Сашко от Перник говори сам след присадeни стволови клетки
- Взели ги от костния му мозък на таза, минал е за 120 дни през три терапии в Сърбия
- Детето разбира много повече от преди да изчезне и осъзнава какво се случва
- Рисува една картина за половин час, на последното наддаване негова творба стига 1500 лв.
- С баща му все още лекуват краката му, които били в гъбички от влагата в маратонките в Голо бърдо
Седем месеца след като изчезна и бе намерен в планинската местност Голо бърдо край Перник, Сашко се е подложил на терапия за трансплантиране на стволови клетки. 13-годишното момче с аутизъм, което се изгуби на 11 ноември 2022 г. по време на разходка с татко си, е преминало през три процедури по вливания, които са проведени през 2023 г. в клиника в Нови Сад, Сърбия. Първата е била през юни, втората през юли и третата и последна на 26 – 27 август. Между тях са правени кратки паузи.
„Процедурата е следната – изтеглят се стволови клетки от костния мозък на таза, концентрират се и се пречистват, след което се вкарват обратно в гръбначния стълб – обясни бащата на Сашко пред „24 часа – 168 истории“. – Терапиите са с пълна упойка. Техниката е иновативна и се прави със собствени стволови клетки, а не с донорски. Основните ефекти се делят на три категории – по отношение на имунната система, по отношение на нервната система, тоест свързано е с подобряването на определени слаборазвити части на мозъка, а третата се отнася до стомашно-чревната система, тъй като при децата с аутизъм тя не функционира добре. Трансплантацията беше направена под ръководството на професор Душан Марич, който е световнопризнат специалист в регенеративната медицина. Не изключвам със Сашко да пробваме и трансплантиране на донорски стволови клетки, но трябва да мине известно време, защото се прави почивка. Може би някъде около година, дори и повече. Налага се да има паузи, тъй като при всяка следваща терапия вливането е с повече и по-концентрирани клетки. Тези ги правихме в рамките на 120 дни, а процедурата беше без странични ефекти, защото е изцяло „автоложна“ (пациентът получава обратно собствените си стволови клетки – бел. ред.).“
За малкия терапиите са били безболезнени. Той не е прекарвал много време в клиниката в Нови Сад – влизал рано сутрин и до вечерта го изписвали. Не са го държали под лекарско наблюдение дни наред, както се налага при други сложни интервенции.
Александър и синът му дори имали време да посетят белите пясъци на река Дунав. Ходили и на плаж.
„Той се радваше, защото гледката беше непозната за него, но и много красива – разказва баща му. – Разхождахме се, вечеряхме, прекарахме време там и ни беше приятно.“
Александър си спомня, че на последната процедура, която била през август, лекарите обяснили, че ефектът върху детето ще се забележи през декември, тоест четири месеца по-късно.
„Специалистите бяха напълно прави – отбелязва той. – Наистина някъде около Коледа имаше напредък Сашко стана по-осъзнат в разбиранията си. Започна да се облича и съблича сам. Приготвя си екипа за плуване. Дори си топли супата за вечеря, когато му кажа да го направи. Изпълнява задачи, за които съм го помолил. Просто сега разбира повече. Например той обожава да плува и вече изразява нетърпение, когато иска да отиде на тренировка. Другият напредък е, че преди трябваше да му кажа една дума, за да ми я повтори. Сега не се налага да му посоча сламката в чашата със сок и да го попитам: „Какво е това?“, след което да отговоря: „сламка“. Вече само му задавам въпрос: „Къде живеем?“ и ми дава отговор: „Перник“. Между другото, той порасна много и на височина. Възмъжaл е, не е детето, което беше преди години.“
Бащата твърди, че днес Сашко се чувства много по-добре.
„Все още правим от нашите разходки в гората, но сега вземам приятел с мен или се организираме по-големи компании – споделя той. – Когато нямаме тази възможност, излизаме само двамата. Прави ми впечатление, че след изчезването си Сашо започна да спазва по-близка дистанция и да внимава повече. Не е като преди, тоест не се отдалечава от мен. Иска да е за ръка или близо, за да ме усеща, че съм до него. Вече не бяга безсмислено. Сякаш се страхува повече. Най-вероятно след трансплантацията на стволовите клетки е започнал да изпитва по-осезателно това чувство. Виждам, че се плаши, ако аз се отдалеча. Вече не е нужно да му казвам: „Ела тук“, защото не бяга толкова. Ако го направи, веднага се обръща, за да види къде съм.“
Александър казва, че ежедневието на семейството не се е променило след станалото със Сашко в Голо бърдо.
