Психопрофил на българския олигарх
Демонстративно богатство и бизнес кариера със съмнителен старт. Балканско-ориенталски кич в дрехите, обувките, вещите. Мутробарок в къщите, хотелите. Колата трябва да е “Ролс-Ройс”, защото БМВ-то е за бедняците. Държавна сигурност и Комсомолът стоят в сянката на произхода и израстването им. Близо са до властта и се чувстват недосегаеми. Фалшифицирани биографии, включително и за родното място. Купени дипломи и сертификати за висше образование, за да се валидират пред обществото.
Силно размити ценности вместо морал
Натрупването на власт се превръща постепенно във форма на самозащита, а алчността – в оцеляване. Това са българските олигарси – различни хора, но с еднакви истории на забогатяване и развитие. С еднакви маниери, стремежи и вкус.
Без никакви скрупули полагат бизнесите си върху незаконни основи, в десетилетията на прехода замитат проблемите под килима, за да излезе години по-късно истината наяве след голямо злощастие като потопа в курортния комплекс Елените.
“Така се получава, когато духовно бедният на ръст и култура индивид иска да изглежда много по-голям от себе си – анализира българските олигарси психиатърът д-р Любомир Канов пред “24 часа – 168 истории”. – Това желание за показност фигурира като надпревара между тяхната безвкусица и грандиозност. Много са комични тези опити да се представят като аристокрация, като членове на различни философски общества, да декорират умствената си беднота и липса на истинска култура с дрехи, балове, прекомерни козметични операции за техните жени, държанки, любовници. Блясък в колите… Това е един опит да бъдат част от висшето общество.
Самата дума олигархия идва от гръцки и означава “управление на малцина”. В този смисъл те не са истински олигарси, а са забогатели по нечестния криминален начин и са от бившите служби или Комсомола. Бизнесът им е базиран на грабителство и приватизиране на държавни активи, често довели ги до банкрут. Дали са Баневи, Арабаджиеви или други подобни, почеркът е един и същ. Може да ги определим като парвеню, което на български означава простак, обичащ показност, демонстрира нещо, което не притежава, да речем класа, или ръководна позиция. Всичко това е жалко, смесено с балканския местен манталитет.
Култура с ориенталско-цигански привкус
в танци, музика и дрехи.
Мислил съм неведнъж какво ги обединява манталитетно и си спомних за тази особена класа от съгледвачи и агенти на Държавна сигурност, които преди 1989 г. обикаляха курортите по барчетата и хотелите. С помощта на келнери и други подобни наблюдаваха какво става и след това се отчитаха в отделите. От време на време се занимаваха с дребни сделки в кибритени кутии да продават наркотици на туристите от Запада или въртяха проститутки по хотелите. Това беше една класа от ниско ниво агенти, които мечтаеха да не бъдат обслужващ персонал, а самите те да имат хотели и собствени барове, в които да пият и да бъдат господари. Това е хоризонтът на мечтанието на този тип хора. Една голяма част от тези собственици на хотели се развихриха по време на прехода и с помощта на своята мрежа в ДС и политическия процес започнаха да изповядват своите бедняшки фантазии с неизбежната липса на вкус на грандиозност в архитектурата като мутробарок. Това задръсти Черноморието и не само с такива произведения на изкуството. Там беше много изгодно лесно още от времето на Живков да се използват контрабандните канали и да се снабдяват с пари чрез трафик на различни стоки.”
Описаното израстване на бедните мечтатели досущ прилича на живота на Николай Банев и Ветко Арабаджиев. Например още като младеж първият си обещава, че иска да повтори съдбата на един от най-богатите мъже в света – гръцкия магнат Аристотел Онасис.
В студентските си години изгражда кариера в Комсомола. Банев заема длъжности в различни обществени организации и движения. След казармата работи като стругар в Завода за металорежещи машини в Харманли при бащата на първата си съпруга, а след това
приватизира предприятието и то затъва в дългове
Междувременно продължава да се образова като филолог в Пловдивския университет. Става и член на БКП. Преди демокрацията кариерата му продължава в София, където стига до помощник на секретаря на ЦК на ДКМС Красимир Премянов.
