Добромир Манев: В Америка отидох актьор, почнах като бояджия, но успях като художник
– Животът ми е като във влак, никога не знам коя ще е следващата гара
– Не мога да приема смъртта на брат ми, той просто замина някъде, без да ми се обади
– По-често се чувствам като актьор, който е художник, а не обратното
Добромир Манев е един от най-харизматичните мъже на родния театър и кино, който обаче през последните десетилетия прави изложби из Новия и Стария свят. В картините му се оглеждат страстите, спомените и сънищата на артиста космополит. Маршрутите и експозициите го отвеждат от Калифорния до Тайланд, от Финикс до Дряново, от Париж и Рим до Пловдив и Варна. Роден е в Пазарджик на 28 септември 1942 г. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1967 г. Работи в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив (1967-1969), Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1969-1970), Драматичен театър „Боян Дановски“-Перник (1970-1971) и Народен театър за младежта (1971). Има над 70 роли в киното, но в последно време се е отдал активно на рисуването. Брат е на големия художник Никола Манев, който почина преди 3 г.
– Кой всъщност е Добри Манев – художник или актьор?
– Те не се отделят. Винаги са били едно цяло, това е естественото състояние на духа. Проблемът е, че по-често се чувствам като актьор, който е художник, а не обратното. Все пак над 30 години съм актьор. Има и нещо друго, всяко начало е трудно. Това съм го запомнил от брат си Никола Манев – когато застанеш пред бялото платно, все едно че за първи път в живота си започваш да рисуваш. Тръгне ли веднъж работата, тя те завърта и понякога се създават образи, които дори не подозираш, че ще излязат. С актьорското майсторство процесът е друг. Напипаш ли същината на образа, влезеш ли веднъж в него и не усещаш, че го играеш.
– Не се ли страхувахте от критики на брат ви Никола Манев? Как изобщо се отнасяше към вас като художник?
– Никога между нас не е имало нито вражда, нито завист. Първо, аз не мога да се сравнявам с Кольо Манев. Усещах неговата добра воля спрямо мен в това, което правя. И стигнахме до най-доброто ни постижение – направихме една обща изложба. Беше доста трудно да се стигне дотам. Нивата и стилът са различни. Въпреки че доста хора започнаха да ни сравняват и да ни слагат в някакви категории, което е абсолютна грешка.
– Добри, имал сте обещаваща кариера в Младежкия театър, защо напуснахте българската сцена?
– Дойде един период към 1995-1997 година, когато започна голямата стагнация в бранша. Не се правеха филми, театрите бяха полупразни. Тогава срещнах моята любима жена Любомира, с която сме неразделни 25 години. Тя живееше тогава в САЩ и между нас застана въпросът къде да живеем. Грабнах четките и боите и заминах.
– Как се развиваше кариерата ви в САЩ?
– В Америка минах през всички етапи: от обикновен бояджия до художник, с актьорство между тях. Първите две години не можех да работя и се хванах нелегално като чистач в един затворен комплекс. Почиствах градините, басейните, входовете, тоалетните. После се издигнах, станах бояджия! Беше ми забавно. Възприемах го като роля. Сроковете за изпълнение там са жестоки и аз боядисвах по един двустаен апартамент за два дни. Колегите ми бяха мексиканци и работеха по трима-четирима души, а аз работех сам. До 3 сутринта съм боядисвал, спал съм два часа и в 5 ч. сутринта отново съм на работа.
Благодарение на Люба постепенно се отдадох само на рисуването. Картините се трупаха една след друга, а аз се чудех какво да правя с тях. Нямах самочувствие на художник – и сега го нямам. Докато един ден случайно срещнати приятели – жената живописец, а мъжът скулптор. Те ми казаха: „Какво чакаш, действай!“. И ме навиха да се включа в конкурс за художници от Калифорния – избраха творби на 30 от 450. Между късметлиите бях и аз. Оттам тръгна работата – започнах да правя изложби: в Ел Ей, Сан Франциско, Сан Диего, Финикс…
– Какво ви вдъхновяваше в Америка? Какво има там, каквото тук го няма за един артист?
