Българка разказва за водния кошмар в Германия: Хроника на един апокалипсис / СНИМКИ
Гледката беше опустошаваща, от околните къщи се подаваха само покривите, ябълките в дворовете бяха до върховете във вода
Българката Диляна Тинева живее в Германия и за съжаление се оказва в епицентъра на водния апокалипсис, сполетял няколко провинции на 15.07.2021. Нейното градче, както и цялата околност е сред засегнатите най-много. „Беше потресаващо… Нямах с какво да помогна на хората, за щастие, ние не пострадахме, но поне можех да опиша това, което видях с очите си. Изпращам ви моя репортаж.” Това написа до „Труд” Диляна. Ето от първо лице целият ужас, който тя е преживяла.
„Като заваля дъжд, та цяла неделя“.
Тук, в едно малко градче в Северен Рейн Вестфалия валя само 3 дни. На третия ден много силно. Докато бях на работа ходихме да проверяваме дали няма следи от течове по стените, такива работи, стандартни по време на дъжд. На прибиране излизането ми от големия град бе необичайно бавно, но това не е новина за свикналите на задръствания германци. По-късно ми се наложи да „преплувам“ с колата ширнало се по средата на пътя езерце, за радост тя се справи достойно. През цялото време тръпнех от спомена за преживелиците ми с една червена Фиеста, която в подобни ситуации безотказно ме изоставяше. Настоящата ми кола обаче се справи безотказно.
По пътя на връщане към вкъщи валя силно и непрекъснато.
Пред входа се засякохме със съседа от първия етаж, поговорихме за дъжда. При него и при нас нямаше поражения, всичко изглеждаше нормално. Само задния двор с гаража за колела приличаше на басейн, но водата беше само до кокалчетата, нищо притеснително.
Около 8 вечерта зави сирената. Ние сме ѝ свикнали, защото в градчето има полицейска школа и сирените непрекъснато вият, включително и нощем, сигнализират за учения на бъдещите полицаи. Този път обаче звучеше различно ― по-дрезгава, по-протяжна, по-продължителна. Казах на децата, че нещо не е на ред, може би рекичката е преляла, да си стоим вкъщи. То и без това няма къде да ходим в този дъжд. Сирената утихна, но whatsapp групата на малката ми дъщеря започна да бълва съобщения: „помощ, идвайте с кофи, детската градина е наводнена“. Тъй като малката ще е вече 5-и клас, а аз не съм много наясно с имената на улиците, не можах да разбера за коя от 5-те детски градини в градчето говорят и си останах у дома. Легнах си рано, на другия ден трябваше да ставам около 5,30 ч.
Сутринта излязох към 6,15. Улицата беше гъмжило, а докато измина 200 метра се разминах с 5 коли. Наистина много хора работят на смени и тръгват рано за работа, но толкова народ и усилен трафик рано сутрин в малките улички на нашето 15-хилядно градче досега не бях виждала. Какво им става на всички днес – помислих си. Отговорът дойде след секунди – безпощаден и покъртителен. Пътят, по който трябваше да мина, беше преграден от стена от хора. Зад нея се виждаше стена от вода. Път нямаше. Поточето ни беше надминало човешкото въображение, сътворявайки наяве кадър от холивудски апокалиптичен филм. До хоризонта всичко беше под вода. За една нощ реката бе пораснала и станала езеро.
Обърнах колата и тръгнах по обиколния път, там нямаше река. Тук-там преджапвайки локви с моя плувец на четири колела излязохме от градчето. Последните къщи дори не подозираха каква е съдбата на събратята им до реката. Аз също не мислех за тях, защото не ги бях видяла. Нали така е устроен човешкият мозък – обработва първо тази информация, която му подадат очите. А къщите не се виждаха. Че бяха там, но под вода, осъзнах след известно време.
Излязох безпроблемно от градчето, отчитайки с изумление, че околните ниви – районът около нас е земеделски, всяко късче земя се обработва, по това време има основно жито – са станали езерца. След около километър обаче водата беше преляла по пътя, превръщайки го в река. И този изход беше отрязан. Обърнах заедно с още 10-ина коли. Вече беше кристално ясно защо сутринта се бях разминала с толкова автомобили ― всички се връщаха след неуспешни опити да стигнат до работата си.
