Самуил бил цар на „македонци“: Тогава защо Василий е Българоубиец?
Паметта е основа на историята, без нея няма история
Николай Бердяев (1874-1948) Преди 1008 г. склопи очи един от най-великите владетели на средновековното Българско царство – цар Самуил (997-1014).
Потомък на могъщ български род, той застанал начело на борбата срещу Византийската империя още през 971 г. Изпитанията за него идели едно подир друго. Братята му Давид и Моисей загинали рано, а Аарон се опитал да похити върховната власт.
За да запази властта на последния български цар от Велики Преслав – Роман-Симеон (978 – 997), Самуил заповядал брат му Аарон заедно с цялото му семейство да бъдат избити в двореца “Разметаница” (987 г.).
Каква сила е била нужна, за да се премине границата на родството, за да се спаси държавата на Аспарух, на Тервел, на Крум, на Борис, на Симеон и Петър?
През лятото на 1014 г. византийският василевс Василий II (976 – 1025) с голяма войска навлязъл в долината на р. Струмешница между планините Беласица и Огражден. Ала опитният военачалник Самуил, който повече от 30 г. воювал с ромеите, бил подготвен.
Той изградил в теснината мощно укрепление от каменни зидове, ровове и валове. Централно място заемала наблюдателницата Ключ (днешна Самуилова крепост). В продължение на много дни враговете се опитвали да преминат преградите и да навлязат във вътрешността на Самуилова България към Преспа, Битоля и Охрид.
Българите ги обстрелвали с камъни и стрели от височините на стената, ранявали и избивали напиращите неприятели. Тогава Василий предприел неочакван маньовър. Той изпратил два конни отряда да преминат през височините на дивата планина Беласица.
За три денонощия ромейските отряди изминали около 15 км и успели незабелязани от българските стражи да се промъкнат през планинските пътеки, водени от влашки пастири, които ги превели в непознатата местност.
Византийският хронист Йоан Скилица отбелязва, че на 29 юли призори единият отряд, воден от Никифор Ксифий, внезапно с викове и шум се показал от височината в гърба на българите. Уплашени, те ударили на бяг.
А императорът разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой били пленени. Другият византийски отряд пресрещнал българите при техния основен лагер в Макриево.
Самуил едва успял да се спаси от гибел благодарение на сина си Гаврил-Роман Радомир, който го качил на кон и го отвел в Прилеп. А императорът ослепил пленените около 15 хиляди българи, като заповядал всяка стотица ослепени да бъдат водени от един едноок и така ги изпратил при Самуил.
А той, като ги видял да идват в редици, не издържал това страдание и припаднал. Присъстващите успели да го свестят с вода и благовония. Като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял на 6 октомври 1014 г.
Така завършил живота си Самуил, който по думите на самите византийски летописци “бил войнствен човек, който никога не знаел покой”, но сега бил сломен не толкова от силата на противника, колкото от непоносимото страдание и мъка!
Днес, когато духът на отрицанието търси да свие отровното си гнездо в обеднелите души на българите, а нови българоубийци се опитват да омаловажат и дори да отрекат истинността на събитията от 1014 г., има само един отговор, който историците трябва да дадат: памет за Самуил!
В пожълтелите страници на средновековните летописи могат да се прочетат много свидетелства за тази величава епоха от историята на българите.
Племенникът на цар Самуил, българският цар Йоан-Владислав (1015-1018), който нарича себе си “самодържец български”, съобщава за битката при Ключ в каменния надпис от Битоля (1016 г.):
Този самодържец (Йоан-Владислав) беше българин родом, внук на Никола и Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където беше взето злато… а този …велик цар (Самуил) разбит биде от цар Василий в 6522 година от Сътворението на света (=1 септември 1013 – 31 август 1014 г. от Рождество Христово в Ключ и почина през настъпващата (6523 от Сътворението на света = 1 септември 1014 – 31 август 1015 г.) година.
В писмото на българския цар Калоян (1197 -1207) до римския папа Инокентий Трети (1198 – 1216) от 1202 г. между другото се казва: На първо място ние като любим син искаме от нашата майка Римската църква царска корона и достойнство според както са ги имали нашите стари царе.
Както намираме записано в нашите книги, един е бил Петър, втори – Самуил, и други, които са ги предхождали по царуване. В българския превод на летописа на Константин Манаси (ХIV в.) преводачът отбелязва само историческите факти за царуването на Василий II, свързани с българите:
Този цар Василий разби българския цар Самуил на два пъти и завладя Бдин, Плиска, Велики и Мали Преслав и много други градове… защото българите царуваха до Охрид и до Драч и по-нататък.
Този цар Василий направи много и безчислени поражения и люти грабежи над българите. Като разби цар Самуил, ослепи 15 хиляди българи, остави на стоте един с едно око и ги отпрати при Самуил. Когато ги видя, този умря от мъка.
