10 години на път без кола и пари: Японско семейство стигна до Гоце Делчев и доказва, че номадството е възможно

[DISPLAY_ULTIMATE_SOCIAL_ICONS]

В един горещ септемврийски ден пием кафе на бензиностанция в Гоце Делчев. Млад мъж с расти до кръста се приближава и обяснява ръкомахайки, че иска да стигне до Садово. Автостоп – казва ни на развален български.

„Японци са, от десет години пътуват по света, и детето се е родило на път“, включва се в този момент мъж зад гърба ни, който е там от по-рано и вече е чул историята на семейството. На съседна маса стои и жена с малко дете, а до тях е багажът им, събран в туристическа раница и сгъваема количка с колела.

Казваме им, че пътуваме към границата с Гърция и можем да ги качим. Очите им грейват – тяхната крайна цел също била Гърция, Драма или Кавала.

Така се запознаваме със семейство истински съвременни номади – Сатору, Акина и малкия Уайчи от Япония. Не са бездомни скитници, а модерни, образовани хора, които са решили да не робуват на правилата на уседналия живот, а да живеят в хармония с природата и от добрината на хората.

„С японските ни паспорти пътуването в повечето държави е лесно“, обяснява Акина – млада дама с нежни черти, плитка под кръста и традиционна японска сламена капела.

Казват, че успяват именно благодарение на добротата. Отключват я с усмивки и добронамереност. Когато представя семейството си с произнесеното сигурно хиляди пъти „Ние сме пътешественици“, усмивката на Сатори е толкова широка, че очите му почти изчезват.

Търсят добрината, намират и и я предават. Винаги се намира кой го да им помогне с транспорта, да ги подслони, да им даде чаша кафе или да сподели с тях вечерята.

Докато пътуваме, ни разказват историята си. Освен японски, говорят перфектно английски, включително Уайчи, който е само на година и 11 месеца. Винаги се стараят да научат и поне малко от езика на страната, която посещават. Казват ни „Обичаме България“ и питат как да обяснят на български на границата, че „бебето спи“ точно за проверката на паспортите.

„България е много красива, природата ни харесва и зеленчуците са много вкусни“, казва Акина. Дошли тук в края на обиколката си на почти цяла Европа, започнала от Великобритания. Посетили са и повечето балкански страни. В България влезли през Северна Македония. Качило ги на стоп английско семейство, което живее в село край Кюстендил. В селото прекарали две седмици. „Правихме лютеница“, смее се Сатору. С Акина споделят, че за тях е важно да набавят и отглеждат сами храната си. Затова често, по време на своите спирки по света, помагат в градините и нивите, ходят на лов и риболов, помагат на възрастни хора.

Така изкарват за прехрана. Нямат постоянна работа, защото не искат да се обвързват с по-дългосрочен договор. Но всъщност преживяват почти без пари.

„За десет години разходите ни са около 3000 долара. Главно за визи и билети“, казва Акина. Когато могат, пътуват на стоп. Често автобуси или кораби се съгласяват да ги качат безплатно. Някои авиокомпании пък ги таксуват символично дори за дълъг полет, когато се качат в последната минута.

Още не знаят къде ще прекарат тази нощ – на кораб, под открито небе или някъде другаде. Уговаряме се да ги закараме до пристанището в Кавала, откъдето да опитат да хванат ферибот за остров Лемнос, а след това – за Турция. Трябва да напуснат Шенгенската зона до края на седмицата, тъй като могат да останат в нея до три месеца. Заедно се чудим могат или не да стоят по-дълго у нас, след като България е само наполовина в Шенген. Така или иначе, вече сме потеглили. „Ако билетите за ферибота са скъпи, можем да хванем на стоп рибарска лодка, казва Сатору. – Или да пренощуваме на палатка тук“- показва ни зелена площ до пристанището на картата.

Сатору и Акина се срещнали преди десет години на остров в Канада, където живеел един от основателите на „Грийнпийс“, техен вдъхновител. Няколко месеца по-късно се оженили и тръгнали на път заедно. Първоначално плавали на стоп на салове по реката Юкон. Сатору преподавал карате, за да спечели пари и да построи кану. Къмпингували на брега. Били са и в Южна Америка, плавали са по Амазонка – отново на стоп. Пандемията ги заварила в Аржентина, а строгите мерки там ги принудили за кратко да се върнат в провинцията в Япония, където хората не се притеснявали да стоят навън на открито и да вършат земеделска работа. Синът им Уайчи е роден в Канада – в специално пригодена къща за родилки, които са от малко населени места и нямат болница наблизо. Настаняват се там, когато терминът наближи, за да са в близост до болницата. А някои, като Акина, раждат в самата къща.

Макар че дори не знаят къде ще спят довечера, Акина, Сатору и Уайчи излъчват завидно спокойствие и видимо са в отлично здраве. Усмивките рядко слизат от лицата им. Питаме ги мечтаят ли да се установят някъде. Засега са се отправили към Турция, а след това искат да открият място в Африка, където да могат да отглеждат собствената си храна и да живеят сред природата. Още не знаят колко дълго ще останат там. Чудят се дали няма да е прекалено горещо, а те харесват по-студения климат. Насочили са се към Етиопия, но кой знае.

Семейството поддържа връзка с техни побратими по света, обменят опит. „Но никога не сме срещали друго пътуващо семейство“, казва Акина.

Искаме да ги питаме още много неща, но е време да се разделим. На пристанището се снимаме на раздяла и им пожелаваме попътен вятър.

Сатору и Акина разказват за пътуването си в своя инстаграм профил. Не го ползват активно, макар пътешествието им да има потенциал за истинско дигитално риалити. Предпочитат по-спокойното и обикновено общуване и публикуват в социалните мрежи само за да благодарят за добрината по пътя си. Така разбираме, че вече са в Турция. На добър път!

ИЗТОЧНИК: ОФФНЮЗ