Разтърсващ разказ на млада родилка от Карлово, която загуби бебчето при раждане: „Това е прокълнато отделение!“
Раждането е момент, който всяка една жена помни до края на живота си. Понякога обаче обстоятелствата превръщат мига, който трябва да е най-щастливия в живота ни, в истинска разруха… Жена, загубила детето си при раждането , отправи предупреждение към всички бъдещи майки в Карлово .
Жената обвинява за това именно лечебното заведение, както и грешно взето решение от медиците. След трагичната развръзка, тя получила и обвинения, че „не е напъвало достатъчно”, което според медиците е било решаващо, уточнява Trafficnews.
Според Богдана пък техният избор да я изродят нормално, а не секцио е довело до нещастния край.
Публикуваме цялата трагична изповед на младата жена, без редакторска намеса:
„Продават се бебешки обувки. Никога необувани.
Днес посрещам още един изгрев, който ти, мое дете, никога няма да видиш… Ти не успя да посрещнеш дори първия си изгрев…
Казват, че времето лекува всичко, казват и че живота продължава и трябва да гледаш напред… Задават и въпроса „как си“, на който не знаеш как да отговориш и ти даваш кураж с думите: „млада си, ще си имаш друго“, сякаш говорят за коте, а не за детето, което си изгубила.
Детето, което си носила осем месеца в утробата си, усещала си, виждала си, мечтала си за него, избрала си името му и си чакала с цялата любов на света – само за да го изгубиш без да имаш възможността да го подържиш в ръцете си дори за миг, без да чуеш плача му, да погледнеш в очите му, да дочакаш първата му усмивка или да чуеш как от устните му се изронва „мамо“…
Дълго време отлагах да напиша нещо за случилото се в едно майско утро, което не вярвам, че някога мога да забравя. Но да си замълча би означавало да нося със себе си и знанието, че и някоя друга жена никога няма да чуе своето мамо…
Казват още, че ако не можеш да си добър пример, то поне бъди ужасно предупреждение. Така че нека ако има някакъв едничък смисъл в моята болка той да е съвет към всяка жена, която с нетърпение очаква да прегърне рожбата си.
Аз загубих този шанс в МБАЛ „Д-р Киро Попов“ в Карлово, но знаете ли не съм само аз преди три години там почина и една майка, чието дете никога няма да се е докоснало да гръдта ѝ, майка, която само седмица преди да влезе в това сякаш прокълнато родилно отделение бе на гости в дома ми и заедно с нея мечтаехме как дечицата ни ще пораснат заедно…
А друга болезнена истина е, че още преди пет години това отделение е трябвало да бъде закрито по ред причини, които явно и днес са на дневен ред…
Преработен, нископлатен персонал, липса на специалисти и адекватна техника, цялата черна дупка, в която се намират държавните болници, изобщо…
Сигурна съм причините са много и разбирам, че всички сме хора и няма по-човешко нещо от това да грешим, но когато тези грешки костват живот и разбиват съдби – не смятам, че има време да играем на ва-банк, а по всичко личи, че самото съществуване на това отделение изглежда точно така…
Ако има грешка, която няма да си простя, то е, че изобщо избрах да остана именно там в онази нощ, в която изгубих детето си…
Още не мога да си обясня защо жена, влезнала за задържане на плода, който в разположен крачно-седалищно, бе вкарана в родилна зала със система за задържане и бе престъпено към нормално раждане, вместо да се вземе решение за секцио.
Не разбирам и как е възможно вината да е хвърлена върху една жена, отишла да потърси помощ, защото „не напъва достатъчно“, сякаш сме XVI-ти век и все още раждаме сами в дома си…
И все още търся отговор на въпроса защо „Борилчето стана звездичка?“ – както често ме пита моето почти тригодишно момче, което нямаше търпение да посрещне своето малко братче…
И ще задам и аз още веднъж задочно този въпрос и на лекарят, който взе едно съдбовно решение, което завинаги ще ми носи единствено и само болка – Защо, д-р Цвета Динева Борилчето стана звездичка?
ПС: Зная, че не съм единствената жена, която минава през подобна трагедия, зная, че за всяка майка тя е болезнена по различен начин, но искам да кажа на всяка една от вас само едно: „Ти не си виновна!“.
Отне ми много време и помощ, за да допусна изобщо идеята, че не аз нося вината за случилото се и да посмея да приема прегръдката на съпруга си или да се усмихна без чувството, че не заслужавам да го правя…
Не се страхувайте да потърсите помощ, не се страхувайте да приемете емоциите си и не допускайте една трагедия да се превръща в черна дамга върху тялото ви, за която не смеете да отроните и дума, защото се срамувате, защото се страхувате или защото не намирате смисъл в никого и нищо…
Не сте сами…