– Вдъхновението не идва от мястото, а се носи от самия творец. Все пак Америка ми даде лична и творческа свобода! Америка е съвсем друг свят. Ако искаш да направиш нещо, имаш сили и капацитет, но и късмета да попаднеш на точното място и на точния човек – нещата ще станат! Що се касае до вдъхновението, то си е било в мен. Носил съм го. Понякога един обикновен залез ми въздейства, една луна, която е изгряла, или силуетите на облаците – всичко това ме е вдъхновявало.
– Къде другаде по света сте усещали прилив на творческа енергия?
– Навсякъде, където се чувствам добре. Бях в Тайланд 4 месеца, където нарисувах едни силно цветни картини. Станаха горещи и темпераментни. Там не усещах никакво напрежение. Хората са усмихнати, дори най-бедните. Това идва от будизма. Имаш ли ориз и покрив над главата, повече не ти трябва в живота. Това е философията им. Дори кучетата в Тайланд са усмихнати!
– Кога последно се снимахте? Коя е най-новата ви роля?
– Преди две или вече май станаха три години се снимах във филма „Можеш ли да убиваш“ на Иван Ничев. Играя бащата на главния герой. Той е бивш военен, който си е намерил по-млада жена, и синът му нещо се сърди. Но в крайна сметка се оправят.
– За нещо съжалявате ли в живота?
– Не! За нищо не съжалявам. Животът си е такъв, какъвто е. Приемам го и трябва да го изживеем пълноценно и да му се радваме.
– Какво ви липсва от Америка?
– Нямам носталгия към Калифорния, където живяхме 7 г., но ми писна от постоянно топлото време. Към Вирджиния обаче имам сантимент. Там оставихме страхотна къща, на 800 метра от океана. Купих я в окаяно състояние, ремонтирах я със собствените си ръце. Една наша приятелка българка, с която се видяхме в Париж, ни покани на гости там. Отидохме и се влюбихме в този щат. Когато купихме къщата, имаше един огромен дъб на 400 години, 5-6 души не можеха да го обхванат. Точно когато се пазаряхме, дойде един огромен камион с кран да отсекат този четиривековен дъб и да го извозят. Ние спряхме отсичането и така купихме къщата, с него. Много обичах този дъб, но по-късно го махнахме, защото се оказа, че от ураганите може да падне върху няколко къщи и да стане голяма беля. Но друга носталгия не усещам. Ние живеем като пътници във влак – днес сме се качили на влака и слизаме на тази гара, която се казва Америка, утре сме на друг перон, на друга гара – Тайланд, сега сме слезли на гара България и засега сме тук. Докато не решим пак да вземем влака за някъде…
– Къде живеете в момента и с какво се занимавате?
– С Люба живеем от години в село Славейково, близо до Дряновския манастир, и на 20 км от Габрово. И тук мечтаехме да имаме селска къща с кокошчици, козички, кучета, с много овошки и цветя. Нормалната селска идилия. Директорката на симфоничния оркестър Юлия Христова беше в САЩ на гости и ни покани да видим селото, като дойдем в България. Като го видяхме, и се влюбихме. Къщите са големи, каменни, с огромни зидове и красиви дървени порти. И така, купихме си къща в това село, работя, рисувам и се чувствам прекрасно. Има толкова много работа по една къща, която никога няма край и не знаеш откъде да се захванеш. Второ, активно се занимавам с рисуване, имам голямо ателие и там работя. Иначе и домати отглеждам. Не ни е скучно, много чета в свободното от работа време. В селото са предимно англичани.
– Причината да се видим и да направим това интервю е откриването в Чирпан на паметника на вашия брат Никола Манев. Какво ще ни кажете за паметника?
– Това е едно голямо признание към неговата личност и към творчеството му. Точно на националния празник, 22 септември, бе открит монументален паметник в цял ръст на брат ми – големия художник на Чирпан и света. Отлятата от месинг скулптура е дело на Владимир Кондарев, директор на художествена галерия „Георги Данчов-Зографина“. Изборът на мястото не е случаен, то събира в своеобразен слънчев кръг три изключително големи за цяла България творци: Яворов, Моряка и Манев. Брат ми наричаше Чирпан свой дом. Той казваше: “Ако по света моите картини носят радост на всякакви хора и раси, то е, защото съм български художник!”. И въпреки това благо дело, не мога да си представя брат ми от камък. Той просто замина за някъде, без да ми се обади. Така го приемам.
Източник: Марица