През 1993 г. една от първите частни фирми в България. Съдружници са му двама бивши служители на ДС. Разцветът на Николай Банев като капиталист идва с масовата приватизация. А третата му съпруга Евгения първо му е секретарка в една от компаниите.
С Арабаджиев са доста близки в младежките си години. Двамата купуват два частни самолета и регистрират фирмата “Бизнес еър”. Известно време работят заедно, но накрая се разделят с грандиозен скандал и отношенията им приключват.
“Голяма част от олигарсите идват от привидно обикновени семейства – обяснява пред “24 часа – 168 истории” социалният психолог Николай Димитров. – Но зад фасадата стоят скрити мрежи в ДС или Комсомола
И това не е случайност, а исторически механизъм за възпроизводство на власт, замаскиран като “нов елит” – каста на хора с достъп до информация, контакти и ресурси, напълно недостъпни за обикновените граждани.
Лоялността към партията се замени с вярност към нововъзникналата мрежа и така се появи олигархичният манталитет на посткомунистическа България. Тази илюзия за “самоуспех” създаде и нарцистичната убеденост, че успехът се дължи на интелекта им.
В класическия смисъл олигархията е управление,
при което властта се концентрира в ръцете на малка група богати, влиятелни или свързани чрез семейни или корпоративни мрежи хора. В България след 1989 г. думата “олигарх” започна да се използва в по-популярен смисъл за бизнесмени, натрупали влияние чрез политически връзки при приватизация, държавни поръчки или монопол, използващи институциите за лична употреба – лобизъм, избирателно правосъдие, привилегии. Олигархът е нарцисист с усещане за изключителност, често се възприема като “строител на нова България”, “меценат”, дори “спасител”. Той притежава специфичен прагматичен цинизъм и често възприема морала като относителен – правилата важат за другите, но не и за него. Обича контрола и цени лоялността у другите повече от компетентността им. Това изгражда идентичност на патрон феодал, който раздава достъп, пари, позиции в йерархична структура, характерна с подозрение и страх.
Първото поколение (на 90-те) беше на “инстинктивните играчи”, мотивирани да оцеляват, докато натрупват богатството си през силови групировки.
Те бяха създатели на нов ред, който обществото толерираше, защото изглеждаше като нова власт, която заменя хаоса. Второто (2000–2015) бяха “институционализираните олигарси”, които започнаха да купуват медии, да се наместват в строителството, енергетиката, спорта, да влияят върху партии, за да се легитимират като бизнесмени и да контролират публичния си образ. Вече имаме и трето поколение (след 2015-а) – уж глобализирани космополити, които обаче задкулисно се опитват да консервират статуквото, като го правят чрез PR и медии, фондации, спортни клубове и културно влияние.
Но структурата на властта не се променя, а само нейната фасада – олигархът вече няма златен синджир, а телевизия. Не се снима с пистолет, а с министър.”
Според него в системи, където институциите са слаби, моралът се възприема като лукс и се формира т.нар. прагматична аморалност, за която моралът е под условие и съществува, докато не противоречи на интереса. “Това не е дефект на морала, а културна форма на адаптация – допълва Димитров. – И понеже българският олигарх израства в свят, където всичко може да бъде загубено за една нощ, държавата е ненадежден партньор, а законът е инструмент, но не и средство за защита, натрупването на власт се превръща във форма на самозащита, а алчността – в оцеляване
Преминаването на граници не се случва изведнъж, а в процес на постепенна загуба на чувствителност към етични норми. Започва се с удобното обяснение “Всички така правят”, следва оправданието “Налага се за доброто на бизнеса”. На трето място идва обезценяването – “Моралът е за наивниците”, и се приключва с интеграция в идентичността: “Аз съм успял, значи съм прав”. Когато такива фигури заемат ключови позиции, техният цинизъм започва да става общоприета и допустима за всички норма. Обществото започва да мисли “Всички са еднакви (или маскари)” и да допуска, че “Щом за тях може, защо пък да не може и за мен?!”. Което е началото на всеобщата системна ерозия на морала.”