„Сутрин го взема автобус в 7,30 ч. за училище – описва той денят им. – Там е с учители, психолози и други деца. Прибира се в 16,00 ч. Понеже през тези часове не се разхожда, аз гледам да го правим заедно след това. Често следобед тръгваме към Кралев дол, където има хубави пътеки, а над селото се откриват уникални гледки. Сашо може да извърви километри сред природата. Понякога отделя внимание на всяко дръвче, храстче и цвете. Чувства се добре, когато правим преходи. Това му е нужно, защото е хиперактивен. Той обожава да ходи и на плуване. Водя го два пъти в седмицата. Сега мисля да го запиша на таекуондо. Зимата караше шейна на Мальовица и Осогово. Спускаше се сам без чужда помощ.“
Александър подкрепя малкия и в рисуването на картини.
„Вкъщи идваха художници по моя покана, за да разгледат и изучат скиците му – обяснява бащата. – Беше ми любопитна символиката в тях и тъй като не разбирам от изкуство, реших да викна професионалисти за мнение. Те ми казаха, че творбите, които създава, са в абстрактния стил и в тях има вплитане на различни образи, сред които водни духове, ангели, риби, сърни, делфини. Сашо прелива цветовете перфектно. Художниците дори определиха движението, в което той създава картините си – експресионизъм и експанзионизъм (експанзия – разширение, разпространение на нещо (обикновено вид дейност или явление) извън първоначалните му предели – бел. ред.). Според експресионизма творецът е свободолюбив и не обича да му се казва какво точно да прави. Виждам това в сина ми. Като малък също проявяваше характер. По душа е бунтар.“
Таткото споделя, че доста хора са си купили от творбите на Сашко. Множество му звънели и писали във фейсбук, за да искат скиците на малкия. Интересът бил огромен.
„Дадохме една и на „Ротари“ клуба в Благоевград, защото те проведоха благотворителна вечер за деца с проблеми – спомня си той. – На наддаване картината стигна 1500 лв. Така и ние помогнахме на малчуганите в нужда. Сашо никога не е имал проблем с това да се разделя със скиците си. До момента не се е налагало да го убеждавам, че трябва да взема някоя от тях, или пък да го лъжа, че после ще му я върна. Дори му обяснявам къде отива тя, в чии ръце ще попадне и с какви цели.“
Александър допълва, че преди малкият да седне да рисува, той лично му подготвял и подреждал платната и акрилните бои.
„Купил съм му висок клас, с които разполагат и професионалните художници, защото знам, че рисуването е едно от нещата, към които той изпитва истинска страст, така че съм направил всякакви удобства, за да се чувства добре – разказва таткото. – Сашо рисува много бързо, защото е хиперактивен. Една картина му отнема половин час, но през това време е изключително съсредоточен. Не се разсейва, не става и не обикаля. Просто сяда на стола, аз не го занимавам с нищо, за да не му преча. Когато приключи, сам идва при мен, за да ми каже, че е готов. Аз не съм от родителите, които карат насила децата си да правят нещо, ако видят, че те имат талант. Даже напротив – никога не съм му казвал нищо, той просто обожава да твори.“
Бащата определя детето си като „свръхчовек“.
„Решава по-бързо от мен наум „325+457″ и признавам, че е с по-големи способности от моите, защото го виждам с очите си – казва Александър. – Не е тайна, че децата от аутистичния спектър имат изключителни заложби в най-различни сфери. Най-честите изявени умения при тях например са математическите пресмятания, артистичните и музикалните таланти, както и добрата памет. Чел съм за случаи на малчугани с аутизъм, които могат да изсвирят пиано концерт само след като са го чули веднъж, или пък отлично запаметяват в главата си сложни и заплетени карти с множество маршрути по тях.“
Александър казва, че „нечовешките способности“ на сина му се изразяват и в оцеляването му в гората след 8 дни.
„Тогава медицински експерти, психолози и други специалисти ми обясниха, че обикновен човек не би оживял поради ред причини – спомня си той. – Когато го открихме, бъбреците му не работеха. Може би защото е пиел много малко вода или почти никаква. Крачетата му също бяха много зле – целите в гъбички от влагата в маратонките, които не беше събувал повече от седмица. И до днес се борим да ги излекуваме. Никой не би могъл да понесе тези неща. До момента нямам пълната картина на всичко, което е преживял, докато го търсехме. Не е ял, обезводнил се е, студувал е. Подобни лишения могат да те съборят не само здравословно, но и психически.“
Междувременно Сашко и татко му се включиха в издирването на изчезналата Ивана от Дупница.
„Аз се моля тя да е жива – казва Александър. – Надявам се да се прибере вкъщи или да бъде открита. Вариантите са два – или не иска да бъде намерена, или е отвлечена, защото има много съмнителни неща, сред които е и намереното яке. Не забравям и факта, че е имала психологични проблеми. Ако не е работено върху тях и специалисти не са обърнали внимание, те със сигурност може да са дали отражение на събитията днес. Кураж на родителите от мен!“
