Хиляди са убити без съд и заличени по име в Македония само защото са били българи
Македонската кървава Коледа от 1945 г., масовите разстрели, скалъпените процеси и системната подмяна на идентичността на хора с българско самосъзнание остават едни от най-тежките и най-премълчавани страници в най-новата история на Балканите.
След края на Втората световна война и включването на Народна Република Македония в състава на Титова Югославия започва мащабна репресивна кампания срещу населението, обвинявано в „българофилство“. Хиляди хора са арестувани, съдени без реална защита или направо екзекутирани без съд и присъда.
Една от формите на репресия е насилствената промяна на лични имена и фамилии – често дори посмъртно.
Не Грънчаров, а Грънчаровски. След това – Грънчарович.
Не Драго, а Драгутин.
Тези промени не са инициирани от семействата, а наложени административно от властите, като част от политиката по изграждане на нова „македонска“ идентичност и изкореняване на всичко, свързано с българското национално съзнание.
Тези факти са разказани в документалния филм на Марина Милотинова „Само защото бяха българи“, продуциран от Българската национална телевизия и излъчен за първи път през 1999 г.
Тодор Гулев носи в себе си тайна, поверена му от Трайко Попов – човек с 40 години по-възрастен от него, случаен свидетел на масов разстрел край Велес.
„Стар съм, ще умра, но преди това ще ти кажа тази тайна – да я разкажеш, ако дойде ден“, казва Попов.
„Тези са наши – българи, все видни хора. Не казвай сега – млад си, ще пострадаш. Само ако дойде ден.“
Този ден идва през 90-те години. Вестникът на ВМРО–ДПМНЕ „Македонски Дело“ става първото издание в Македония, което публично пише за масови гробове и търси очевидци. Тодор Гулев се обажда именно там.
Край Велес са открити костите на 53 души.
„Масови гробове има и в Куманово, и в Ресен“, свидетелства журналистът Петър Гичаровски.
Д-р София Алексиева, живееща в Канада, десетилетия наред не знае съдбата на безследно изчезналия си баща – Димитър Алексиев, кмет на Кратово. Истината научава от писмо на македонски историк:
„Баща Ви е зверски убит в Куманово заедно с 48 свои единомишленици – без съд, без защита и без присъда. Обвинени са като привърженици на българската кауза. След тях са убити още около 100 души.“
Още през 1946 г. Павел Шатев – бивш министър на правосъдието в Скопие и тогавашен високопоставен югославски функционер – моли българската легация в Белград да информира Георги Димитров за случващото се.
В официално донесение се казва:
„В Македония се води борба с българите и българофилството. Всички, които изразяват симпатии към България, са подозирани като михайловисти, сепаратисти и фашисти. Известни са неоснователните масови разстрели във Велес, Битоля и Щип.“
В края на 1944 г. е приет Закон за защита на македонската национална чест, който легализира преследването на хора, обвинени като „сътрудници на окупатора“. Под ударите му попадат дори обикновени служители в общините, работили по време на българската администрация.
Днес в Република Северна Македония съществуват паметници на разстреляните, но често без посочена причина за смъртта им. За сметка на това из страната все още има множество паметни плочи, заклеймяващи „българския фашистки окупатор“.
В Охрид свидетели разказват друга история – за отношението на местното население към българските войници през войната.
През септември 1944 г., след като България обявява война на Германия, германските части пленяват български войници в района. Местните жители обаче ги укриват, въпреки заплахата градът да бъде изгорен.
„Никой не предаде нито един български войник. Хората ги пазеха като свои“, разказва Ангел Куртелов.
Градът събира злато, включително църковния кръст, за да откупи войниците.
Тези събития и до днес остават едни от най-големите „бели петна“ в историята на региона. Хората, разказали историите си във филма „Само защото бяха българи“, настояват архивите да бъдат отворени – не за мъст, а за истина.
За да я знаят младите поколения в Република Северна Македония.
Истина, която десетилетия наред е била подменяна, премълчавана и изкривявана.