А така се стига до трагедии като тази в курорта Елените, където в продължение на десетилетия цялата държава си затваря очите за брутални нарушения на закона, които струваха живота на четирима души.
“Мисля, че става дума за умствен дефект в случая, опростено може да го наричаме глупост, но всъщност е резултат от техния опит да нарушават правилата и закона много дълго време безнаказано и без последствия – категоричен е Любомир Канов. – Нарушени са и природните закони на гравитацията. Тоест тяхната глупост се дължи и на безнаказаността. Ако един самозабравил се неумен човек не бъде възпрян от правилата на обществото, той няма да може да си сложи сам граница и ще вилнее, докато стане жертва на собствената си глупост. Тези хора не могат да се учат от опита си и навсякъде, където са се получавали такива злощастия, се дължат на техни грешки – например ще се срине някакво свлачище, на Черноморието е пълно с такива, но те ще построят своята скъпа сграда върху него и след това ще пищят държавата да ги спасява от собственото им малоумие
Не е изненадващо, че тези хора не са умни, изненадващо е, че обществото не успя да им постави граници и да ги озапти. Но това се дължи на факта, че тези индивиди успяха да наложат своите нрави и култура, да хвърлят мрежата на зависимости, подкупи и страхове върху широката гама от обществото, включително неговото правосъдие, и всички онези, които трябва да създават законност и характер у обществото.”
Само че хора като Баневи и Арабаджиеви не си приличат само по маниера на правене на бизнеса, а по стила, с който харчат натрупаните милиони. Баневи наричат “резиденция” имението си в столичния квартал “Бояна”. На входа му се издига помпозен бял фонтан, а пред него се шири хеликоптерна площадка. От всички страни на къщата има просторни тераси. Имотът от 30 декара е като концлагер – с бодлива тел върху висок бял зид. Просторната им всекидневна е покрита с оникс, а стените – с бял мрамор. На тях стоят закачени картини на Владимир Димитров-Майстора.
Част от този лукс обаче изгаря през 2016 г.
От друга страна Арабаджиев се сочи като първия български бизнесмен, който притежава два частни самолета, известен е със страстта си към луксозни коли. Автомобилите му и тоалетите на съпругата му Маринела, която е собственик на модна агенция, са обект на постоянен интерес от страна на светските хроникьори. Ветко почива в Сен Тропе и на Малдивите. В колекцията му има “Ролс-Ройс”, чийто модел без екстрите струва над 1 млн. лв. – разказват експерти. Черното му кабрио дълго време стоеше пред офиса на “Виктория груп” и събираше погледите на минувачите. Годишно в света се произвеждат не повече от 600-700 такива автомобила. Преди това бизнесменът се вози в суперлуксозен “Майбах”, а една от последните му коли е “Мерцедес SLR Макларън”.
“Демонстративното богатство, вкусът към лукса и кича, нуждата от видимост не са просто стил на живот – отбелязва социалният психолог Николай Димитров. – Те са културен код, начин властта да се вижда и разпознава нееднозначно. В българския вариант е усилен от култура на внезапното забогатяване без социален филтър – нито културни традиции на прослойката, нито добър вкус. Когато човек, израснал в скромна интелектуална или културна среда, внезапно стане богат, той не знае как изглежда луксът
Но знае, че трябва да го показва. Мутробарокът е публична декларация на превъзходство.
Освен това повечето олигарси обичат да изглеждат културни, просветени, образовани. Но дипломата не е търсене на знание, а на легитимност. В България, където новият елит често произлиза от среди без традиции в образованието и без интелектуално наследство, титлата се превръща в социален грим, прикриващ произхода и начина на забогатяване. А влизането на някои олигарси и в академичните среди не е за легитимност или “декорация на името”, а за укрепване на обществения имидж при политически амбиции и за достъп до интелектуална “банка кадри” за постигане на цели, които лесно може да бъдат “изпрани” с помощта на интелектуалци. Така се създава затворен цикъл: пари – образование – престиж – (още) власт – (още) пари. И се раждат частни университети, факултети по сигурност, бизнесакадемии, които произвеждат титли срещу пари – мрежи за управление, замаскирани като академични институции. Това е системен проблем, защото дипломата става морално алиби, а университетът – фабрика за уважение.”
