Спомени от Пловдив: Заради „Тримона“ загинаха толкова много къщи и хора
Разрушаването на една къща е като убийство. Нараняваш живите хора и убиваш спомените. Убиваш едно кътче от града с лека ръка.
А заради Тримона си загинаха толкова къщи и толкова хора.
Познавам пловдивчани, които си отидоха броени дни, след като им бутнаха къщите. Още по страшното бе, когато мястото на бутнатата къща оставаше празно – явно някакъв план се бе променил. Или просто е направен паркинг. Или нещо ненужно.
Истината бе,че Дом „Кудоглу“ бодеше очите и беше символ на една друга България, на едни други хора и един друг морал.
От делото на този велик българин остана само един материален спомен – складовете на „Иван Вазов“. И тук трябва да ми се отчете, че в някаква степен имам пророческа дарба – правейки филм за Кудоглу преди 6-7 години, предрекох, че след като разрушихме почти всичко, свързано с този човек, ще дойде времето на складовете на „Иван Вазов“. И то се случи. Изгоряха за няколко часа. Осъдиха един клошар на четири години затвор за подпалвачество. И да плати 12 милиона…
Сега една история, разказана от Незабравка – за тази жена ще стане дума и по-късно. Тя си спомня къщите срещу Тримонциум.
Та в онези времена пред Тримонциум имаше една живописна тиха уличка с големи дървета. Уличката ставаше най-оживеното място в града около 24 май, когато се провеждаха абитуриентските балове. Събираха се хиляди роднини и познати, които шумно приветстваха преминаващите момчета и момичета.
И тогава имаше състезание кой с каква кола ще дойде, аз бях един от малкото, който дойде пеша и без роднини. Промуших се между хората и не чух ни едно ръкопляскане. Бях горд, защото мислех, че съм изпреварил времето – времето на еснафските ритуали, но се оказа, че нещо съм сбъркал.
Та и тази уличка, по която бяха минавали капитан Райчо, Иван Вазов, Ангел Букурещлиев и още толкова известни хора, си отиде – разшириха паркинга.
Незабравка се спомня за една жена, която седи на стълбите на полуразрушената си къща и си говори: „Не мога да живея без моя дом. Тук прекарах най-хубавите си години. Тук беше първата ми брачна нощ. Тук родих и отгледах децата си. И сега искат да ми отнемат къщата, да ми отнемат спомените, да ми отнемат живота…Как ще живея без моите спомени?“
Пак се връщам към въпроса: кой е бил този или тези, които са отнели живота на тази жена? И на още много хора от тази улица? И от съседната улица? И от съседния квартал? И каква присъда заслужават?
Знам, че един град не може да се развива, без да се бута част от старото. Един главен архитект на града съм го чувал да казва: „Дайте шанс и на нас да направим нещо за града“.
Е, в случая направиха паркинг – архитектурно чудо
Ясно е, че без паркинг не може да има такъв хотел. Така че още онези, които са решавали къде да сложат хотела, би трябвало да са се досетили, че обричат квартала на разрушение.И вероятно са си казали: Много важно, някакви къщурки.
Да, някакви пловдивски къщурки на фона на хотела, който ни пренася в сталинска Москва. Макар специалисти да казват, че като се изключи задължителната за времето фасада, хотелът е истински архитектурен шедьовър.
Изписал съм доста страници за Тримона, с часове сме говорили с връстници за онези времена на нашата младост, когато това беше символ на града.
Всъщност хотелът е построен не заради пловдивчани, а заради чужденците, които идват в града – особено по време на Панаира. И вече е било неудобно да ги настаняват в „Република“, примерно, и в разни стари хотелчета, известни с дървениците си.
Хубаво е чужденците да са на едно място, тук да са ченгетата, проститутките, мошениците – всичко да е под око.
И настаняват този нов свят на една ръка разстояние от стария свят, който все още си живее от другата страна на улицата. Буквално на няколко крачки.
Едно време улица „Капитан Райчо“ започва от площада.
На мястото, предвидено за строеж, има склад, после работилници. И поне две къщи. И бирарията на Клянчо – да не забравим,където сервират жълви.
Първата къща е на прочутия чорбаджия хаджи Калчо. Има двор с един голям орех. От нея всеки ден излиза побеляла възрастна жена с достолепна походка, спира се при децата, погалва ги, черпи ги с бонбони. Но не обича да говори.
Това е дъщерята на капитан Райчо, известна като леля Саша. Внукът й Петьо Николаев работеше в ХЕИ, разказвал ми е спомени през 1975-а, но не се сетих да ги запиша.
За детския живот по улицата ми е разказвала Гергана Бонева /по баща Ванкова/, живяла в две къщи в махалата – първо до банята „Цар Симеон“, после – срещу ДНА-то. Гергана Бонева е била патронажна медицинска сестра и е запазила спомена за много хора и събития.
Отначало животът на улицата е тих и патриархален. Всички се познават. На номер 1 живее зъболекарката Троева, после брат й фармацевтът Николай Троев, първият управител на Аптечно управление, следва барачката на чичо Тошо Спортиста и дъщеря му Маргарита, която се състезава с мотоциклет…
Гергана, която е живяла на номер 3, си спомня, че във всяка стая на къщата е имало кахлена печка, облицована с плочки в различен цвят. В нейната стая печката е била в бежово, на съседите Кушлеви – в резеда, а печката в „моминската стая“ на горния етаж е и била чисто бяла с дантелени орнаменти.