В Синодика на Българската църква (ХIV в.) е поместена следната поменална бележка: Начало на българските царе. На Борис, първия български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към богоразумие чрез светото кръщение – вечна памет!
На Симеон, неговия син, и на светия цар Петър, неговия внук, на Пленимир, Борис, Роман, Самуил, Радомир Гавриил, Владимир, Владислав, старите български царе, които заедно със земното наследиха и небесното царство, вечна памет!
Самите византийски автори признават: От него (Василий II) бил разгромен и Самуил, който управлявал българското племе, непобедимият по сила и ненадминат по храброст, и заедно с това било унищожено и покорено цялото племе на българското безчислено множество, както историята по-нашироко говори за него. (Житие на Никон Метаноите, ХII в.)
През 1019 г. в грамотата си за учредяването на автокефалната Българска архиепископия с център Охрид Василий II заявява: Много и големи са добрините, с които човеколюбивият Бог е дарявал през различни времена нашето царство и които надминават всякакъв брой.
А най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем (с нея). Това са думи на императора, който ослепи 15 хиляди българи и поради това бе наречен от средновековните автори със зловещото име Вулгароктонос, т.е. Българоубиец.
Днес, в началото на ХХI в., се стигна и дотам, че ослепяването на българите, поради което Василий II е наречен така, бе определено като византийска измислица.
Достатъчно е обаче да се припомни сведението от Житието на св. Йоан Нови Тракийски (ХI в.): Йоан Нови се трудеше… когато Василий, който държеше императорската власт над ромеите, се отличи усърдно срещу българите, и то така блестящо, че получи прозвище заради победите си над тях.
По думите на българския историк Петър Мутафчиев (1883 – 1943) с него Василий II Българоубиец остава в историята, а хиляда години по-късно, след нещастната за българите война в 1913 г., неговият малък приемник гръцкият крал Константин (1913 -1917; 1920- 1922), с гордост си го прикачил.
Рядък случай в историята е владетел да се слива със страданието на своя народ. С колосалната си политическа фигура българинът Самуил е символизирал и величието, и трагедията на българския народ в многолетната война за спасението на България.
Изпитанията на бойното поле калявали духа на царя воин, а семейната сага на комитопулите и техните потомци го сломявала неведнъж и два пъти. Предателството и измяната го подтикнали към братоубийство, а любовните вопли на дъщерите му смесили политиката с бащинската обич и ревност.
Героизмът на цар Самуил бил пример за неговите военачалници и бойци, а злощастната участ на неговата войска през 1014 г. секнала туптежа на сърцето му. Не бе ли Самуил същият гигант в историята на ранносредновековна България, какъвто бе княз Борис I – Михаил? И заедно с това същият като него грешен страдалец за погубените българи?
А с победите си той би могъл да бъде сравнен единствено с великия си предшественик цар Симеон (893 – 927) – и двамата разшириха Българското царство на три морета в инак тесния за всички балкански народи полуостров.
Независимо от факта, че историческите извори ясно и категорично характеризират Самуил като българин, а неговата държава като Българско царство, и досега в учебниците на Република Северна Македония се говори за “Македонско царство”, за ослепени “македонски” войници, за създаване на “Македонска църква” и т.н.
Историята се пише на основата на историческите извори, а не се представя с обществени декларации. Това че през 1945 г. в тогавашната югославска република с държавни актове бяха кодифицирани “македонска азбука”, “македонски литературен и държавен език”, а впоследствие бе съчинена и “македонска” средновековна история, бе резултат от гигантска политическа манипулация с антибългарски характер.
За съжаление, тя и до ден днешен шества по страниците на школските учебници в Република Северна Македония. След всичко, което знаем за събитията от преди 1000 години, и това, което се случи през изминалото столетие, и това, което преживяхме през последните години, е крайно време да попитаме нашите приятели на запад от съвременните граници на Деве баир:
Скъпи приятели, колеги историци, общественици и политици от Република Северна Македония, каква бе тази орисница, която още ви кара да ни гледате като врагове, когато ние ви смятаме за братя?
Няма българин, който да не е искал свободата на Македония – доказват го жертвите ни! Кой друг даде такъв курбан за милите ни братя? Сърбите ли, албанците ли, турците ли, гърците или власите!?
Кръвта на Самуил, на неговите предци в Плиска и Велики Преслав и на неговите следовници в Търново още тече в жилите ни/ви. Тя зове! Затова днес неговите геройства заслужават поклон и венец и на Българската клисура, край Траянови врата, и в Охрид, и на крепостта “Ключ” (днешна Самуилова крепост).
Дано примерът, който даде големият гръцки археолог Николаос Муцопулос (1927-2019), ни заведе заедно в Преспа, при гроба на нашия цар Самуил! Вечна памет нему и на неговите злощастни воини!
Проф. Георги НИКОЛОВ
- Авторът е преподавател в историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”.