Д-р Канов подкрепя това мнение и допълва, че купените дипломи осигуряват на олигарсите най-добрата защита да безчинстват, да бъдат недосегаеми, да нарушават правилата безнаказано. “Винаги има надежда за промяна и тя е в смяната на поколенията и манталитета – казва психиатърът. – Мисленето на младите хора се променя и за добро или зло все повече се доближава до европейското. В дълбочина клокочи този балкано-криминален контингент, който може да бъде обезсилен само с реална икономика, която възнаграждава тези, които се трудят честно. Много са зле съдебната система и кадрите. Там се произвеждат този тип поведение и манталитет. Там се извършва селекция по специфични критерии, които стоят повече върху принципите на “Коза ностра”, отколкото на правосъдието.”
Според Николай Димитров обаче олигархът у нас няма да изчезне, докато привлекателността на този образ не спре да бъде интересен за обикновения човек, който мечтае и да бъде като тях: “Промяна може да дойде, когато олигархът стане излишен. Но той има силен инстинкт за самосъхранение и сменя облика си, за да се адаптира. А истинският белег на зрялото общество не е, че има “добри олигарси”, а че няма нужда от такива”.
Криминалният психолог Неделчо Стойчев: Новобогаташите ни – арогантни парвенюта
Суетни са, липсват им свян и скрупули. Когато станеш „Господин за един ден“, насочваш цялата си енергия в демонстрация на престиж и влияние, казва той
– Г-н Стойчев, олигарсите у нас си приличат по пари, скъпи коли, частни самолети, бизнесите си – задължително хотели в София и на морето, и афинитет към много кич. Откъде идва този манталитет? Какво е в главата им?
– В наши дни представителите на олигархията са новобогаташи, монополизирали изпълнителната и законодателната власт в държавата. По правило те са свързани с бившия комунистически елит и ДС, благодарение на което са успели да прехвърлят държавната собственост в свои частни капитали. Може да се каже, че нашите олигарси се формират под въздействието на два фактора – произход на семейства от комунистическия елит и придобито богатство.
Често рязката промяна във финансовия статус на хората води до различни форми на показност, с които новобогаташите искат да подчертаят собствената си значимост и да отбележат издигането си в обществената йерархия – маркови дрехи, автомобили, почивки на далечни дестинации, охрана, златни накити и т.н. Така те реализират новата си потребност демонстративно да налагат външни белези на престиж и авторитет. Залагат на просперитет и влияния, защото дълбоко в себе си се чувстват несигурни и непълноценни и искат да заглушат съмненията си в собствената си значимост на модерната безвкусица. Често
привързаността им към кича се съчетава с грандоманскипостъпки, с което се опитват да очертаят значимото си присъствие – от близките до различни обществени групи.
За поведението на хората съществена роля играят семейните модели, които всички ние несъзнателно приемаме и възпроизвеждаме. Например, когато дядо ти и баща ти са били заможни и влиятелни хора, съвсем естествено придобиваш вътрешната увереност и уменията на човек с възможности. Когато обаче тези условия за приемственост липсват и станеш “Господин за един ден”, насочваш цялата си енергия в демонстрация на външните белези за престиж и влияние.
Доминиращата мотивация на съвременните новобогаташи и основна ценност са парите и богатството. За тях житейският им път се дели на два периода – преди и след като са забогатели.
– Може ли да се каже, че са алчни, безпардонни, безскрупулни?
– В основата на тяхното поведение е стилът на парвенюто – суетност, показност, липса на свян и скрупули, арогантно и цинично отношение към света, груби шеги и шумни удоволствия без ни най-малко чувство за тактичност и емпатия към другите. Чувстват се като хора, на които всичко е разрешено и позволено, защото са богати и приближени до силните на деня.
