Проф. Иван Желев, богослов: Комунизмът си отиде, но остави своето незаконно чедо – атеизма
Чрез идването на Спасителя се създава възможност ние всички да бъдем изкупени от греховете и от подвластността си на греха и смъртта и да придобием вечния живот
– Ако питаме на улицата трима 18-годишни младежи какво знаят за тримата влъхви, и те не отговорят нищо, това ще ви учуди ли, проф. Желев?
– Няма да ме учуди. И най-лесното е да кажем, че това е заради периода на комунизма. Да, но това беше отдавна и тези 18-, 25- и дори 30-годишни не са живели по времето на този прословут комунизъм. Той си отиде, както се пееше в един известен софийски бар, обаче децата не могат да спят спокойно, защото комунизмът остави своето незаконно чедо – атеизма, сиреч безбожието. И за съжаление, това безбожие и липсата дори на интерес към всичко, което е свято, е нещо много характерно, особено за източноевропейските страни. Това се наблюдава и в Западна Европа и отчасти в Америка, където хората служат с удоволствие на Мамона – на парите и материалното, а на духовното не обръщат никакво внимание.
– Тогава къде е мястото на вярата днес, след като сме заобиколени от материалното, което ни поглъща отвсякъде?
– Мястото на вярата е в сърцето на човека, стига да не го е заключил или да не го е затрупал с блага, към които най-много се стремим. Включително и ние, които заявяваме, че сме вярващи, лесно генерализираме тези неща и ги отправяме към останалите. Но всеки един човек е подвластен на това. Затова нека тези, които са далеч от вярата и религията, да не смятат, че са някакви изоставени нещастници. Тези изкушения стигат до всички. Просто трябва да ги осъзнаваме и да се стремим да обръщаме внимание на духовното. Защото в крайна сметка човекът не е само ядене и пиене, и животът му не свършва в гроба 2 метра под земята. Животът на човешката душа продължава и след това. В това и други религии, но особено за нас, християните, е нещо основно. И е основанието не просто да се стремим към блага и добро преживяване тук, на земята, но и да мислим за отвъдното. Както се казва в една древна латинска поговорка от езическо време: “Каквото и да правиш, прави го добре и си мисли за края”. Хората винаги са имали съзнание, че ще ни се търси някъде някога някаква отговорност.
– Тогава какво е духовното значение на Рождество Христово?
– Това е празнуването на деня, когато се е родил Иисус Христос. И бързам да уточня, че не става въпрос за датата 25 декември – други християни го празнуват на 7 януари, както православните, поддържащи стария календарен стил, така и други, които не са от нашето православно семейство. В моя дългогодишен опит като преподавател винаги съм казвал, че няма значение кога се е родил Христос, а че се е родил Спасителят на света – този, който е изкупил цялото човечество, а не мен, вярващия, или някаква друга група клирици, попове и т.н. Той се е родил, за да изкупи цялото човечество. Това спасително раждане празнуваме. Има друга подробност – обикновено се казва, че най-големият празник е Рождество Христово. Искам да уточня, че за православните християни е Възкресение Христово, тъй като е свързан с това изкупление на целия свят от греховете на хората и победата на възкръсналия Иисус Христос над смъртта. Което е гаранция за възкресението на всички при второто пришествие на Христос. Но така или иначе, след Възкресение най-големият празник е Рождество. Ако погледнем песнопенията и молитвите, които се четат и пеят за този ден, ще видим именно този възторг на църковните певци. Става дума за велики поети от IV и V век, от които има запазени творби, и пише например: “Днес се ражда от дева този, който в ръката си държи цялото творение”. Тоест творецът се ражда като човек.
– Тоест с раждането на твореца можем да кажем, че се раждаме всички ние?
– Да, защото това е всъщност новото ни раждане. Чрез идването на Спасителя се създава възможност ние всички да бъдем изкупени от греховете и от подвластността си на греха и смъртта и да придобием вечния живот. Да имаме живот отвъд тези 50-60-80-100 години, не само за тях, но за вечния живот, в който ще живеят нашите души.
– А остана ли място за Христос да се роди в домовете на хората, както в техните сърца?
– Това е една много интересна тема и сюжет. В последната книга на Библията – Откровението на св. Йоан Богослов, има следните думи: “Ето, аз стоя пред вратата и хлопам”. Може би читателите ви са виждали една картина как Иисус Христос е застанал пред една къща със затворена врата и чука, за да му отворят хората и да влезе при тях. Но вратата няма дръжка отвън, тоест трябва да бъде отворена отвътре. Бог винаги иска да дойде при нас, но ние сме заключили сърцата си или сме ги затрупали с всякакви блага, дори и виртуални. И не отваряме на този, който хлопа да дойде при нас и да направим дома си негово обиталище и да заживеем заедно с него. А той ни носи посланието за спасението, за любовта, надеждата. Ние трябва да сме готови да приемем Христос, за да може той да ни помогне да оделотворим неговото учение. Той ни дава своята благодат и божествена сила, само ние да отворим вратата на сърцето си и да го приемем в душите.
– Оптимист ли сте, че българинът може да се доближи до смисъла на Рождество?
– Поначало съм оптимист. Преди години един колега каза нещо, което ми се запечата в съзнанието – че ние, християните, сме жертви на надеждата. Ние никога не изоставяме надеждата. Тук думата жертва не е в онзи отрицателен смисъл, но винаги живеем с надежда. Трудно и неправилно е да се генерализира – да, в сравнение с други народи действително може би изглеждаме малко по-неверни. Може би сме по-невярващи от руснаците и другите християнски народи, които бяха някога в СССР. И въпреки че бяха 80 години под комунизма, двойно повече от нас, като че ли при тях вярата се запази повече. Сред българския народ има чудесни вярващи и сигурно много светци, които дори не ги знаем – те живеят сред нас, но тези добри дела, които правят, Бог ги вижда и зачита. А доброто, което виждаме да правят, не е единственото. Сигурно повече добри дела се правят, които ние не виждаме. И това е хубавото, защото между християните има приказка: “Нека да не казвам какво добро съм сторил, за да не си изгубя наградата”.
С доброто не трябва да се хвалим, а да го вършим. Има надежда за българския народ да се върне към вярата, а каквито и други основания да се намират – че видиш ли, не се преподава в училище, че няма кой да ги научи – който желае, се научава. Може да срещнете много вярващи хора в България, които нямат богословско образование и са станали наистина вярващи хора. Просто защото в определен момент са отворили онази врата без дръжка и са допуснали Бог в сърцето си. А Бог е влязъл в тях, просветил ги е и днес живеят за образец на всички останали. Такива неща има – просто трябва да отворим очите си, да не заклеймяваме никого и да живеем с надеждата, че утрешният ден ще бъде по-добър за целия ни народ.
– Какво е вашето послание към вярващите в предстоящите светли дни?
– Няма да оригиналнича, а ще повторя това, което е записано в Евангелието на Лука, втора глава, песента на ангелите при Рождество Христово: “Слава във висините на Бога, на земята мир и между човеците – добра воля”. Ако спазваме това, всичко друго остава на второ място.
CV
Проф. д-р Иван Желев e сред най-изявените български богослови.
Завършва Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски“, Духовната академия „Св. Климент Охридски“ и класическа филология в Софийския университет.
Бил е началник на кабинета на патриарх Максим.
От 2002 до 2008 г. е директор на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет.