Тъй като се бях запътила към фитнеса, а до тръгването ми за работа имаше още около час, реших да се поразходя докато дойде време да потегля. В интерес на хрониката го реших след трети опит да изляза от града, при който бях спряна от мъж с въпроса къде всъщност отивам. След като му отговорих, че искам да ида в съседния по-голям град той ме изгледа учудено и каза: „Откажете се. Градът е под вода.“ Аз продължавах да не разбирам и предположих, че просто входните пътища са залети като при нас.
Оставих колата. Разходката ми разкри целия неподправен драматизъм на събитието. Главната улица на градчето ни, която децата пресичат, за да отидат на училище и която е на около 500 метра от дома ни, беше изцяло под вода. Водата не просто бе заляла всичко, тя течеше яростно и забързано, искаше да превземе колкото може повече от сушата, все пак за първи път й се падаше такъв случай, трябваше да го използва до край. Почти бе успяла. Петте, ако не и повече, километра от пътя ― от единия до другия вход на града ― бяха под вода. В близост до коритото на реката тя течеше като луда, сякаш за да заяви ясно и безкомпромисно на невярващите на очите си хора, че не те са господари на света. 
Решителността ѝ изглеждаше необуздаема. Гледката беше опустошаваща. От околните къщи се подаваха само покривите. Ябълките в дворовете бяха до върховете във вода. В центъра на езерото, в действителност на осовата линия на пътя, се бяха застопорили няколко коли като причудливи и абсурдни шамандури. Едната я познавах, всяка сутрин в 6 часа идваше при 97-годишната старица, живееща срещу нас ―медицинско обслужване по домовете. Интересно, защо изобщо се е опитала да мине сред цялата тази вода. Или просто около 5,30 ч. вероятно е имало само няколко локви, после изведнъж водата е придошла и я е запратила по средата на пътя. Така казаха следобеда няколко жени от пострадалите къщи на съседната до нас улица ― водата е придошла с изумителна бързина. Интересно дали медицинската сестра е успяла да обслужи пациентите си тази сутрин?
Първоначалното ми намерение да се разходя до горната част на града очевидно нямаше да се изпълни. Реката го бе разделила на две части и не бе оставила никакъв мост, път, брод или какъвто и да е начин да преминеш отвъд. Като берлинска стена от другата страна на Германия. Направена от вода.
Реших да обиколя и да потърся обходен маршрут през съседното кварталче. Не бях подготвена за гледката, макар че се бях разминала с около 20 човека с ужасени очи. Улицата, по която се движеха всички автобуси, която водеше към магистралата, на която беше пощата, 3-те аптеки, двете сладкарници, сладоледения салон ― любимо място на децата, не съществуваше. Нямаше я. Сърцето на градчето бе удавено. Върху целия център спокойно и без никакви угризения се лееше вода. Тук тя вече не бързаше. Беше превзела всичко. Цветните покриви на колите изпъстряха монотонното ѝ жълто-кафяво завоевание, но не успяваха да го разведрят. Ако собствениците на удавените къщи желаеха, можеха да минат по тях, по покривите на собствените си удавени коли, за да излязат навън. Сякаш целият град бе навън, всеки говореше приглушено. Бе закрил устни с ръка, сигурно защото всички бяхме забравили за маските и короната.
Ступорът по лицата на хората приличаше на ступора на зайците и пъдпъдъците, скупчени неподвижно по остатъците ненаводнена земя от другата страна на града, сред превърнатите в басейни ниви. Животните не се движеха, просто стояха и гледаха като хипнотизирани. Ужасени и неразбиращи. Също като хората. Помислих си как до крайречната алея, която разбира се умът ми чертаеше вече само по спомен, младите листа на царевицата от наводнената нива стърчаха като зелени ръце, молещи за помощ. Като самотно протегнатия факел на статуята на свободата от „След утрешния ден“. Беше зловещо.
Нямах време да се поддавам на съкрушението, трябваше да тръгвам за работа. 4 от петте изхода на града бяха напълно отрязани. Е, можеше да се мине, но само с лодка. Както впрочем правеха неизброимите спасителни екипи ― кръстосваха с лодки опустошените улици, за да не допуснат опустошени животи. Бяха много. Помагаха мълчаливо.
