Готвачът на Тато Бай Данчо: Той свари Людмила жива, децата ѝ не успяха
На 21 юли тази година се навършиха 40 години от внезапната смърт на Людмила Живкова. И до днес дъщерята на Тодор Живков продължава да е сред най-коментираните и противоречиви личности у нас, а за живота и кончината й се разказват най-различни митове и легенди. Сайтът anteni.bg публикува интервю на Ивет Савова във вестник „Галерия“ от миналата година с бившия готвач на Тато – Йордан Стоичков, известен като бай Данчо. В разговора бай Данчо разкрива сензационни подробности за смъртта на Червената принцеса.
– Г-н Стоичков, в продължение на дълги години сте личен готвач на Тодор Живков. Били сте на работа и в деня, когато Людмила си отива. Какво се случи тогава?
– Бяхме заминали за Боровец. Преди това Людмила беше прекарала много дълъг период на немощ. Беше се хванала с някакви хиндуисти, години не беше хапвала месо, пиеше някакви чайове. Организмът й до такава степен беше отслабнал, че тя не можеше да се придвижва сама. Явно обаче бяха успели да я накарат да промени храненето си и в Боровец беше започнала да консумира нормална храна. Позаякна малко. Единия ден реши да слезе до София, а ние останахме с Живков в Боровец и я чакахме да се върне вечерта. В същия ден той имаше среща в друга резиденция в Боровец – вила „Кораба“, със самоковския партиен актив. Приключи вечерята с тях, прибираме се и тогава явно му се обадиха за Людмила. Той тръгна веднага за София с шофьора. Останалата част – ескорти, екипи, го настигат чак долу на Щъркелово гнездо. Успя да завари дъщеря си жива в Правителствена болница. Децата й Тошко и Жени тогава бяха в Евксиноград. Изпратиха самолет да ги вземе, но докато дойдат, тя вече беше починала. Впрочем не е вярно, че е била отровена. Ако беше така, сигурно и мен щяха да ме привикат да казвам какво е яла. А мен никой не ме е питал нищо.
– Живков промени ли се, след като Людмила си отиде?
– Имаше момент на траур, на тягост. Цяла седмица не излезе никъде, разхождаше се само, а в ръцете му постоянно беше вестникът „Работническо дело“ с некролога. Но поотмина времето… Дори и в този тягостен момент не се обърна към никого с лоша дума.
– Какви са най-ярките ви спомени от времето, когато сте работили за Тодор Живков?
– Ще разкажа как Живков празнуваше рождените си дни – семпло, скромно. Събираше ни целия персонал, абсолютно всички, пиехме по едно кафе, по чаша коняк за здраве и черпеше с шоколадови бонбони. Водехме съвсем човешки разговори – разпитваше за нашите родители, за жените ни, кой къде живее. Знаеше почти на всички битието. Нямаше високомерие и надменност при него.
– А със семейството си организираше ли големи празненства?
– С тях вечеряше в резиденцията в Банкя. Единствено за 70-годишнината си направи голямо празненство в резиденцията в Бояна, където сега е Историческият музей. Аз имах честта да бъда главен готвач на цялата вечеря. По бегли спомени гостите бяха към 700-800 – негови съратници, от партизанските години. Имаше нещо странно при Живков. Около кръглите му годишнини все се случваха много неприятни неща. На 60-ия юбилей си отиде жена му Мара Малеева, а малко преди 70-годишнината почина Людмила. Прокоба ли е това, не знам, но го съпровождаше. Въпреки всичко се държеше, не се предаваше. Най-често го посещаваха внуците му Жени и Тошко и синът Владо. И Иван Славков не го забравяше, изпитваха много силно взаимно уважение.
– Какви бяха изискванията му при пътуванията в чужбина?