Спомените са от началото на 50-те години, когато имаше само един вид плочки – безлично бели. Кахлените печки и камините бяха символ на буржоазното минало. Разбира се, една такава къща не е имала бъдеще.
Децата играят навсякъде – влизат отсреща в склада, катерят се по камионите, когато мястото се превръща в гараж.
Обикалят по дворовете, особен интересен е дворът в къщата на композитора Ангел Букурещлиев – в него има даже малък шадраван. Тих, романтичен и леко запуснат двор, защото дълго време тук не живее никой. От време навреме идва да наглежда къщата вдовицата на големия композитор.
Един ден децата я виждат как се полюшва на един шезлонг – насред запуснатия двор, край пресъхналия шадраван. Една старица, облечена цялата в бяло…Пренесла се в света на спомените си, в който звучи със сигурност красива музика…
Къщата стана издателство, не след дълго бе изравнена със земята.
А барелефа на Ангел Букурещлиев просто го откраднаха.
Някой път като пресичам този паркинг , се спирам и се вслушвам – имам чувството, че изпод асфалта някой крещи и иска да го чуем, иска да ни разкаже нещо. Друг път чувам само музика. Траурна…
Началото на строежа на новия хотел отначало носи само приключения и дава повод за клюки. През деня е шумно, не вечер уличката отново притихва.
Децата сядат върху количката на бай Давид Валаджи, с която той продава кинкалерия и пасмантерия, и той им разказва приказките от 1001 нощ…
От строежа – като от лампата на Аладин, започват да изскачат други приказки. Появяват се древни улици, скелети със запазени красиви пръстени, делви с неизвестно съдържание. И една сутрин тръгва слухът, че една от делвите е била пълна с жълтици. Дали са от римско време или са от имането на хаджи Калчо? Дали са ги прибрали археолозите? Или са дошли от милицията? Дали работниците от строежа не са си разделили намереното? Или просто бай Давид е доизмислил приказката за „Сезам, отвори се“?
Легендата за съкровището е жива и днес. Поразпитах – оказа се, че в инвентарните книги на Археологическия музей няма записана такава находка.
Най-после хотелът е открит, започват работа сладкарницата и ресторантът, бай Кунчо започва да прави своя прочут бумбар.
Идват западни коли, но те са още малко и уличката успява да ги събере.
Една вечер пред хотела спира голяма бяла кола, вътре са мъж и жена, а след колата препуска на кон дъщеря им.
Настаняват и коня в хотела. В него е имало и стая за кучета.
Та на едната страна улицата си живеят по старому, а отсреща се настанява един друг свят.
И тук е интересното – двата свята, колкото и да са различни, живеят в някаква странна хармония.
Около хотела обикалят денонощно двама милиционери. Когато им става студено, пресичат улицата и отиват да пият по един топъл чай в някоя от къщите. Не ходят в нощния бар – там им е скъпо или може би им е било забранено да влизат с униформи.
Пред хотела постоянно стоят две черни служебни волги. Ако някой от махалата има нужда от бърза помощ, от хотела веднага пускат волгите. Тайно и човешки.
1956-а или 57-а започва епохата на абитуриентските балове. Може би първият е на набор 39. На улицата се стича хилядно множество, но с гости се изпълват и старите къщички – има мераклии да гледат голямото събитие от балконите.
Сеирджии се събират и когато в града гостуват известни личности. Под балконите на къщите минават президенти, шахиншаси, космонавти, певци, актьори. Друг подходящ хотел в града просто няма.
Гергана Бонева си спомня, че са имали стар прозорец, който е имал 56 отделни стъкла. И когато е имало някакво височайше посещение в Тримона, десетките наематели на къщата са се устремявали към стария прозорец. Всеки си е избирал по едно стъкълце, залепвал е око на него и е гледал жадно онзи друг свят – толкова близък и толкова далечен…
Вечер често двата свята са се събирали. На пейките около несъществуващия отдавна розов фонтан. Сядали са редом гости на хотела и комшиите от другата страна. Повечето гостенки са били рускини. Една вечер жени от махалата седнали на една пейка с една рускиня и една немкиня. Намерила се е и преводачка.
Рускинята и немкинята разказвали на своите пловдивски връстнички за войната, която са преживели. И че тогава разбрали, че всичко материално е преходно и не си заслужава да изживееш заради него живота си. И затова тръгнали по света – да обикалят, да видят, да научат. Вместо да събират пари за диван и телевизор.
И пловдивската пейка пред Тримона събира като съдбата тези две жени, чиито съпрузи сигурно са воювали един срещу друг, но в крайна сметка стигнали до една философия, която само преживелия войната може да разбере.
Ако можеше целият свят да седне на тази пейка и да си поговори… Сигурно хората щяха да стана по-добри.
По онова време пак си имаше някаква война, макар и студена. Улицата на моменти е нещо като фронтова линия. От едната страна са москвичите и вартбурзите, от другата – шевролети и мерцедеси.
От едната страна вечер гледат по единствената българска телевизия „Лебедово езеро“ и „На всеки километър“, а от джубокса отсреща ехти „Моята молитва“ на Пол Анка и „Дилайла“ на Том Джоунс. И никой не се сърди за силния звук…
ДВА СВЯТА НА ЕДНА УЛИЦА – откъс от том 4 от поредицата на Евгений Тодоров „Запомнете Пловдив“