Петият изход, надлезът над магистралата, бе на високо и беше достъпен, без никакви поражения. Реших да тръгна по него веднага, макар да бе още само 7,30 и да имаше час и половина до началото на работния ми ден. Очаквах пътуването да бъде проблемно. Докато стигна до колата информирах невярващите физиономии по почти всички прозорци, че да, всички изходи, с изключения на надлеза, са под вода. Някой отнякъде добави, че днес никой няма да може да отиде на работа. Е, аз щях да опитам. Запалих колата и тръгнах. Тя бе боец, вече го бе доказала, щеше да се справи с малко вода по пътя.
Първото, което ме впечатли, бе огромния брой камиони, които задръстваха всички шосета. Какво правеха из селата, за Бога? В следващите няколко минути стана ясно: всички пътища в радиус от около 15 км бяха под вода. Имаше по някой друг сух участък, по който камиони и коли се лутаха като шугави овце в опит да се измъкнат от водния капан. Мисията бе невъзможна. Нямаше нужда дори да се опитва – по платното бяха разхвърляни като ужасяващи предупреждения изоставените автомобили на първите неуспели смелчаци. Коли имаше навсякъде. По средата на платното, напречно по шосето, увиснали върху перилата на мостовете, върху мантинелите, по завоите, пред вратите на домовете. С отворени багажници, разбити врати, от радиаторите им стърчаха мокри треви и слама като зъби на непознат вид динозавър. Някои са едни върху други. Други са се подпрели една о друга, сякаш търсят опора за съкрушените си съдби. А съдбата на всички е ясна ― платформа и автоморга. Разхвърляни безобразно неподредено, сякаш не принадлежаха на спретнатите германци, а на пришълци от някаква водна земя от филмите.
Бедствието бе потресаващо. Мащабът невъобразим. Щетите опустошителни.
На другия щях да видя красивите, подредени, кокетни немски градчета да изглеждат така, сякаш току-що са излезли от война. Или върху им е паднал метеорит. Водата се оттегляше, отнасяйки със себе си асфалта и оставяйки улиците като оглозгани кокали. Кал и стърчащи камъни. Лунен пейзаж. Някъде по пътя имаше бензиностанция, до предишния ден е била чиста и лъскава. Сега изглеждаше като излязла от оня тъжен филм на Вим Вандерс „Париж, Тексас“. Потънала в кал, с изпочупени прозорци и изкривени като старчески пръсти пистолети за зареждане.
Опитах се да се обадя в офиса, че е невъзможно да отида. Дотогава не бях забелязала, че няма телефони. Че няма интернет бях разбрала още като се събудих сутринта ― за пръв път виждах модемът да свети в червено. После бях пробвала да споделя снимка от потопеното ни градче във ФБ, но от 6,30 до почти 8,30 статусът беше в процес на обработка и не бе помръднал. Нямахме никакви комуникации. Все пак някъде, докато чаках в поредното задръстване на малка селска уличка, се появиха две чертички, които ми дадоха възможност да телефонирам. Върнах се и събудих децата. Трябваше да видят това, надявам се никога повече да нямат подобна възможност.
Сега за държавата и хората ѝ, за които съм си позволявала досега да казвам лоши думи, от позицията на самовлюбено-патриотичния си български нихилизъм. През цялото време вкъщи, докато чаках децата да станат и се подготвят за излизане, се чуваше непрекъснато бръмчене. Ужасен равномерен звук, досаден и дразнещ. Мислих, че сигурно мазето на някоя съседна къща е наводнено, макар на нашата улица да нямаше никакви щети, и хората са пуснали помпа.
Оказа се хеликоптер. Хеликоптери, 3. Децата казаха, че са ги чували през цялата нощ, аз не ги бях усетила дотогава. Кръжаха над градчето, от време на време спираха някъде, пускаха въжета, по които се катереха хора. Ние снимахме като папараци ― такова нещо бяхме виждали само по филмите. После, когато хеликоптерът кацна пред нас и от него излезе залитащ от умора пилот, за да се смени с резервния, а една жена се изсипа навън хлипайки, продължихме да документираме ужаса и отдадеността с целия респект и възхищение, на които сме способни. После, когато по-надолу на градското ларго, стъргалото, мястото, на чиито обитатели сме завиждали три години поред заради чудесната гледка и прекрасните къщи, видяхме как хеликоптерът просто спира над нещо червенеещо се над водата, разбрахме истинския мащаб на катастрофата.
