Живеехме на един етаж със семейството на моя тъст, споделя инж. Любомир Стойчев
Инж. Любомир Стойчев е роден е през 1935 г. във Враца. Завършил е ВМЕИ в София, докторант от Техническия университет в Магдебург, Германия. Заслужил деятел на спорта. Многократно е бил на дипломатическа работа в чужбина. През 1961 г. се жени за Людмила Живкова, от която е дъщеря им Евгения. Развеждат се през 1967 г.
– Какво бихте казали с днешна дата за непознатата страна на Людмила Живкова, за увлеченията й по източните философски учения и мистицизъм?
– Много хора и сега свързват името на Людмила Живкова със света на окултното – сякаш едва ли не тя е отворила вратата на врачките у нас. Още приживе не са я разбирали, не са прониквали в смисъла на нейния интерес към източните философии. Моето мнение е, а такова е мнението и на уважавани български и чуждестранни учени, че тя се е опитвала чрез пропагандиране на високохуманни принципи от учения като „Жива етика” и „Асамблея Знаме на мира” да засили човешкия образ на социализма. Едно малко закъсняло, но убедително признание на нейния принос в развитието на българската култура в периода от края на 60-те до началото на 80-те години на 20-и век е изследването за приноса на българските космисти в изучаването на наносферата. Людмила Живкова успява да мобилизира разностранен, компетентен и авторитетен кръг и екип от сподвижници, партньори и сътрудници, които също дават своя принос в генерирането на идеи и в техното реализиране.
– Но и днес личността й продължава да бъде обект на противоречиви мнения и оценки?
– Интересът към Людмила Живкова през последните двайсетина години се насочва най-вече към кончината й. Да се поддържа такъв интерес към когото и да е било е противоестествено и неморално. Да си припомним, че някога „най-интересното” в биографията на Моцарт е била неговата смърт – кой го е отровил, защо го е направил… Никой ли не е забелязал, че се е задържал твърде дълго в света с начина си на живот и труд, който е имал? Разбрали са го късно. А никой ли не е забелязал огромната натовареност и чувство на отговорност на Людмила, която си отиде 39-годишна? Тя беше стожерът и двигателят на българската култура в пряк и в преносен смисъл, в национален и международен мащаб повече от десет години. Интересувала се била от окултизъм и езотерика и това станало опасно и фатално? Глупаво и недостойно един от нейните близки сътрудници (и служебни използвачи) заяви от екрана, че „тя няма много общо с комунизма, че била „лошото дете” на онова време..”? Реално тя не се занимаваше с политика, а с културно строителство, с културно творчество. Мога да твърдя, че Людмила Живкова бе другото лице, човешкото лице на социализма, на левите идеи.
– Как бихте описали жилището ви на улица “Оборище”, как изглеждаше?
– С Мила се пренесохме в самостоятелно жилище на „Оборище“ 17. Цялата сграда беше нова, ведомствена на ЦК. В нея се нанесоха и семейството на Тодор Живков, включително майка му и баща му, Станко Тодоров, Живко Живков, Райко Дамянов, Лъчезар Аврамов, Гриrор Стоичков, генерал Попов. Народното остроумие не прощава на никого. Скоро след нанасянето на споменатите шефски семейства народната мълва прекръсти улица „Оборище“ на улица „Тодорище“. Казах го вкъщи и всички се смяха. Цялата охрана на сградата се състоеше от един милиционер, който стоеше във входа към улицата. Сградата обаче имаше вход и от задната част, където бяха и гаражите. При сегашната действителност още през първата нощ щяха да ни изнесат заедно с креватите! Моите плахи опити да получим съгласието на родителите да живеем извън такива ведомствени жилища нямаха успех. Жилището ни беше самостоятелно, двустайно, с хол и кухня и се намираше на същия етаж с това на родителите иа Мила.
– Докога живяхте там?
– Късметът ни да живеем в самостоятелен апартамент обаче не продължи дълго, само до Студентския празник на осми декември 1962 г. Както всяка година, на тази дата членовете на Политбюро начело с Тодор Живков се срещаха със студентството. На тази среща студентите попитали Живков вярно ли е, че семейството на дъщеря му живее в 100 квадрата ведомствено жилище? Неочакван и конфузен, но справедлив въпрос. Тодор Живков можал да отговори само, че жилището не е 100, а 65 кв.м. Върна се с развалено настроение. На следващата вечер се събрахме на семеен съвет. Както винаги елегантно любезно, но безапелационно, той предложи да решим – да се пренесем при тях и да освободим досегашното ни жилище. След кратки вътрешни преустройства се преместихме. Сега разполагахме само със самостоятелна спалня и тоалетни помещения, а кухнята и столовата ползвахме заедно с останалите членове на фамилията. Големият хол първоначално е бил предвиден и обзаведен и за официални поводи на Тодор Живков и Мара Малеева. Сега беше разделеи на две части с портал и голяма остьклена, двойна, плъзгаща врата. По-малката част ползвахме ние, а при определени поводи, след съгласуване с родителското тяло – и двете части. Откровено казано, това стесняване много не ни смущаваше. Така имахме възможност по-често да се срещаме с важни особи, посещаващи родителското тяло – най-често артиста Стефан Гецов, писателя-партизанин Веселин Андреев, „заешкия генерал“-партизанин Христо Русков. Това наше съжителство продължи и след раждането на дъщеря ни, та чак до развода ни.
– Как ви приеха семейство Живкови, след като се оженихте с Людмила?
– През лятото на 1962 г. Тодор Живков се готвеше за посещение в СССР по покана на Никита Хрушчов. Една вечер той сподели вкъщи, че му предстои обиколка из страната, включително в Рило-Родопския край. Попита дали ние с Мила не бихме го придружили. Съгласихме се с удоволствие. Лично аз бях поласкан от доверието му към мен – нали само преди няколко месеца бях станал член на семейството му. Пътувахме по тесните и кривуличещи пътища през долините на притоците на Марица. Стигнахме до местността Чаира, над дефилето на река Чаирскар – прекрасна местност, на повече от 100 метра височина над дефилето, с почти отвесни склонове. Там, заедно с придружаващите го български специалисти, строители и енергетици се обсъждаха възможностите за събиране и оползотворяване на изворните води от Рило-Родопския масив, използването на енергията им за производство на ток. Тогава за пръв път чух, че това може да бъде един гигантски енергиен проект от Белмекен до Сестримо. Впечатлени от природното величие, с Мила направихме една колкото рискована, толкова и ефектна снимка – клекнахме буквално на ръба.
Интервю на Христо КУФОВ
(Следва продължение)