– Произхождат от обикновени семейства, но задължително са били или в ДС, или в Комсомола. Какво им е дала тази привилегия?
– Връзките им с ДС и Комсомола вероятно са играели роля за общественото им положение както преди, така и след 10 ноември 1989 г. Отношенията им с тези организации или принадлежността им към тях всъщност са в основата на тяхното самочувствие като проспериращи хора. Тези връзки компенсират посредствените и възможности и опасения от личностни неуспехи. Дават им чувство за сигурност и
усещането за тайна власт
над съдбите на други хора. Всъщност нашите олигарси винаги са се вълнували от възможността за упражняване на власт като способ за личен авторитет. Предишната свързаност с ДС и Комсомола, която ги е правила важни в собствените им очи, сега е заменена от притежанието на пари и богатства. С други думи, за да се чувстват значими, на тези хора са необходими външни патерици за личното им самочувствие.
– Имат ли ценности, или лесно прекрачват морални граници?
– За новобогаташите е характерно социалното мимикриране, с което искат да прикрият собствената си несъстоятелност – опитват се да играят роли на добродетелни и загрижени за обществото, на хора с принципи и достойнство, способни да се жертват за общочовешки каузи и т.н. Така социалната мимикрия им позволява да придават допълнителна стойност на личността си,
да изживеят петминутната си слава,
да се почувстват герои и избраници на народа. Използването на тази мимикрия всъщност е показател за опити за прикриване на липса на качествата, които новобогаташът настоятелно и натрапчиво афишира пред околните. Тъй като при тях основополагащ принцип на отношенията е “Имам пари и мога да си купя всичко, което поискам”, посланията, които отправят, са по-скоро умела заблуда и измама, за да могат лесно да спечелят доверието на обикновените хора. При тях измамното поведение често се съчетава със завист към успехите на другите и конкурентност към тях.
– Парадоксът – образовани са, дори имат по няколко висши образования, но имат ли комплекс за малоценност и затова ли държат на академичните титли (често купени)?
– Тъй като новобогаташите искат на всяка цена да имат външни атрибути, които да ги валидират като можещи и успешни личности, те не жалят средства и усилия да ги придобият. Например набавят си всякакви доказателства за интелигентност и образованост – дипломи, сертификати, академични титли и научни звания, членство в различни организации на “избрани”, участие в конкурси и всевъзможни класации със стремеж към челните места. Така заглушават перманентните си съмнения в съответствието между личните им качества и заемания статус. Притежаването на външни белези за достойнство става по-важно от самото достойнство, демонстрациите на личностни качества заменят тяхното действително присъствие. С други думи, външните атрибути се превръщат в цел на ежедневието.
– Обикновено са близки до властта и дори се опитват да влязат в политиката. Защо?
– Поддържането на близки връзки с представителите на официалната власт са жизненонеобходими на новобогаташите. От една страна, имат достъп до обществени финансови ресурси, а от друга – задоволяват нуждата си от признаци за значимост и статус. Да имаш връзка със силните на деня, обслужва нарцистичните им потребности от непрекъсната социална и личностна валидация. Да бъдат в компанията на хората, които упражняват легитимната държавна власт, им носи усещането, че те самите са част от тази власт. Издигайки се в социалната йерархия на база на натрупаните богатства, някои от тях стигат до решението, че е дошло времето да излязат от анонимност, и влизат в политиката. Много често
сблъсъкът с реалността е твърде болезнен за някои от тях,
защото виждат и усещат на практика колко химерна е увереността, че с пари можеш всичко да си купиш.
– Този модел на поведение подлежи ли на промяна към по-добро?
– Хората трудно променят моделите си на поведение, защото всички ние смятаме, че постъпваме правилно, и винаги намираме приемливи оправдания за собствените си действия и постъпки. Особено когато дълго време си влагал психически и материални ресурси за поддържане на фалшив образ за себе си, опитът за промяна е крайно субективно неприемлива, дори невъзможна стратегия.