Под вода бяха всички къщи около реката, детската градина от съобщенията по whatsapp (очевидно на това място), уличките и мостовете. Реката се беше разляла като древноегипетски Нил, просвайки жълтото си туловище през няколко улици. Около 500 метра от двете ѝ страни бяха напълно погълнати. Половината град бедстваше. Хеликоптерите спасяваха хора. Навсякъде се чуваха и сирените на пожарните.
Видяхме пожарникари, нагазили до кръста във вода, които носеха на ръце малки деца. Зад тях се препъваха родителите, сигурно задавени от сълзи. Видяхме пожарникари, които спяха по лодките и оглушително хъркаха. Други бяха заспали направо на асфалта, сложили глави на бордюра. Трети бяха насядали на тротоара и пиеха кока-кола. Май никой не искаше да види вода. Били на пост от 8 часа предишната вечер. Моят часовник отчиташе, че това означава 16 часа борба за живота на непознати. После чухме по радиото, че двама от 43-те загинали са пожарникари, които са се опитвали да спасяват. Тези хора дори не бяха от градчето. Дори не бяха от съседния голям град. Но бяха тук. Някой ги бе изпратил веднага след жалния вой на сирената и те бяха дошли. Цялата държава беше тук. Градчето гъмжеше от втрещени от уплаха хора; капнали от умора, но помагащи пожарникари; полицаи с премрежени от недоспиване очи; всякаква спасителна техника, багери, фадроми, огромни камиони с неясно за мен предназначение, оборудвани със всевъзможни ролки, шлангове, маркучи, грамадни и спасяващи.
После разбрахме, че хората от потопените къщи са евакуирани в училището на високия баир. Чухме, че по радиото се обаждат други хора, за да предлагат мебели и помощ. Ние самите попитахме как да помогнем, но държавата се бе погрижила за всичко. Нямаше нужда от нашия героизъм и човещина. Тя беше се отзовала незабавно. Никой не се вайкаше, не кършеше пръсти по телевизията, не обясняваше как това не е в неговите компетенции. Някой мъдър човек бе съставил план много преди тази конкретна катастрофа, бе разписал стъпките и бе обучил хората. С онези, тренировъчните сирени, за които ви казах в началото. И те бяха там. В градчето ни с 15 000 жители имаше около 15 пожарни, близо 10 полицейски автобуса, 5 лодки и незнайно количество тежка техника. На всеки метър изтощени служители на народа не спираха да помагат.
До вечерта пораженията вече не се виждаха. Когато излязохме около 17 ч. да разберем как вървят нещата не можахме да повярваме на очите си. Центърът беше отводнен. Водата се беше оттеглила, т.е. бяха я върнали обратно около рекичката и само близките до нея улички още приличаха на притоци. Вечерта по вече проходимите улици кръстосваха пожарни, спираха до всяка пострадала къща и питаха кой има нужда от помощ. Тази сутрин вода вече нямаше никъде по улиците, само дворовете на къщите и потопените ниви напомняха за потопа. Някой се бе погрижил за хората, за града им, за живота и нормалното им съществуване. Някой беше готов да помага винаги и докрай. Беше обучен за това.
Къщите обаче продължаваха да изцеждат последните си сълзи. Потъмнелите им стени с безпощадна отчетливост отчитаха докъде е стигала водата. Поне половин, ако не и един метър. Изпотрошените стъкла на магазините, калта пред обикновено дружелюбните им входове, разрухата и хаоса продължаваха да разказват апокалипсиса. Кални до покривите коли, разперили щърбави врати с изпотрошени стъкла, задаваха въпрос след въпрос. Напорът на водата ли ги бе изпотрошил или отчаяни хора в опит да се спасят?…
Някъде плачеше жена. Плакала била цяла сутрин, цял ден. Имала ферма и животни ― крави, кокошки, прасета. Сигурно са имали и имена ― кравата Берта, кокошката Ула, прасето Ханс. От всичките животни ѝ останали само три прасета. Другите, десетки глави добитък, били издавени. Имената им не са сред имената на 43-те жертви. Те са сред неизброимите разрушения и щети.
