 212“, а първият му филм е „Игри над реката“ (1961). До края на кариерата си играе в над 150 филма, от които 98 са пълнометражни. Най-близки до сърцата на българските зрители си остават героите му от телевизионните сериали „Горещ вятър“ и „Полицаят от Петльово бърдо“.
След ролята му във филма „Пясъчен град“ /1963 г./, сънародниците му на галено почнаха да го наричат Смоки. Самарджич бе носител на „Купа волпи“ за цялостно творчество и „Златен лъв“ за филма „Утро“ от фестивала във Венеция през 1967 г. Той е единственият сръбски актьор, носител на „Купа волпи“ за най-добра мъжка роля. След разпадането на Бивша Югославия, актьорът основа съвместно със сина си филмовата компания „Синема дизайн“, която продуцира няколко успешни филма, въпреки че претърпява големи финансови загуби.
Най-успешният филм на компанията е копродукцията с Италия „Небесна кука“, който получи няколко награди от международни кинофестивали: Гран при в Монпелие, наградата на публиката в Палм Спрингс и наградата „Опера прима“ в Милано. Филмът бе номиниран и за „Златна мечка“.
„Небесна кука“ е жестока гротеска на политиката на Милошевич – през 1999-а над Белград вият сирени и падат бомби на НАТО, а в същото време по телевизията върви баскетболен мач… Филмът е сръбски кандидат за „Оскар“ и получава награда за най-добър сценарий на фестивала на филмовия сценарий във Върнячка баня, а по-късно – първа награда на филмовия фестивал в Милано.
По време на последното си гостуване в България, Самарджич каза в прав текст, че онзи реален спомен – за бомбите и мача, е „рекуширал в сърцето му“: „Раните в душата ми са неизлечими. Спомените са живи рани!..“, сподели актьорът. Филмът „Небесна кука“ Самарджич започва да снима със сина си, и го завършва в негова памет.
След смъртта на Драган, Любиша Самарджич дълго време не може да се съвземе, а после отново търси утеха в работата. През 2004 г. работи по „Идва есен, скъпа“, като продуцент и режисьор на филма. На фестивала в Херцег Нови лентата спечелва цели 6 награди: за най-добра женска роля, за сценография, за костюми, за камера, за тон, и най-голямата – „Златна Мимоза“ за най-добър филм. Самарджич има девет филма като режисьор.
Отиде си от този свят малко преди да навърши 81, на 8-и септември 2017-а година. Приживе е обявил на близките си, че иска да бъде кремиран и прахът му да бъде положен в ниша до гроба на сина му.
Незабравимите роли на Любиша Самарджич като актьор и режисьорските му филми, са свидетелство не само за творчески талант, но и за будна гражданска съвест и необикновена човечност. Връзката на Самарджич с обикновените хора го направи толкова близък до сърцата на българските зрители, че го възприемахме за „наш човек“. И той усещаше приживе тази любов, когато идваше в България.
Любиша Самарджич и певиците Йорданка Христова и Гуна Иванова – приятелска наздравица / Снимка: Булфото
Това е повод за сериозен размисъл върху политиките, които се водят днес, и които несъмнено целят да разединят народи, близки по народопсихология и историческа съдба. Споменът за Любиша Самарджич е приятелски поклон пред таланта и човечността, както и едно припомняне, че и в смеха, и в тъгата, има много общо между всички нас, родените на Балканите.
Еми МАРИЯНСКА
Източник: Дир.БГ