– Моята основна задача беше да вляза в кухнята на резиденцията, в която сме настанени, и да проверя нивото на хигиена. Когато сервираха техните ястия, между тях успявахме леко-леко да вкараме по някой наш продукт – сирене, домати,
колбаси. Тези неща трябваше много дипломатично да се правят, за да не обидим домакините. Ако кажех, че хигиената в кухнята е на добро ниво, опитваше от поднесеното на масата, но по-често си взимаше от доматите и сиренето. Имаше държави, в които кухнята въобще не му понасяше. Така беше в Монголия. При предишното им посещение почти цялата делегация беше получила стомашни проблеми. Когато ходихме за последно там, успяхме да запазим всички здрави. Но това изискваше много яка работа предварително. В резиденцията в Банкя подготвях храни, които подлежаха на консервиране – сарми, шкембе чорба, агнешко печено. Затварях ги в големи буркани, стерилизирах ги и по един месец можеха да издържат. Даже веднъж Живков ни завари със сервитьора в кухнята и ни каза: „Ей, момчета, с вас и в Космоса можем да идем“ (смее се). Обичаше да се шегува. Много пъти даже ни караше да му разказваме вицове за него. Никой обаче не смееше. Само Ангел Балевски си позволяваше да го прави.
– Покрай работата при Живков сте имали досег и до много чуждестранни лидери. Кой от всички ви е направил най-силно впечатление?
– Фидел Кастро – беше непредвидим! Бяхме в Боровец с неговата делегация. Заради часовата разлика българи и кубинци не можеха да седнат да ядат всички заедно. Когато от делегацията закусваха, нашите малко преди това бяха вечеряли. Беше една безконечна трапеза – едни закусват, други обядват. (Смее се.) Интересен беше и Ким Ир Сен. От неговото посолство непрекъснато му носеха някакви блюда, а той беше казал, че иска да се храни с традиционна българска кухня, която много му хареса. Но въпреки това те носеха блюдата и седяха долу в кухнята при мен. Сравнявал съм отношението на Ким, както и на Чаушеску към подчинените им с това на Живков към нас.
Готвачът на Чаушеску не смееше да седне, да пие кафе, да обядва, докато отгоре не слезе охранителят да уведоми, че президентът се е оттеглил да почива. Докато при нас беше малко по-разпуснато. Имаше друго отношение Живков към нас. За толкова години веднъж не съм чул да се скара на някого. А сме правили грешки.
– Освен за Тодор Живков има ли други изявени лидери, за които сте работили?
– Преди да ме изпратят при Живков, бях в едно поделение, което обслужваше всички гости и делегации. Приготвял съм меню за Йоджалан, Алдо Моро, Самора Машел, Ясер Арафат… Много хора са ми минали през ръцете.
– Кои са най-големите илюзии за Живков според вас?
– Най-различни са, но може би най-вече това, че бил натрупал богатство. Може и да е имал, но не толкова, колкото трупат сегашните политици за няколко години. Спомням си, че когато се вдигнеше цената на някой продукт, Живков ни питаше как това се отразява на хората. Много го винят и за лагерите, а всъщност силата на тия лагери е била по времето на Червенков и Георги Димитров.
– След промените сте привикван по дело №1 за апартамент, който сте получил от Живков. Какво си казахте с него тогава?
– Той тогава беше арестуван и поисках да го видя. Един от полицаите каза, че не е редно да отида, но все пак ми разреши. Остави вратата на коридора, откъдето трябваше да дойде съдът, открехната. Предупреди ме да се дръпна, ако видя, че вратата се отваря. Като отидох при Живков, той се изненада, че ме викат и мен заради апартамента, и каза: „Е, могъл съм, дал съм“. И по време на процеса го повтори. Но не това беше последното ни виждане. След като го освободиха от ареста, с една група от негови служители се събрахме. Направих две баници, той много обичаше баница, взех една хубава ракия и отидохме в дома на Живков в Бояна. Стана му много приятно, поприказвахме си… А когато почина, бях на морето. Разбрах от новините.
– Какъв беше на тази последна среща?
– По-състарен, вече не получаваше толкова обстойни медицински грижи. Пък и да си бил първи човек в държавата, а после да те водят по арести, не е приятно. Иначе духа си го беше запазил.