Върху една огряна от краткото слънце стена се полюшваха детски дрешки. Поли е дошла на този свят преди месец, тежала 3000 гр., 52 см висока. Щастливите родители са окачили балони, ританки и други пъстри свидетелства за радостта си под прозорците на къщата. Германците обичат да споделят щастливите си моменти с околните, нищо, че ние ги мислим за хладни и безчувствени. Дрешките сега са мокри, мръсни и тъжни. На няколко сантиметра под тях водата безстрастно е оставила тъмния си маркер. Дано Поли е в безопасност, все някой чичко-спасител я е качил по въжето на сигурно място в хеликоптера.
Голямата ми дъщеря мълчи до мен в колата. В един момент не издържа и просто затваря очи. „Не искам да гледам повече“, казва. И на мен ми се плаче. Защо ли изобщо тръгнахме, уж да идем до фитнеса в съседния град, но всъщност да видим истинския размер на ужаса.
Свидетели на опустошението разказват историите си безмълвно по улиците. Нахвърляни са пред всяка къща. Тъжни, мръсни и раздрани дивани, които допреди ден са били ярки, красиви и дружелюбно са подлагали гръб под скачащи детски крачета. Може и да са били чисто нови, като този на една жена от нашето градче. Строшени маси, по които е имало халби с бира и чинии с вурст, през дъждовни сълзи разказват за дни на смях и радост. Облегнати уморено върху мокрите стени матраци са разтворили безмълвна паст като някакви непознати митични чудовища. Зловещо разхвърляни по средата на уличните платна обувки, тенджери, вилици.
Изпочупените прозорци и разхвърляни по земята флакони в аптеката. Сладоледения салон, покрит с кал и с преобърнати маси и столове. Магазинът за подаръци и балони, който ни посреща със затворени от мъка очи и купчина кал и боклуци пред входа. Навсякъде висят ръчно изписани бележки. Няма да работят. Някои са паднали в калта, всъщност никой няма нужда от тях.
На места гротескно-отблъскващи картини наобърнати химически тоалетни, които дори и не искам да си помисля какво са изсипали на земята. Хората вчера обаче запрятаха крачоли и газеха без колебание в мътилката. Мъже и жени. Там някъде са домовете им. Целият им живот.
Навсякъде наоколо е така. Бедствието е изумително. Тежко засегнати са две провинции, най-голямата – Северен Рейн Вестфалия и съседната, Рейнланд Пфалц. Над 50 000 човека са без ток. Водната стихия буквално е отнесла части от най-натоварената магистрала на провинцията и една от най-натоварените в Германия. Зеят пропасти от по около 3 метра. Няколко от най-големите язовири могат всеки момент да скъсат бентове. Технически екипи са денонощно на пост. Всички се молим да устоят. По предварителни данни щетите са за около милиард евро. По мое мнение може и да са за повече. Жертвите са 43. Засега. Неизвестен брой изчезнали хора.
Съобщиха, че повечето от жертвите са от близкия до нас окръг, града с големите и хубави магазини, в който обикновено пазаруваме, когато искаме да се поглезим. Може би сме виждали очите на загиналите, разминавали сме се с някои от тях по улиците. Не знаем имената им. Новинарите също не ги знаят. А в града, в чийто хипермаркет подреждах гондолите, когато дойдох в Германия, много красив град, на около 40 км от нас, с лъкатушеща през него лазурна река, стръмни улички и бели варовикови скали, по чиито склонове отглеждат дребно грозде и правят от него кисело вино, потопът е отнесъл и къщи. Ей така, просто ги е грабнал и ги е завлякъл нанякъде – с покривите, с картините по стените, килимите по пода и лампите по тавана. Казват, че хората им ги няма. Никой не знае колко са, не могат и да ги търсят. Казват още: “Не идвайте тук. Страшно е. “
Никой не плаче. Вода има достатъчно.
По радиото един мъж задъхано обяснява как цялата техника е извън строя, а цялата му кухня е в руини. Имал малки деца. Нямал вече печка. Сигурно говори бързо, за да не хлипа. Повтаря след всяка дума „ще видим“. Водещите повтарят „драматично“, „катастрофа“, „опустошение“. Вече зная всички немски думи, описващи потоп: „наводнен“, „придошъл“, „залят“ … Но зная още една, библейска.
Апокалипсис.
Източник: Труд
