Преместих се при съседката, след като чух думите на дъщеря си.
Преместих се при съседката, след като чух думите на дъщеря си. Не можех да повярвам, че съм се превърнала в тежест за нея.
Случайно чух телефонен разговор между децата. Дъщерята каза: „Вземи я, не мога да живея с нея. Разбрахме се!”
Преди няколко месеца се преместих да живея при дъщеря ми. Съпругът ми почина отдавна, децата пораснаха и създадоха свои семейства. А аз се занимавах с домакинството в къщата на село.
Дъщеря ми и синът ми дойдоха при мен с молба. И двамата имаха проблеми с парите и бизнеса. За да не фалират, им трябваше финансова възглавница, някаква гаранция. Децата започнаха да говорят за допълнителни инвестиции и други неща, които не разбирах.
Когато им предложих да изтеглят заем, те казаха, че не могат да си го позволят, тъй като все още изплащат ипотека. Не разбрах какво искат от мен, защото нямах пари.
Тогава синът каза: „Мамо, искаме да продадеш къщата. Надя има свободна стая, там ще живееш. Ще можеш да прекарваш повече време с внучката си. Тук си сама, признай си. Не можем да идваме при теб всеки уикенд и вече няма да се налага.”
Бях шокирана от предложението на децата. Но след като помислих малко, се съгласих. Продадоха буквално всичко, което можеха. Имаше само едно легло и гардероб, които транспортирахме до апартамента на Надя. В началото ми хареса да живея с дъщеря ми и нейното семейство. Но с всеки нов ден се чувствах все по-излишна.
И сега това проклето телефонно обаждане! Стана ясно, че дъщеря ми иска да се отърве от мен, но синът ми не желаеше да ме вземе при себе си. Има си собствено семейство. Когато чух думите на Надя, твърдо реших, че ще се преместя при първа възможност. Но просто нямаше къде да отида.
Качих се в колата (за щастие не им дадох да я продадат) и излязох от града. Просто исках да видя старата си къща. В двора играеха чужди деца, а вътре някой готвеше. Вероятно тук се е установило добро и задружно семейство. Колкото по-дълго гледах къщата, толкова повече сълзи капеха от очите ми.
В този момент към мен се приближи бившата ми съседка. Тя видя, че плача и ме покани при нея. Разказах й историята си и се почувствах по-добре. Предложи ми да се преместя при нея за известно време.
Предложението й ме трогна. Винаги сме били в добри отношения. Спомням си, че кърмех сина й, докато беше на работа. Когато си взех нещата от апартамента на дъщеря ми, тя дори не попита къде отивам. Не можех да повярвам, че съм отгледала толкова безразлични деца.
Преместих се при съседката. Разбирахме се чудесно. Синът й завърши университет и се върна. Беше много доволен, че съм останала при майка му, за да не бъде сама, докато него го няма.
Дълго време не можех да се примиря с мисълта, че съм ненужна за децата си. Получиха каквото искаха и бяха готови да ме изоставят. Не съм сигурна, че някога ще мога да им простя. Но как мога да общувам с моята внучка сега?
Не бива децата да манипулират родителите си, знаейки че няма да им откажат помощ.
За съжаление не всеки успява да намери второ щастие, както героинята на днешната история. Тя срещна добри хора по пътя си, които доброволно й помогнаха.
Как би се развила съдбата й, ако трябваше да продължи да живее с децата, за които се бе превърнала в тежест?
