Новини 73% от сградите, в които живеем днес са от периода 1946 -1990 г. Тогава е имало години, в които са се завършвали по над 70 000 жилища в цялата страна. Автор: Иван Ангелов [DISPLAY_ULTIMATE_SOCIAL_ICONS] 73% от сградите, в които живеем днес са от периода 1946 -1990 г. Тогава е имало години, в които са се завършвали по над 70 000 жилища в цялата страна. Най-много жилищни сгради са вдигнати през 1946-1960 г. През тези три петилетки след Втората световна война у нас са построени 575 747 от зданията, които и днес приютяват милиони българи. Производството на домове е продължило мощно и през следващите периоди, макар и с отслабващо темпо. През 1961-1970 г. са се появили нови 400 хиляди сгради, а през следващото десетилетие – близо 314 хиляди. Това е времето на разрастването на социалистическата индустрия и на градовете, съпроводено с възход на панелното строителство. От 1975 г. насам в България са построени нови 781 хиляди жилища. Най-голям дял от тях (над 328 хиляди или почти половината) са пуснати за ползване през периода 1985-1992. Строителният бум от 2004 до 2011 г. със 125 хиляди нови жилища е доста по-назад в „класацията“. По времето на соца строителството на жилища в големите градове се осъществява почти изцяло от държавни домостроителни комбинати. От средата на 60-те години на миналия век те използваха побългарена френска технология /нейни създатели всъщност са американците през 30-те години/ за панелно строителство. В началото на големия европейски строителен бум след Втората световна война строенето на жилищни блокове от готови железобетонни панели се оказва най-бързия и най-евтиния вариант, и някои страни в Европа го използваха известно време. Не след дълго се отказаха от него, но той бе изкопиран като основен модел във всички страни от соцлагера. Жилищен блок от сто апартамента е можело да бъде построен от един багер, един кран, два-три панеловоза, и малобройна строителна бригада, а техническата документация да се използва за още няколко хиляди подобни блока. Едно стандартно панелно жилище от 50-60 м2 струва на държавата практически към двадесет кубика железобетон тъй като почти всички подове, тавани и стени се делят поравно между съседите. При крайна цена към 3000 хиляди тогавашни лева, хората ги купуваха за по 8 – 10 000 лв, тоест с надценка от 300 %. Въпреки това тези жилища бяха по джоба практически на всеки българин; заради оскъдното вътрешно потребление едно семейство можеше да събере тези пари за пет до десет години или да тегли ниско лихвен заем, който да изплаща със символични месечни вноски. Проблемът е, че държавата не може да си позволи за закопае огромни средства без никаква възвращаемост и да реши жилищните проблеми на големите градове. Тя строи не колкото трябва, а колкото можеше да си позволи, ето защо в края на комунистическото управление се стига до огромен дисбаланс в търсенето и предлагането на жилища. Общо за цялата страна са регистрирани като жилищно нуждаещи се към 400 000 души! По признание на върхушката ни от края на 80 – те години на миналия век, поне още десет години са били нужни, за да се тушира жилищната криза. Историята обаче не даде десет години на Живков и режима му, в края на 1989г. социализмът се сгромоляса. От тук насетне държавата няма абсолютно никаква жилищна стратегия, всичко е оставено на свободния пазар. През първият период на прехода се строи малко, предимно от хора с кеш пари. Когато през втория период банките завъртат парите на емигрантите и чуждите инвеститори, започват да се дават с лекота жилищни кредити. За кратко време цените на жилищата литват до небесата. След падането на Живков домостроителните комбинати са закрити, базите им разпродадени, а миграцията от малките населени места към големите градове взима гигантски размери. Статията може да бъде полезна и на друг, затова ще се радваме да я Вижте всички статии на Иван Ангелов Tags: 0 Предишна публикация Зловеща находка в Кюстендил! Откриха телата на две жени, мистерия обви смъртта на едната Следваща публикацияТолумбички – рецепта от Добриана Димова [wpdevart_facebook_comment]